Джаклин Брискин
Хроника на страстта (127)

6

Историята се появи във вечерните вестници със снимка на Теса и Кингдън прегърнати.

„Гаджето на ас от ескадрилата Лафайет разказва истинската му история в сценарий за филм.

Мис Теса ван Влайът е описала преживяванията на приятеля си в сценарий за филм със заглавие «Авиаторът», който Римини Продакшън ще снима през септември.

Капитан Ванс е свалил 32 самолета. Казва, че «Авиаторът» е вярно описание на живота на летеца. Господин Джакопо Римини от Римини Продакшън каза, че е възможно капитан Ванс да играе главната роля в този пълнометражен епичен филм.“

Бъд имаше навика да си купува вечерните вестници от вестникарчетата по Спринг и сега „Хералд“ и „Ивнинг Нюс“ лежаха на коленете му, докато шофьорът му Хосе промъкваше колата сред натоварените улици в центъра на града.

Бъд беше оплешивял, с изключение на малкото останала коса, добре оформена около загорялото теме. Кожата му бе запазила бронзовия си здрав тен, сините му очи бяха живи, тялото му — мускулесто и набито както някога. Младежкият му вид бе заменен от излъчването на преуспял мъж. Никога не забравяше, че е различен от онзи петнадесетгодишен юноша, който се бе грижил за магазина на баща си и бе работил допълнително на сондата в Нюхол, за да спаси семейството си от банкрут.

Но всъщност си оставаше това момче. Беше запазил острата нужда да завладява нови територии и това означаваше, че трябва непрекъснато да разширява „Паловерде Ойл“. Вече не беше само въпрос на обикновено сондиране, въпреки че имаше лиценз за Калифорния, Тексас, Оклахома и Мексико. „Паловерде Ойл“ имаше три големи рафинерии, верига от местни сервизи, съоръжения на пристанището в Сан Педро, както и флотилия от танкери, офиси в големите градове, свое лоби в Сакраменто и Вашингтон. Войната бе увеличила нуждите от петрол. Рисковете, които беше поел, се бяха изплатили. Отново харчеше с надеждата да постигне нивото на „Стандард Ойл“ и „Ройъл Дъч Шел“.

Бъд си оставаше една от най-известните фигури в Лос Анджелис. Приятелството значеше много за него. Оставаше дълбоко влюбен в жена си, нещо необичайно сред приятелите му. Но в този момент мислеше за другата си любов и пръстите му барабаняха върху поместените във вестниците снимки. „Моята дъщеря — мислеше той. — Моята Теса.“

Бъд не можеше да си позволи спомена, че някога бе смятал Теса за дете на 3-те В. Както бе разширявал Паловерде, така бе заличил съмненията си за своето бащинство.

Понякога си спомняше, че първите година и половина от живота си Теса не бе прекарала при него. Но считаше, че скарването с жена му бе причината за това.

Двамата с Амели винаги бяха спорили и сега продължаваха. Тогава този спор бе довел до лош край и за двамата. Той я бе пренебрегнал заради „Паловерде Ойл“, а тя пък беше бременна и много емоционална. Всичките му спомени за първоначалното му отвращение от тъмнокосото малко момиченце бяха избледнели. Беше спасил живота й. Обичаше я толкова много, колкото обичаше и Амели.

„Ще убия този, който е разрешил публикуването на снимките във вестниците“ — мислеше си той. „Паловерде Ойл“ имаше нов отдел от шестима мъже и две секретарки, на чиято врата пишеше: „Пъблик рилейшънс“. Те получаваха заплати, за да следят за представянето на „Паловерде Ойл“ в благоприятна светлина и името Ван Влайът да не се мярка по вестниците. Нещо го стегна отзад в тила, като се взираше в снимката на високата си, тъмнокоса дъщеря, която прегръщаше тъмния, още по-висок млад авиатор.

„Кингдън Ванс — мислеше си той, стиснал устни. — Това трябва да е Чарли Кингдън ван Влайът?“

Колата зави към Грийнуд и бавно спря върху натрошения чакъл. Късният следобед бе скрил в сянка градината и оцветил в злато върховете на извисяващите се кипариси. Но Бъд бе твърде зает, за да го забележи. Отлепи поглед от снимката едва когато колата спря и той разбра, че е пристигнал у дома си.

