Емили Кери
Червенокосата (7)

Една седмица по-късно, в неделя сутрин, седяхме в кухнята на моята къща и закусвахме. Полагах големи усилия, за да сервирам всичко на масата, защото всеки път, когато се приближавах до него, Нате ме прегръщаше и целуваше.

— Ако не ме оставиш на мира — заплаших го аз, — яйцата на очи ще изгорят.

— Какво се оплакваш! — Той ме ухапа по ухото.

— Ако закуската ни не минава малко по-стегнато нито една сутрин няма да мога да се заловя за работа — протестирах аз.

— За това ще мислим утре.

— Бих искала да знам как моята роднина Изабела се е справяла с подобни проблеми — казах аз замислено.

— Коя е Изабела?

— О, скъпи, не съм ли ти разказала?

— Не. Сестра ли ти е?

— Но ти знаеш, че нямам сестра.

— Толкова по-добре, защото с две като теб нямаше да мога да се справя. Хайде, разказвай, коя е Изабела, иначе ще прелееш от новините.

Сложих чинията пред него и седнах. Странно, но изобщо не бях гладна. Нате опустоши огромна порция яйца, шунка и препечен хляб, докато аз му разказвах за младото момиче върху сребърния плакет и за странните си сънища.

— Какво ще кажеш? — попитах аз накрая.

— Ако не те познавах, щях да те помисля за луда като Калбертсънови, е, по друг начин, разбира се — добави той.

— Присмиваш ми се — цупех се аз.

— Не, скъпа, само съм убеден, че имаш много богата фантазия.

— Би трябвало да бъдеш по-толерантен, що се отнася до света на призраците. Дори мисис Страуд вярва, че старите Уитакърови пазят града. И това ли е налудничаво?

— Може би не.

Нате изпи кафето си до дъно.

— Виж, станаха толкова много неща, за да се съберем заедно, че е невъзможно всичко да е случайност.

— Права си — съгласи се той.

— Ами ако не бях наследила тази къща?

— Тогава щеше да си още във Филаделфия.

— А ти щеше да се разхвърчиш на хиляди парчета по аутобана.

Той вдигна вежди.

— Сигурно си права, Джинджър. Ако не ни беше събрала някаква неизвестна сила, животът на много хора щеше да протече по друг начин.

Налях кафе на Нате.

— Значи си убедена, че Изабела Уитакър витае тук някъде?

— Не може да се каже така — признах аз. — Сега не я усещам, но тогава, след съня, и горе на планината я почувствах осезателно.

— Това са били снайперистите, които са дебнели Мик и Слетс.

— Но по това време аз изобщо не знаех, че горе, освен мен има още някой. Комичното е, че я видях да седи върху надгробния камък.

— Кого? — Нате си сложи сметана.

— Изабела, разбира се. Ти изобщо не ме слушаш, Нате.

— Чувам, скъпа, но не разбирам. Не каза ли току-що, че си видяла Изабела да седи върху надгробния камък?

— Точно пред мен. И знаеш ли какво правеше?

Нате затвори очи и поклати глава в комично отчаяние.

— Тя сложи пръст на устните си, за да ме предупреди. Мик и Слетс тъкмо са се изкачвали.

— Тя наистина ли го стори?

— Заклевам се с ръка на сърцето.

— А ти какво направи после?

— Аз се скрих. След няколко секунди двамата пристигнаха.

Нате замислено потърка брадата си.

— Звучи много убедително. Може би тези любезни духове имат нещо общо.

— Знаех, че ще ми повярваш!

— Разбира се, че ти вярвам, скъпа. Не ми хрумва никакво разумно обяснение, но това не означава, че не е вярно. Виждала ли си я пак от тогава?

— Не. Изабела изчезна. Но Томас е още тук… — продължих аз.

— О, не! — простена гой. — Пак ли дух!

— Шшт, внимавай какво говориш. Може да те чуят.

— Глупост! Кой е този Томас? Човек… Дух… Призрак?

— Ако всичко, което съм си намислила, е вярно, тогава това си ти.

Нате сбърчи чело.

— Кажи го още веднъж.

— Това е този, чийто портрет виси над скрина ми. Той е точно твое копие.

— Така, значи моята логично мислеща жена реши…

— Нате, прераждането следва свои собствени пътища.

Той отново ме бе притеглил върху коленете си и ме целуваше.

— Съпруго моя, целуни ме дори и да не съм Томас.

Капитулирах с удоволствие. Беше дълга, сладка целувка — докато някой започна бясно да звъни на вратата.

— Отпрати мисис Страуд — прошепна Нате.

— А ако е някой друг?

— Все едно, кажи му да изчезва.

— Просто няма да отваряме — предложих аз.

— Добра идея.

Оставихме звънеца да си звъни, докато някой не започна да думка по вратата като луд и ни изтръгна от екстаза ни. Отворих очи и се опитах да видя кой наднича през прозореца.

— О, не! — простенах аз. — Гордън!

Нате ме изтласка от скута си не особено нежно.

— Какво прави той тук? На сватбеното пътешествие ли си го поканила?

— Разбира се, че не. Да му отварям ли?

— Глупаво момиче! Та той ни вижда.

Заклатушках се към вратата. Още преди да успея да попитам Гордън какво го води в Бърджетстаун, трябваше да изслушам проповедта му:

— Джинджър Уитакър! Никога не съм виждал подобно безсрамие! Аз буквално долетях при теб! С гипсирана ръка, ако си спомняш! Хвърлих се в едно такси и дойдох тук, за да те взема, а виждам това! Надявам се, че не очакваш да се оженя за теб?

— Вероятно не.

— Ужасен съм — продължи той — и се надявам, че ще имаш достойнството да ми върнеш пръстена.

— Разбира се, Гордън. Ето го.

Бръкнах в шкафа и извадих пръстена от една чаена чаша.

Той го грабна от ръката ми и го пъхна в джоба си. После и Нате получи своето.

— А вие, вие сте крадец на жени. Да, крадец на жени. Виждам, че съм нежелан тук…

— Как се сети? — попитах аз любезно.

— Тогава се връщам. Пфу!

Гордън мина през вратата като ураган и силно я затръшна.

Няколко мига седяхме като ударени от гръм. После Нате каза:

— Може би все пак трябваше да му кажем, че от вчера сме женени.

Нате ме прегърна и аз отвърнах на целувката му. А това беше едва началото…