Джаклин Брискин
Хроника на страстта (118)

7

Разбира се, не само Юта бе виновна за противоречивия му характер. Без нея пак можеше да се превърне в грешник, защото както повечето чувствителни хора, израснали с църквата, изискваше от себе си непостижимо съвършенство. Но без никакво съмнение чувството за малоценност му бе втълпено от Юта.

Чарли Кингдън бе буйно, много енергично дете. В дълбоко поставените му почти черни като въглени очи се таеше палавост. В училище беше известен немирник. Тичаше като луд, смееше се високо. Привличаше съучениците си с шумните си изяви. Странно, че монахините се усмихваха на „трудния ученик“. Всичко, което тези добри, обикновени жени си позволяваха да кажат за него, бе „като всяко момче е“. Всяка от тях поотделно бе забелязала стремежа на Чарли Кингдън да бъде добър, да служи на Бога. Самото му несъвършенство означаваше широта на духа, което бе предпоставка за святост.

Религията на Юта я караше да го наказва. Приемаше държането на най-големия си син като лично възмездие. „Заченат е в грях“ — мислеше си тя и винаги когато Чарли се покатереше в скута й и скриеше глава между гърдите й, тя искаше да го погали, но неизменно й минаваше мисълта, че вече е достатъчно прокълнат от нейното прегрешение и не биваше да го насърчава допълнително.

— Слизай, Чарли — казваше тя. — Вече си голям да се катериш по мен.

До шестгодишната му възраст го наказваше с четката си за коса. През един юлски следобед бе отишла в градината да набере плодове за сладкиша. Чу тих, но възбуден смях. По гърба я полазиха тръпки. Загърна сливите в престилката си и заобиколи дърветата. Стъпваше тихо, пък и децата бяха така улисани, че не я чуха.

— Чарли Кингдън, какво правиш там? — извика тя, като зави зад ъгъла на пристройката. Изпусна престилката си и сливите се разпиляха по земята.

Синът й и някакво момиченце се бяха изправили един срещу друг със смъкнати долни дрехи. Играеха на прастарата невинна детска игра на чичо доктор. Юта се ужаси. От това се бе страхувала най-много. Спусна се към него. Дори не забеляза кое е момиченцето, което уплашено избяга. Сграбчи го, заведе го в кухнята и залепи ръката му на горящата печка.

— Ето, да усетиш огъня, в който човек гори, когато прегрешава.

Той не заплака веднага. С детска смелост прие присъдата на майка си. Заплака, когато болката стана непоносима. Този път Юта, плачейки с него, го притисна до себе си.

След този случай Кингдън премина фазата на религиозното разкаяние, което всъщност му остана за цял живот. В съзнанието му навлизаше някаква тъмнина. Негови герои станаха хората, които, карайки велосипедите си, за миг се издигаха над земята. С течение на годините желанието да лети се смесваше с желанието му за мъжка зрялост. На шестнадесет години напусна Бейкърсфийлд. Оттогава не бе влизал в църква. Чувстваше се човек само когато беше във въздуха и летеше.