Джаклин Брискин
Хроника на страстта (149)

8

За да отиде в къщата, той не ползваше ланчията или ролс-ройса. Пътуваше инкогнито с двуместния шевролет, който бе купил за ползване от слугите. Сега от тази кола наблюдаваше прозореца. Беше късен следобед и смрачаващата се меланхолия тежеше върху самотната къща. Беше се върнал в Лос Анджелис преди една седмица, което означаваше, че бяха минали две, откакто се бе срещнал с Теса. Римини бе направил рекламна кампания за приключването на новия филм, значи тя знаеше, че се е върнал. Не му се бе обадила. Той очакваше обаждането й и се надяваше, че ще го направи. Ако му бе разрешено да се моли, той щеше да отправи молитва, за да чуе ниския й нежен глас да казва: „Всичко е уредено.“

Изведнъж видя, че тя е застанала на отворената входна врата. Не можеше да каже откога се е появила. За момент се изгледаха взаимно. После той излезе от шевролета и закуца притеснен по пътеката. Дълго време не си проговориха.

— Не съм се обаждала на твоя лекар — каза тя.

Тъмните сенки под очите, промененият й тен му казваха това, което той не искаше да знае.

— Значи е сигурно — я попита.

— Беше чиста случайност, но аз не съжалявам. — Мускулите под челюстта й се стегнаха от усилието да не заплаче.

— Аз съжалявам — отговори той.

Бяха застанали един срещу друг — и двамата високи, тъмнокоси, красиви и еднакво нещастни.

— Кингдън, моля те, не ме карай да ходя там. Моля те. Можеш… но моля те, недей.

Той не обеща нищо. Целуна я, после пресякоха всекидневната и влязоха в спалнята. Съблече блузата й и свали презрамките на копринения сутиен. Гърдите й бяха наедрели, а зърната, обикновено светлорозови, сега имаха цвета на бледо препечен хляб. Целуна малката бенка, като внимаваше да не я заболи.

Тя хвана главата му с ръце.

— Бях ужасена, че няма да се върнеш.

— Не можех да не се върна, любов моя.

Двамата легнаха прегърнати. Той галеше раменете й, тя целуваше пръстите на ръцете му.

— Няма да те насилвам да отидеш при лекаря, просто искам да те убедя.

Пусна ръката му, но той задържа пръстите й.

— Не мисля само за мен — продължи той. — Какво ще правиш с детето? Дете без баща? Незаконно. Помисли за себе си. Нямаш съпруг. Не си някое обикновено момиче.

— Ще отида във Франция.

— И ще се върнеш след около девет месеца с дете. Съмнявам се, че скъпият чичо Бъд ще може да запази тайната от вестниците.

— Мама е отишла в Оукланд и там ме е родила.

— Така ли? Сама?

 

— Никога не са ми казали причината. Баща ми е отишъл при нея и тогава е спасил живота ми. Върнали са се заедно с мен и всички в Лос Анджелис са забравили, че мама не е била тук, когато ме е родила.

— Комуникациите сега са по-добри.

— Ще кажа, че съм осиновила детето от сиропиталището. Нещо такова. Няма значение. Родителите ми ще приемат детето.

— Какво те кара да си толкова сигурна?

— Знам — гласът й прозвуча високо. — Интересувам се единствено от тях. И от теб. Кингдън, скъпи, не искам да постъпя така с теб, с нашето дете.

Той никога не си бе разрешил да мисли за детето като негово. Беше в началото на бременността и имаше нужда от една проста операция, преди да е станало късно.

„Нашето дете?“ Последните лъчи на светлината огряха прозореца, осветявайки леглото в пурпурночервено. Неволно потръпна.

— Не мога да го приема. — Той несъзнателно погали голото й бедро. — Теса, няма да те карам да отидеш насила, но не искам и да те лъжа. Две седмици бях непрекъснато пиян, просто не мога да го приема.

Тя въздъхна.

— Откровено казано, не мисля, че родителите ти биха се зарадвали на малкото непознато същество. — Замълча. — Спомняш ли си как реагира баща ти, когато ме покани у вас? Какво ще стане, ако разберат, че детето е мое?

— Не знам — отговори тя съсипана.

— Той не е касапин, скъпа. Няма да те боли въобще. Доктор Грийн работи добре, операцията не е по-сложна от вадене на сливици. Поне така съм чувал.

— Каза, че няма да ме насилваш.

— Така ли казах?

— Кингдън, моля те, много те моля.

— Искам само да разбереш, че това, което искаш да направиш, не е разумно и почтено.

— Да родя дете от единствения мъж, когото обичам?

— Твоят женен братовчед.

Най-накрая тя заплака. Той целуваше мокрото от сълзи лице. „Няма да я насилвам — мислеше той. — Просто не трябва.“ Струваше му се, че тя сама ще разсъди разумно. И ако разумът й изневереше, щеше да разбере необяснимото му отвращение от детето. Прегръщаше я, успокояваше я в полутъмната стая и разбираше, че е свързан с нея повече от когато и да е било преди.