Джаклин Брискин
Хроника на страстта (134)

6

Бъд паркира колата в двора до евтините къщички. Страните му горяха. Мразеше се за това, което се канеше да направи. Искаше му се да знае повече за противника си.

„Паловерде Ойл“ имаше, кадровици, които проверяваха бъдещите служители, финансовата надеждност на клиентите. За Бъд нямаше да бъде проблем да изфабрикува едно досие на Чарли, но той попита само за адреса, нищо повече.

Спря пред вратата на апартамент 2Б, натисна порцелановия звънец и зачака. Звънна отново и продължи да чака. Поклати глава и тръгна към колата.

— Сър — извика след него мъжки глас. — Мисис Коде не е вкъщи, но ако желаете, можете да оставите съобщение… — На отворената врата стоеше млад мъж. Яката на ризата му бе отворена, ръкавите навити, в ръцете си държеше кърпа. — Съжалявам, че не ви чух веднага, но се бръснех.

Беше виждал негови снимки във вестниците, но и едва ли щеше да има нужда от тях. Дълбоките кафяви очи, овалното лице, гъстата черна коса, дори гърбавият нос — не можеше да ги сбърка.

Вглеждайки се в племенника си през огрения от слънце двор, Бъд се тресеше от противоречиви чувства. Не можеше да отговори. Винаги чувстваше нужда да защитава членовете от семейството си, които за Бъд включваха и „хората“ на майка му. Винаги имаше сили да бъде състрадателен към младите. Но както се вглеждаше в това лице, лицето на 3-те В, тази негова заключена тайна се размърда. И Бъд, като се бореше със забранения спомен за загубата си, непоносима и необратима за него, си помисли колко много племенникът му прилича на рода Гарсия. Кингдън го огледа набързо.

— Вие не търсите мисис Коде — каза той. — Чичо?

Бъд се изкашля.

— Да, аз съм Бъд ван Влайът. А ти си Чарли.

— Кингдън.

— Искам да те видя, Кингдън.

— Изпреварвате събитията, сър. Теса не ви ли каза, че утре ще ви посетя?

Бъд пристъпи към племенника си.

— Днес ще е по-лесно да поговорим.

— По-лесно? — Кингдън здраво стисна вратата с пръсти, като че ли искаше да я затвори. — Искате да ме предупредите да стоя далеч от Теса, така ли?

Бъд пое дъх, насилвайки мозъка си да се задейства, а тялото му да се отпусне.

— С леля ти се надявахме, че ще ни посетиш. Едно семейство сме и ти си братовчед на Теса. Радваме се, че сте приятели.

— Много смешно. Теса смята, че не ме харесвате.

— Така ли ще разговаряме, на вратата? — попита Бъд. — Хайде, Чарли Кингдън. Ще те черпя едно питие.

— В десет и половина сутринта?

— Мислех, че актьорите обичат да пийват.

— Аз съм пилот.

— Тогава чаша кафе? — усмихна се Бъд. Това бе неговата стара брутално чаровна усмивка.

Кингдън се поколеба, после широко отвори вратата.

— Влезте. Мисис Коде я няма.

— Мисис коя?

— Живея тук под наем. Но тя няма да има нищо против да използваме всекидневната.

„Той дори няма дом“ — помисли Бъд и това направи момчето още по-уязвимо. Отново огледа Кингдън. Сега, за разлика от първия момент, не намираше такава голяма прилика с 3-те В. У племенника му се чувстваше напрежение, което 3-те В нямаше, една тънка, навита спирала. „Той е много по-див дори и от образа, за който 3-те В бе мечтал. Сигурно вече е спал с нея?“ Мисълта отблъсна Бъд и лицето му стана сурово.

— Имахте право за питието, сър. Имаме нужда. Малко уиски? Искате ли?

— Добре.

Когато Кингдън пресече малкия хол, Бъд забеляза, че се движи трудно. „Кракът непрекъснато го боли — беше казала Теса. — И душата го боли.“ Но въпреки това Бъд забеляза, че той не иска да бъде съжаляван. Изпита чувство на обич. Ала обърканото му отвращение остана и целта на идването му не се промени. И в същото време си заповяда да не бъде груб с момчето.

Кингдън се върна с раирана вратовръзка, две чаши и бутилка бърбън.

— Как е 3-те В, баща ти?

— Не съм го виждал почти осем години. Предполагам, че си е все същият корморан.

— Корморан?

— Птица, която яде риба и която китайците опитомяват. Връзват копринен конец на врата й. Птицата прави това, което природата иска от нея — гмурка се за риба, но конецът не й позволява да я глътне, та се връща при стопаните си и изплюва рибата. Е, моят баща открива петрол, но не може да си позволи собствена сонда и всичко отива в „Паловерде Ойл“. Той никога няма да бъде нещо повече от корморан. Пълен несретник е и той го знае. И майка ми му го казва. Нали това искахте да чуете?

Бъд поклати глава.

— Не, не бих желал да го чуя за никой човек, особено пък за 3-те В. Хората казват, че съм труден опонент, Кингдън. Но доколкото знам, никой не говори, че съм отмъстителен. Той си остава моето по-малко братле. Така го и наричах. — Бъд трудно произнасяше думите.

Кингдън наля питието. Подаде чашата на госта си.

