Емили Кери
Червенокосата (6)

— Извинете ме за момент. — Мистър Калбертсън тръгна към коридора.

— Не бързайте — казах аз саркастично. Останах при мисис Калбертсън и сигурно щях да мога да я надвия. Междувременно тя бе сервирала кафето и аз вече бях изпила една чаша.

— Чудесно кафе, мисис Калбертсън, мога ли да ви помоля за още малко?

— Радвам се, че ви харесва. — Тя се обърна към каната с кафе.

С един скок се озовах до задната врата, отворих я и вече бях вън.

Бум!

Някой ме блъсна с такава сила в стената, че престанах да чувам и виждам. Когато лека-полека се свестих и видях нападателя си, сърцето ми спря.

Слетс ме притискаше до стената. Един поглед към лицето му ми стигаше: той кипеше от яд в очите му се четеше желание за убийство. Трепнах.

— Защо го направихте? — попита той. Ноктите ми си бяха свършили работата от една рана под окото му капеше кръв. Задната врата се отвори.

— Какво става там? — попита мистър Калбертсън.

— Нашата малка приятелка. Искаше да ни напусне.

Мистър Калбертсън поклати глава.

— О, боже, тя наистина не се предава толкова лесно. Върнете се, скъпа.

Слетс насила ме помъкна към кухнята, където чакаше Мик. — Ще трябва обаче да ни платите и за нея — изръмжа той.

— Но, разбира се, скъпи.

— Сега. Искаме това да стане сега.

Мистър Калбертсън стана неспокоен.

— Трябват ми няколко часа.

— Не можем да чакаме толкова. Поставихме динамита и е крайно време да изчезваме.

— Все пак разберете, че трябва да поговоря с някои хора. За нейното отстраняване нямам достатъчно пари в себе си. Мис Уитакър не беше предвидена.

— Да я пуснете ли смятате? — попита Мик ужасен.

— При тези обстоятелства едва ли ще е възможно.

— Тогава се постарайте да съберете парите. Работим последователно — първо работата, после парите.

— Почакайте! Наистина динамитът е заложен, но все още не е избухнал. Мога да ви платя едва след като Балзано бъде премахнат.

Полазиха ме тръпки, като чух колко нагло говореха за Нате.

— Все едно че е приключено — избухна Слетс. Той стискаше ръката си, която бях ухапала. Увита беше с мръсен, напоен с кръв парцал.

— Все още би могло нещо да бъде изпортено. — Изглежда, мистър Калбертсън не беше убеден.

— Не и щом ние се заемем с него.

— Знам как работите, но не мога да си позволя да ви платя предварително.

Мик запротестира, но мистър Калбертсън го прекъсна.

— Тогава вземете тези пари за момичето. Така поне ще имате пари в брой, а като чуя за смъртта на Балзано, ще се срещнем някъде и ще получите остатъка.

— Тогава отдавна ще сме много, много далеч.

— Сигурно. Защо не си наемете стая някъде в околността. Мисис Калбертсън и аз утре ще направим малък излет. Никой не би се сетил да се усъмни в нас.

— Да, времето е толкова хубаво за един малък излет — добави мисис Калбертсън и се усмихна с беззъбата си уста.

Слетс и Мик се спогледаха и се замислиха над предложението. Накрая кимнаха.

— Е, добре — каза мистър Калбертсън. — Сега трябва да проведа един телефонен разговор.

Той изчезна в коридора и ме остави сама с жена си и двамата убийци.

Мик си наля кафе. Когато мисис Калбертсън предложи кафе и на Слетс, той поклати глава. Беше изцяло зает с разкървавената си глава.

— Трябва да отидете на лекар! — казах аз бодро.

— Ще се оправя.

— Раната може и да заздравее, но вероятно ще ослепеете, ако не ви се окаже лекарска помощ.

Той видимо се обезпокои.

— Хей, Мик, чу ли какво каза кукличката?

— Престани, имаме по-важна работа.

— Но аз не искам да ослепея — захленчи приятелят му.

Бях успяла да отклоня вниманието на Слетс от себе си! Това беше и целта ми.

— Наистина има нужда от лекар — продължих да чопля аз.

— Така ли? И кой е виновен за това? Колкото по-скоро се отървем от вас, толкова по-добре.

Той бавно изпи кафето си и непрекъснато поглеждаше към коридора. Накрая попита мисис Калбертсън:

— Но къде се бави той?

— Знаете, че отиде да говори по телефона. Трябва да обсъди новата сделка.

Новата сделка бях аз! А Нате беше предишната. Изведнъж се почувствах много несигурна. Ако всичко вървеше по плана, след няколко часа и двамата щяхме да бъдем мъртви.