Грийнуд имаше петдесет и пет стаи, за които бяха необходими около двадесет прислужнички, осем градинари на пълен работен ден и работници за гаража. Бъд харесваше всичко тук — къщата, градината, плувния басейн, тенискортовете, въпреки че не можеше да каже защо. Всичко беше съвременно копие на старото ранчо на рода Гарсия. Влизаше се през терасовиден вътрешен двор с големи кашпи с цъфнали храсти, които създаваха очарователно естествена среда за удобните кресла. Многобройни стъклени тавани пропускаха слънцето и въздуха. Стилът се бе променил, но Амели беше настояла за колкото е възможно повече светлина.

Бъд застана за момент в двора, като държеше сгънатия вестник в ръка. Когато вечеряха сами с Амели, тя го посрещаше с напитка. В противен случай подносът бе поставен в тяхната всекидневна, за да могат да разговарят, докато тя се къпеше и прислужницата й помагаше да се облече. Бъд си спомни, че тази вечер щяха да излизат, така че питието му го чакаше горе. Изкачи стълбите, но вместо да отиде в техния апартамент, зави в обратна посока.

Почука на вратата на Теса. Като не получи отговор, отвори вратата и надникна вътре.

— Теса?

Нямаше я. Завесите бяха спуснати, за да заслонят силните лъчи на късното следобедно слънце, и сумракът излъчваше аромата на по-лек и по-загадъчен парфюм, различен от парфюма с дъх на цветя, който употребяваше Амели.

Теса бе обзавела стаите си с мебели, докарани от къщата на рода Ламбал във Франция — тежко дърво, толкова старо, че на места бе проядено от дървесни червеи. Бъд ги намираше малко натруфени и често се шегуваше с предпочитанията на дъщеря си. Таблата на леглото й бе гравирана с ябълки и други плодове, масичката във формата на листо, разположена до него, бе затрупана със снимки в рамки. Бъд се вгледа в тях. Техните родители. Баща му, който държи Теса в скута си. Мадам Дийн в най-хубавите си години, както и една като вдовица, но вече графиня Мерсие. „Старата кучка все още изглежда добре“ — помисли си той. Други от рода Ламбал. Но чийто и син да бе летецът, снимката му липсваше.

Бъд отиде в кабинета й. Тук завесите бяха дръпнати и слънцето огряваше книгите, подредени на лавици по трите стени. Дългата маса бе покрита с написани страници, в единия ъгъл стоеше новата пишеща машина Ремингтън. По коженото канапе бяха разхвърляни още книги.

Премести някакъв речник. Седна и се огледа наоколо. Многобройните книги винаги го бяха потискали, а тези на Теса направо го дразнеха. Защо ли дъщеря му толкова много обича да чете? Не си признаваше, че 3-те В бе ненаситен читател. „Е — помисли си той, — Амели винаги е обичала да чете и веднъж бе казала, че Теса не чете с акъла си, а с половите си органи.“ Това бе любопитна забележка, но Бъд никога не се бе замислял над смисъла, който жена му бе вложила в нея.

Беше достатъчно старомоден, за да не иска да мисли за това, че дъщеря му притежаваше полови органи. Съмняваше се, че другите мъже мислеха за нея по същия начин. Теса беше красиво момиче. Но освен Пол не бе имала друг сериозен приятел. Мъжете се скупчваха около момичета, които излъчваха онази невидима, малко похотлива сексуална аура.

Бъд се радваше, че дъщеря му не беше сред тях. Когато Теса беше малко момиче, тя го гледаше така, сякаш той беше най-прекрасният. Дори сега понякога пак го гледаше по същия начин. Но никога не злоупотребяваше с благоразположението му, за да проси подаръци, както приятелите му казваха, че правят техните дъщери.

Никога не бе молила за нищо. Сега за първи път липсата на взискателност и нейният спокоен, мечтателен начин на живот се струваха на Бъд неподходящи. „Трудно е да я разбереш“ — помисли си той.

Чу, че някой влиза в съседната стая и дърпа завесите.

— Теса — извика той.

Тя застана на вратата. С лятната си рокля на наситено сини и кремави райета, без шапка и с леко разпилени коси, със зачервените си от слънцето страни, тя излъчваше някак невъздържано, но и срамежливо щастие. Талията й бе тънка, гърдите закръглени. Бъд, малко шокиран, видя, че тя бе повече от хубавичка. „Тя е една наистина красива жена“ — помисли си той и се намръщи.

— Татко, какво има?

— Защо дръпна завесите? — попита той просто за да каже нещо.

— Не обичам да са спуснати. Напомня ми времето, когато съм болна в леглото и лекарите ми взимат кръв.

— Толкова неприятно ли е?