— Сър, можем ли да започнем разговора? Казах на Теса, че ще ви накарам да ме харесате. До този момент не успях да напредна много.

Като чу името на Теса, Бъд се размърда притеснено. Все повече харесваше момчето, въпреки че се питаше: „Как да го пусна близо до нея? Бих искал да бъдат приятели — опитваше се да се самозалъже той. — Казват ми, че един ден самолетите ще са основния консуматор на петрол, обаче не вярвам. Но навремето не вярвах, че конят ще бъде заменен от двигател. По онова време газьолът бе отпадъчен продукт. Така че имам нужда от пилот, който да ме въведе в новото.“

Кингдън мълчеше. Беше се взрял в Бъд, като че ли искаше да научи нов език и да чете по устните му. Някой тръшна врата, извика дете.

След дългото мълчание Бъд заговори дрезгаво:

— Кингдън, тя е единственото ми дете. Много я обичам. Тя няма нормалните възприятия, каквито имат другите хора. У нея няма и помен от алчност, завист, гордост, никаква суета. Кой би могъл да разбере такъв човек? Опитвам се да ти кажа, че е наистина чисто същество.

Кингдън пиеше и не отговори нищо.

— Докато ти, о, Кингдън. Бил съм там, където си сега. Ти си актьор, авиатор, хубавец. И ако насреща си имаш една красива жена, само глупак или евнух би устоял. Пък и доколкото знам, в момента си с друга.

Веждата на Кингдън потрепна нервно, после лицето му замря.

Бъд продължи:

— Теса бе права. Преди да те срещна, не те харесвах. Исках да те мразя. А сега усещам, че те обичам. Все още се използва терминът „повик на кръвта“. Чувствам се свързан с теб. Знаеш ли, че имаме и индианска кръв? Не? Сериозно, как може да не знаеш? Това съм го казал само на Амели, жена ми, и сега го казвам на теб. За Амели това нямаше никакво значение, но за мен… Ние, калифорнийците, особено се гордеем, че сме чисти испанци. Казвам го, за да приключим с този въпрос.

— А въпросът е, че трябва да се кача на самолета си и да изчезна оттук, нали?

— Тя е добра, Кингдън. Не знам защо. Просто е добра. Моля те да я оставиш на мира. Ето, моите карти са открити пред теб.

— Не съм взел нито една още.

— Колкото по-дълбоко се забърква, толкова по-трудно ще е за нея.

— Така, нека видим, чичо. Със следващия ход сигурно ще се опиташ да ме купиш?

— Ти определено не си такова цинично копеле, за каквото се представяш.

— Сигурно не си мислил, че може да я обичам?

— Това е мой коз — отговори Бъд.

Кингдън изпи остатъка в чашата си.

— Тогава нещо не разбирам. Как моята любима Теса ще ме държи настрана от себе си?

— Ти си католик. — Сега беше ред на Бъд да чака отговор.

— Бивш католик — промърмори Кингдън.

— Значи никога не си смятал, че роднинството може да бъде пречка?

— Защо да го смятам за пречка? Църквата няма никакво влияние над мен.

— Така ли?

— Абсолютно.

В стаята настъпи мълчание. После Бъд проговори:

— Ще забележиш, че не използвам като аргументи моите взаимоотношения с 3-те В, нито пък те притеснявам с някакви пари. Обръщам се към твоята религия, към бившата ти религия, и те питам как ще се чувстваш, ако собствената ти братовчедка ти стане жена?

— Теса не е католичка.

— Знам и мисля, че кръвното родство — Бъд внимателно произнесе тези думи — няма никакво значение за нея.

— Чичо, придаваш много голямо значение на влиянието на църквата върху мен.

— Понеже познавам майка ти. Познавам Юта. Още когато ти беше бебе, тя ти набиваше в главата приказки за греха и вината. То си е в теб, Кингдън, останало е дълбоко в теб. Колкото повече се опитваш да избягаш, толкова повече се омотаваш.

— Това, че нещата се изричат, не значи, че са истина, чичо.

— Питам дали си постъпил честно към Теса и към себе си? — Бъд замълча за малко. — Не, не. Просто питам дали си бил справедлив към нея? Кингдън, тя те обича без никакви резерви. Но ти? Подхождаш ли към нея така почтено, както тя заслужава? Или покриваш всеки таен грях, защото имаш нужда от нея?

Отвращението на Бъд се насочи към самия него. Смали се на стола. Искайки от очевидно наранения си племенник да разкрие най-съкровените си мисли, той се хвана, че си задава един съвсем обикновен въпрос: Защо го правя? — Но нямаше смисъл да се изследват мотивите, щом резултатът бе победоносен.

— Ако бъркам спрямо теб, ела утре на обяд в крайградската къща — каза Бъд. — Това ще е отговорът, който искам.

Кингдън не отговори.

След минута Бъд тихо добави:

— Вече е време да си тръгвам.

— Довиждане, чичо — каза Кингдън, но не подаде ръка. Бъд взе шапката си и тихо затвори вратата след себе си. Придвижи се три пресечки напред и спря.

Беше потънал в пот. В устата му горчеше. Скръсти ръце върху кормилото и заби главата си в тях. Обзе го слабостта на провала. Но защо? Та нали бе постигнал победа?