Гледах шарките по балатума на пода и си блъсках главата да измисля план за бягство. Да изляза от къщата беше дреболия, но как щях да се справя с огнестрелното оръжие на двамата гангстери.

Вдигнах поглед обезкуражен и погледнах през прозореца на кухнята нещо беше минало покрай него. Може би куче или сърна погледнах още веднъж натам. Трябваше да го направя съвсем безобидно и изразът на лицето ми не биваше да издава нищо. Погледнах отново навън. Наистина! Нямах халюцинации.

Към къщата предпазливо се промъкваше един мъж, плътно следван от втори. Облечени бяха в добре познатата униформа на полицията и носеха автомати.

Заеха позиция зад мустанга. Оттам можеха добре да наблюдават къщата. Трети полицай застана с готово за стрелба оръжие на изхода пред гаража.

Безнадеждността, която бях изпичала току-що, моментално изчезна като издухана. Почти бях добила самоувереност, когато мистър Калбертсън се върна и съобщи, че всичко е уредено.

— Добре, сега ще вземем парите за куклата — каза Мик, — а утре ще се срещнем на паркинга пред мотела в Стюбънвил. Благодаря!

Мик сръчно улови торбичката с пари и я пъхна в джоба на панталона си. После се обърна към мен:

— Е, момиче, хайде да тръгваме.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Сигурно много ви се иска да знаете — отговори Слетс заплашително и тикна увитата си в кървавия парцал ръка под носа ми. — Там, където вече няма да можеш да издираш очите на хората.

Тръгнахме да излизаме през задната врата. Мик вървеше пръв. След него аз, а Слетс грубо ме тикаше напред.

— Приятно пътуване, скъпа — извика мисис Калбертсън след мен.

Трепнах и се запитах защо тези двама явно умопомрачени, отдавна не бяха откарани в съответното заведение.

Вървяхме през задния двор към колата. Мик се насочи към шофьорското място, а Слетс ме блъсна върху задната седалка.

Изведнъж някой високо извика:

— Обградени сте от полиция. Хвърлете оръжието! Вдигнете ръце зад главата!

Още преди Мик и Слетс да успеят да реагират, бяха обградени. Изплашени, двамата се опряха на колата и се оставиха да ги претърсят.

На мен никой не ми обръщаше внимание, затова отворих вратата на колата и извиках:

— А какво ще стане с Калбертсънови?

— Не се страхувайте, мис — отговори единият от полицаите, — всичко по реда си. Стойте там, където сте, докато натикаме негодниците в патрулната кола.

Като по даден знак от всички страни започнаха да се появяват полицейски коли с виещи сирени и святкащи сини лампи.

Ужасното напрежение, в което бях прекарала последните часове, се изпари. Изведнъж главата ми отново се проясни и вече знаех какво бях задължена да направя най-напред: да разкажа на някой полицай за динамита във въгледобивната компания на Балзано. Тъкмо се канех да дръпна за ръкава най-близо стоящия до мен, когато от една патрулна кола изскочи позната фигура.

— Нате! — извиках аз и хукнах към него. Той ме сграбчи и ме притисна толкова силно, че щеше да ми излезе въздухът.

— Джинджър! Всичко ли е наред?

— При мен да, но ти ще бъдеш хвърлен във въздуха, като отвориш вратата на кабинета си.

— С това вече е свършено — каза той.

Сърцето ми едва не спря.

— Бомбата избухна ли вече?

— Не, не е, успокой се. Сапьорската команда обезвреди всичко. Момчетата работят бързо.

— Откъде са знаели за бомбата?

— Имат набито око, а за останалото допринесе ти.

— Аз ли?

— Ти ни отведе направо към този, който дърпа конците.

— Мистър Калбертсън, нали?

— Точно той. — Нате усмихнало ме погледна. — А това е награда, че разреши тази загадка вместо нас. — Той ме прегърна и ме целуна сред цялата суматоха и бъркотия.

— О! — въздъхнах аз, щом отново можех да говоря. — Заради тази целувка си заслужаваше да изживея това приключение!

— Не за това мислех, като разбрах, че си сред тях.

— Откъде разбра всъщност? Все още не знам какво се е случило и откъде дойдоха всичките тези полицейски коли.

— За това ще говорим по пътя към къщи.

Стояхме пред хубавата малка къща и гледахме как откарват Калбертсънови, Мик и Слетс. Един от полицаите предложи да ни вземат със себе си, но Нате благодари и отказа.

— Ще вървим пеша — реши той.

— По целия път ли? — попитах аз потресена. Изведнъж почувствах, че съм изтощена докрай.

