Джаклин Брискин
Хроника на страстта (138)

3

Теса пристъпи в стаята още преди да се огледа наоколо. Видя Кингдън. Пребледня, после се изчерви. Червенината изчезна и остави само бледи следи от двете страни на устните й. Опрян на пианото, я наблюдаваше.

Кичур коса бе паднал на челото му. Отметна го назад и се придвижи към нея.

— Теса.

Тя преглътна.

— Кингдън — измънка.

— Не съм те виждал толкова отдавна.

Тя продължаваше да се взира в него, докато някой леко се изкашля до нея.

— Кингдън, това е Холис Хорас. Холис — Кингдън Ванс.

Челото на Холис се набръчка, когато разпозна Кингдън.

— Капитан Ванс — каза той.

Кингдън подаде ръка и пак се обърна към Теса.

— Как е старият магнат? — попита той.

Изразът на лицето му бе същият, какъвто го помнеше. Сърдит, наранен.

— Добре е.

— Роклята ти отива на очите — каза Кингдън. — Чувам, че пуска сонди в Мексико?

— Теса? — обади се Холис грижовно. — Хайде.

— Кингдън е мой братовчед.

— Братовчед?

— Живо доказателство, че кръвта невинаги си личи — сопна му се Кингдън. — Теса е представител на добродетелната, интелигентната, преуспяващата част на семейството, докато моята е точно обратната. Питай чичо Бъд. Предполагам, че си имал удоволствието? Не. Чакай. Ти работиш за него?

Тонът му бе хаплив, както и думите. Теса разбра, че Кингдън бе още повече разочарован от баща й, докато нейният гняв от намесата му бе избледнял толкова отдавна, че сега й се струваше невероятен.

— Холис работи в „Паловерде Ойл“ — каза тя и в този момент гласът й секна, очите й се насълзиха и със замъглен поглед едва сега забеляза, че Кингдън е пиян.

— Хайде да отидем някъде, където можем да си поговорим по роднински — каза той.

— Теса — обади се Холис.

Но Кингдън я взе под ръка, която бе гола и студена, и я поведе през хола към работния кабинет. Затвори вратата. Останаха сами.

Седна на стола и отвори чантичката си, за да потърси носна кърпа. Той седна на бюрото, като потропваше с пръсти по телефона. Апаратът бе само един. Двете телефонни компании се бяха слели в една.

Издуха си носа.

— По-добре ли си? — попита той.

— По-добре.

— Не исках да се държа така — каза той и повдигна чашата си. — Твърде много пих.

— Преди не пиеше.

— Това беше преди да стана известен като Предизвикателния дявол.

— Къде е Лайа?

— Интересен въпрос.

— Не е ли тук?

— О, тук е при всички случаи. Но в този момент без съмнение се забавлява с някой известен филмов деец. На втория етаж.

Теса заби поглед в чантичката си.

— Четох, че сте много щастливи.

— В Холивуд — отговори той — всички сме актьори и всеки си има своето собствено щастие и морал. След първите десетина случая просто споделям нейното щастие. Но мисля, че не мога да те изненадам с нищо за Лайа?

— Аз… да.

Кингдън си играеше с чашата.

— За онази неделя… трябва ли да ти се извиня?

Тя стисна силно кърпичката си.

— Не.

— Спомена ли чичо ми, че мина да ме види в събота?

— Да.

— И как се почувства ти?

— Изпитах съжаление към себе си, бях бясна. — Гледаше надолу. — После разбрах, че твърде много… ами… помислих, че ти…

— Ти прекалено мислиш. А аз те исках — много повече, отколкото ти мен.

— Съмнявам се — каза тя.

Почукваше леко с десния си крак по бюрото.

— Чела си какво пишат за мен. Аз обаче нямах това преимущество. Името Ван Влайът в женски род никога не се появява във вестниците дори и в колоните за важните личности.

— След онази неделя заминах за Франция. Работих като доброволка в сиропиталището в Руан.

— Руан. Това е мястото, където са изгорили на клада Жана д’Арк, нали?

— Да.

