Джаклин Брискин
Хроника на страстта (128)

7

Амели току-що бе освободила слугинята. Русата й коса, тук-там вече прошарена, се спускаше на вълни около лицето, което времето бе пощадило. Слабичка и изправена, облечена в официалната си кремава рокля, тя не бе много различна от младата Амели.

— Чух, че се прибра преди половин час — каза тя.

Бъд я гледаше. Възможно ли е тя да не знае? Вестниците пишеха. Но отговорът бе прост. Тя преглеждаше сутрешните вестници за новини от войната. Един от рода Ламбал бе генерал, двама по-млади братовчеди бяха на фронта. Освен тези новини не поглеждаше друго — навик, останал й още от процеса Дийн.

— Бъд? — обърна се тя към него, наливайки му уиски — Какво има?

— Бях при Теса. — Той хвърли вестниците върху масата. — Разбираш ли? Кингдън Ванс, героят от войната, известният летец. Ние го знаем като Чарли Кингдън ван Влайът!

Амели се втренчи в него. Лицето й пребледня.

— Момчето на 3-те В се върти около Теса! Това е! — натърти Бъд.

„Върти се около нея? Синът на 3-те В? Нейната дъщеря?“ Макар лекарите да ги бяха уверявали, че няма причина да не зачене отново, не можаха да имат други деца и годините на безплодие не бяха допринесли нищо, с което да опровергаят притесненията на Амели. Тя се бе заклела никога да не мисли за Теса като дете на 3-те В. Но клетвите не можеха да помогнат в момент като този. Споменът за тъмнината, каретата нахлуха в съзнанието й и тя взе вестниците и започна да чете.

— Но той я целува? — каза тя.

Бъд отпи голяма глътка.

— Това е заради успешно завършения акробатичен номер. Нищо друго.

— Но тук пише, че са интимни приятели.

— Не са! Тя ми обясни, че причината е неговата ранимост, неговата болка. Просто му помага, това е!

— Сигурен ли си?

Бъд изпразни чашата си.

— Синът на 3-те В се върти около моето момиче! Това не е ли достатъчно?

— Бъд, трябва да й кажем.

— Какво?

— За нея.

— Тя знае всичко.

— Искам да кажа…

— Знае, че мразя баща му.

Лицето му бе зачервено от гняв, устата му свита от болка. Амели разбра колко дълбоко бе запечатана в съзнанието му старата клетва. До смърт верен на Теса, той би направил всичко друго, освен отново да си зададе въпроса дали е негово дете. „Би ли могъл?“ — помисли си Амели.

— Сигурен ли си, че между тях няма нищо?

— Вече ти казах. Нищо! Има разни идеи да помага на хората, това е всичко.

„Трябва да кажа на Теса“ — мислеше си Амели.

— Но как е могла да го прави зад гърба ми? — Бъд седеше с ръце върху коленете си, свил глава между раменете си като ранено животно. Очите му блестяха.

— Винаги сме били толкова откровени с нея и тя ни е казвала всичко. Амели, избухнах пред нея. Накарах я да заплаче. — Очите му се навлажниха.

Амели разбра, че не може да говори с нея. Как би могла да разкрие съмненията, които Бъд бе прогонил от съзнанието си? Как би могла отново да отвори тази жестока рана? „Няма да й кажа — реши тя, — освен ако не се налага.“

Въздъхна жално.

— Скъпи — обърна се тя към Бъд. Клекна до него и сложи ръце на лицето му, накара го да я погледне. Бъд я притегли до себе си, те се вкопчиха един в друг, целуваха се жадно, отчаяно. Отидоха в спалнята и се отпуснаха върху леглото. Бързаха обезумели да унищожат миналото, което изпълваше съзнанието й, миналото, което Бъд не можеше и не искаше да си спомни.