Джаклин Брискин
Хроника на страстта (133)

5

Крайградската къща на Ван Влайътови се намираше на един час път с кола от Грийнуд, в каньона, на три километра от брега на океана. Основното помещение бе свързано с отделните спални с дълга галерия с преплетени лози. Всяка стая имаше покрита веранда с изглед към игрището за поло. Бъд намираше полото не така приятно, както родеото от младините му, но банкерите и другите, с които работеше, се наслаждаваха на играта и понякога дори ги оставяше да го победят. Една финансово оправдана жертва. Обикновено прекарваха съботата и неделята заедно с Чо ди Франко, близнаците му Тим и Джонатан, които работеха в правния отдел на „Паловерде Ойл“, и Ховис Голд, трети братовчед на Бъд по линия на доня Есперанса. Но в понеделник Бъд и Амели трябваше да летят за Вашингтон и този път не бяха поканили гости. Разбира се, ако някой решеше да се отбие, щеше да е добре дошъл на барбекюто.

Независимо колко гости имаха, Бъд и Теса ставаха в зори и само двамата оседлаваха конете си за разходка преди закуска. Обличаха стари дрехи. Днес Бъд бе облякъл избелели дънки и вълнена риза с износени маншети. Тя носеше разкроена пола и бял пуловер, който си бе купила още шестнадесетгодишна.

Препускаха из каньона. Птиците все още не бяха изпели утринната си радостна песен.

Теса се усмихваше и разсеяно потупваше коня си по шията. Беше дълбоко замечтана. Кингдън бе възбудил у нея онази страна на любовта, която тя не познаваше. Целувките на Пол Шот отговаряха на положението му на служител на баща й, а другите неколцина обожатели! — срамежливи като нея, почти не си бяха позволили да я докоснат. Майка й никога не бе й говорила за тази страна на любовта. Частното й образование и природната й стеснителност я бяха предпазили през следващите години. Тя знаеше много малко повече от Амели, когато едва петнадесетгодишна бе отишла в разрушеното ранчо с Бъд ван Влайът. Сега плътта й бе оживяла, цялата в очакване.

— Много си мълчалива тази сутрин — обади се Бъд.

Теса стисна юздите.

— Утре ще дойде Кингдън.

Изненадан, Бъд се стегна. Жребецът му се впусна напред. Той се спря в края на покрития с листа склон, за да изчака Теса.

— Майка ти ми каза, че е идвал в Грийнуд, когато беше болна.

— Значи може? — попита Теса, изпълнена с надежда.

— Какво може?

— Да дойде на обяд. Татко, ти каза, че не бива да идва в Грийнуд.

Бъд сви рамене.

— За мен няма значение. Това пътуване — имам работа.

Надеждата на Теса се стопи. Нещастното й изражение се комбинираше с това, което Амели наричаше муцка Ван Влайът — упорито стиснати зъби.

— За мен е важно — каза тя тихо.

— Видя, че съм донесъл купища документи. — Бъд пое въздух. — Теса, знаеш, че ще посрещна всеки, който дойде. Който и да е той.

— Толкова силна ли е омразата ти? — попита тя, без да може да го погледне в очите.

Лицето на Бъд издаваше същата мъка като нейната. Тогава си спомни. Амели го бе предупредила, че отказът можеше да тласне Теса направо в ръцете на братовчед й.

— Предполагам — продължи той, като се насили да вложи весела нотка в гласа си, — че ако планината в края на краищата дойде да обядва с Мохамед, най-малкото, което Мохамед може да направи, е да отдели няколко часа.

Теса и Бъд никога досега не бяха се спречквали. Неговата неспособност да губи й бе неизвестна. Тя му се усмихна с щастлива усмивка.

— Всъщност, ако искаш да знаеш, съм заинтересован — допълни той — да се срещна с племенника си.

— Благодаря ти — измънка тя.

— De nada — отговори той.

Ако Амели беше там, щеше да разбере намеренията му и при нормални обстоятелства щеше да го спре. Но тези обстоятелства не бяха нормални.

Върнаха се в къщата и закусиха заедно. Амели не беше с тях. Спеше до късно и закусваше в леглото. След втората чаша кафе изведнъж заяви:

— Трябва да тръгвам. Ще отида до града. Забравил съм нещо в сейфа.

— Ще те закарам, татко.

— Не. По-добре недей. Трябва да говоря с някои хора, преди да се срещна с господата от правителството във Вашингтон. Не знам колко ще се забавя. Но въпреки това ти благодаря. — Усмихна се и я целуна.