— Е, не съвсем — отговори тя несигурно. — Радвам се, че сега се случва по-рядко. Мразя, когато разглеждат кръвта ми под микроскоп, като че ли търсят конкретната причина, поради която съм била наказана.

— Дифтеритът, това бе наказанието.

— Знам, че не бива да мисля така, но често чувствата нямат обяснение. Нали ще излизате тази вечер? Какво правиш тук? Не трябваше ли вече да се преобличаш?

— Искам да поговоря с теб.

Тя влезе в кабинета и седна на възглавницата до краката му.

— Кой е Кингдън Ванс? — попита той.

Тя наклони глава. За миг се обърка, после се усмихна с бавна колеблива усмивка. В този момент изглеждаше обезпокояващо красива.

— Ванс е името, което Лайа му измисли вместо неговото Ван Влайът.

Бъд почувства старата слабост да пропълзява в тялото му. Болката в тила му се усили. Не се усещаше, но беше зяпнал Теса разярен.

— Така си и мислех — каза той. — Когато го познавах, го наричаха Чарли.

— Татко, не си го виждал от времето, когато е бил бебе — каза тя и думите й звучаха обвиняващо.

— Не съм — призна той.

— Защо си толкова ядосан тогава?

— Изненада ме, Теса. Срещала си се с него, като си го пазела в тайна. От мен! Вече две седмици съм вкъщи и ти нито веднъж не спомена нищо.

— Кингдън ме помоли.

— Сама ли беше, когато се срещна с него?

— Не. — Тя се наведе загрижено към него. — С Лайа бяхме в хотел „Холивуд“. Двамата започнахме разговор. Не знаехме кои сме и бяхме шокирани, когато разбрахме, че сме роднини. Пишех „Авиаторът“, а знаеш колко съм боса в авиацията. Кингдън е летял години. Бил е в Ескадрилата Лафайет.

— Прочетох във вестника. — Той й подаде „Хералд“. Тя го взе и докато четеше, загорялото й лице почервеня.

— Не съм си помислила, че могат да го отпечатат. Прегръщахме се, защото акробатичният номер бе завършил — прошепна тя. — Татко, съжалявам. Знам колко мразите с мама името ни да се появява във вестниците.

— Това, което не ми харесва, е, че правиш неща зад гърба ми.

— Моля те, не се ядосвай — каза тя и протегна ръка към него. — Не съм го скривала от теб. Беше заради него. Татко, той е катастрофирал и кракът му е много лошо наранен. Наранена е душата му. Днес полетя отново заради мен. Той е чувствителен човек и мисля, че винаги се е бил с наранена душа. Просто още не е готов да дойде тук и да се срещне с теб. Затова не ти казах нищо.

— И както вестниците казват, вие сте гаджета, така ли?

— Разбира се, че не сме. Баща му е твой брат.

— Той престана да ми бъде брат преди много години. — Стана и започна да крачи. — Защо се страхува да се срещне с мен? Какво му е? Аз съм му чичо, нали така? Или тайно ухажва едно много богато момиче?

— Моля те, спри — каза Теса тихо. — Той потъва, а аз съм спасителната му лодка. Ако не беше католик, сигурно щеше да се самоубие.

В гласа му се дочу саркастичният, хапещ тон, който никога не бе използвал в разговор с нея.

Теса го наблюдаваше любопитно. Отвърна погледа си от нея и видя, че на перваза на прозореца е кацнала лястовичка. Махна с ръка и птичката отлетя. Бъд я наблюдаваше как се стрелна над градина и изчезна в далечината. Когато се обърна, Теса плачеше. Тя рядко плачеше и никога досега той не бе я карал да плаче.

„Плаче за летеца на 3-те В“ — помисли си той. Приближи се към нея и сложи ръка на рамото й.

— Той направи този полет, татко. Бях сигурна, че се опитва да се убие. Не знам какво му е, просто знам, че го боли душата.

— Трябва да спреш да се виждаш с него — каза Бъд.

Тя се отдръпна от него и изтри сълзите си.

— Не зная какво се е случило между теб и брат ти — промълви тя тихо. — Но каквото и да е, няма причина с Кингдън да не бъдем приятели.

Потисканият спомен се втурна в мислите на Бъд.

— Теса, аз не мога да ти заповядам да не го виждаш. Знаеш как се чувствам и оставям на теб да решиш. — Гласът му бе станал по-суров. — Това, че не иска да дойде у дома, си е негова работа. Така ставаме двама. И аз не го искам тук. Ясно ли е? Не искам да идва в къщата ми.