— Искаше да бъдеш канонизирана ли?

— Не. Знам колко подло бе да отида там само защото не можех да понасям Лос Анджелис.

Докато говореше, си спомняше за малкото тригодишно момиченце, на което бяха отрязани краката, слепите деца, родени от майки сифилитички, облеченото с дрипи момченце, което просеше пред сиропиталището. То бе по-бедно дори от себеподобните си вътре. Тя му даваше хляба си, докато се сети, че може да му помогне.

Изпрати телеграма на баща си. До този момент бе писала само на майка си. За първи път от пристигането си се обръщаше към Бъд. Парите, които поиска, бяха нейни собствени. Преводът по време на война бе проблематичен. Парите обаче пристигнаха на другия ден, вероятно с намесата на Вашингтон. След този случай често му искаше и той изпращаше всичко, от което се нуждаеха децата. Животът им стана по-лек.

— Сиропиталището беше истински ад, но аз имах паспорта си и можех да ходя там и да си тръгвам когато поискам.

— А после?

— Баща ми направи дарение.

— И сега бездомните нещастници са наследници и наследнички на „Паловерде Ойл“. Сърцераздирателен завършек. Ще се върнеш ли там?

— Не и след дарението. Все едно се възползвам.

— Не взимай забележката ми за Жана д’Арк толкова присърце. Няма нужда да се защитаваш.

— Защитавам се пред себе си — отговори тя. — Не вярвам в благотворителността. За мен алтруизмът винаги предизвиква съмнение. И преди два месеца, в деня, в който разбрах, че парите на баща ми бяха направили толкова много за сиропиталището, а аз толкова малко, напуснах.

— Ти винаги си се подценявала.

— Не искам да говоря за това — въздъхна тя.

Той се премести и седна на един стол.

— Още ли пишеш?

— Започнах отново — отговори тя тихо. — Гледах почти всичките ти филми.

— Това едва ли е нещо, с което трябва да се хваля — каза Кингдън.

— Добър актьор си.

— Теса, ти не искаш да говориш за сиропиталището, а една от триста петдесет и седемте причини, поради които пия, е защото моята кариера ми доставя удоволствие. Така че млъкни.

— Мислиш, че можеш да ме уплашиш с този тон? — запита тя.

— Опитвам се — призна той и повдигна веждата си, усмихвайки се. — Аз не съм против гадните пари. Спомняш ли си, когато пътувахме с добре напълнената кошница с храна в Грийнуд?

— Разбира се, че си спомням.

— По това време хапвах само по няколко содени бисквитки и чаша мляко. Средствата ми свършваха и ако ти и Лайа не бяхте ме хвърлили в ръцете на Римини, трябваше или да отида в приюта за войници, или да започна работа.

— Никога не ми мина през ум… — тя го погледна. — Кингдън, каква глупачка съм била тогава.

— И все още си — допълни той. — Добрите хора винаги са глупави. Казвам ти го, за да разбереш, че не ми беше лесно да се откажа от теб. Ти беше срещу моята религия, но не само това, беше въпрос на гордост. Като видях баща ти, си спомних, че ти живееш в палат, пък аз…

Думите му бяха прекъснати от отваряне на вратата. Хорас държеше наметката й в ръка.

— Теса, имам резервация за вечеря в осем.

— О, Холис. Да. — Тя стана. — Кингдън, кажи на Лайа, че съжалявам, дето не я видях.

Кингдън бутна бюрото.

— Тя ще съжалява, че не те е видяла.

Теса се зарадва, че той не предложи да се видят отново. Никаква Лайа, никакъв Кингдън, никаква Теса. Дните на невинност бяха минали. Можеха да бъдат само двама. Произходът й и понятията за приличие, в които вярваше, не й позволяваха да се среща с женен мъж. Още повече, че този мъж бе женен за нейна стара приятелка. Да, но как можеше да намери сили да откаже? Холис й помогна да сложи наметката. Студената лъскавина на подплатата смрази ръцете й. Тя се взря в тъмните блуждаещи очи на Кингдън и разбра, че това бе последната й среща с Холис Хорас.