— Не, до полицейския патрул. Колата ми е там. Чистият въздух ще се отрази добре и на двама ни.

— Би ли ми обяснил как ме намери и въобще всичко…

— Едно след друго. Първо да се върнем към вчерашния ден. Спомняш ли си?

— Никога няма да забравя този ден — засмях се аз.

— Добре. Вчера бях успял да видя номера на мустанга и когато слязох да поръчам маса в ресторанта, се обадих и във ФБР и полицията. Те отдавна познаваха двамата ни компаньони, но нищо не можели да докажат срещу тях. След като властите вече знаеха номера на мустанга, не са го изпускали от поглед нито за миг.

— Такава значи била работата! Някой ги е следил, като са поставяли динамита в кабинета ти.

— Правилно. Тази сутрин негодниците отишли при Калбертсън и паркирали там колата. После тръгнали по плажната пътека.

— А откъде са знаели за нея?

— От Калбертсън. Ти самата ми говори за следи от стъпки горе до гробището. Оттам са ни наблюдавали седмици наред. Никой друг, освен глупави момичета като теб не използва тази пътека. За двамата убийци това било идеално.

— Прав си. — Тръпки ме побиха, като си спомних деня, когато паднах. — Какъв късмет, че тогава не съм срещнала тези двамата, макар че, трябва да кажа, и с теб не исках да имам нищо общо, като те видях да седиш на бюрото си.

— При това тогава още не си знаела най-лошото за мен — засмя се Нате, — а и до края на живота си едва ли ще мога да се оправя.

— Преди един час изглеждаше така, сякаш беше съвсем близо до смъртта.

— Преди един час едва ли щяха да могат да ме възпрат да те последвам — каза той сериозно.

— Сега по-полека. Как разбра къде съм отишла?

— Мисис Страуд ми каза.

— А тя откъде е знаела? И кога изобщо си говорил с нея?

— Джинджър, използвай прелестната си глава, за да помислиш малко!

— Нате, не ме измъчвай!

— Е, щом искаш да го узнаеш. Изведнъж се почувствах самотен. Истинска глупост щеше да бъде да чакам до вечерта, за да те видя. Тогава се качих на колата и отидох до къщата ти.

— А мен ме нямаше.

— Безследно изчезнала. Видях, че мисис Страуд седи на верандата, и я попитах за теб. Тя ми разказа за старите семейни документи, които ти донесла, и колко си била възбудена. Тя смяташе, че веднага си отишла на семейното гробище, за да погледнеш още веднъж надписите върху надгробните плочи. Видяла те, като излизаш, тъкмо когато искала да ти донесе парче сладкиш.

— Оттам знаеш значи.

— Веднага страшно се изплаших. Междувременно бях говорил със сапьорската команда. Двамата вече бяха сложили изненадата си в кабинета ми и знаехме, че ще се върнат по пътеката.

— По моята планинска пътека. Нате, ти наистина ли се обезпокои?

— Направо бях полудял. Не знаех какво е намислила полицията и знаех колко лесно може да се стигне до стрелба, а ти беше в капана.

— И какво направи тогава?

Намирах за прекрасно, че в тази заплетена ситуация, освен Изабела за мен бе мислил и някой друг.

— Отидох в полицията и казах на патрула, че вероятно се намираш по пътя към планината. Но вече те бяха видели по пътеката. Като си пристигнала на гробището, новината веднага била предадена на мъжете, които били на пост горе.

— Значи през цялото време са ме наблюдавали?

— Не само са те наблюдавали, но и всеки миг са били готови за нападение, за да те защитят.

— А, сега вече съм…

— Но ти си успяла сама да се справиш. Това сигурно е инстинктът на откривателя.

— Надявам се, че повече няма да преживея подобен ден — казах аз най-искрено.

— Сигурно е било по-лошо, отколкото си го представям. — Нате обгърна талията ми с ръка. — Във всеки случай ми е приятно да знам, че си вземам жена, която в случай на нужда може да се защити.

— Ти каза, че съм ви отвела до Калбертсън, но щом като негодниците са паркирали там колата си, все пак някой от полицаите трябва да се е усъмнил.

— Така е. Той от години създава неприятности. Повече с думи, отколкото с дела. Той не би имал и смелостта собственоръчно да убие баща ми. След убийството имаше улики за възможна връзка. Проблема се състоеше в това, че не можеше да се докаже. В града той минаваше за уважаван човек.

— И аз съм ви помогнала?

— Разбира се. Ти например ми разказа за стъпките на гробището. Тогава вече бях убеден, че някой ни наблюдава. Искаха съвсем точно да знаят кога отиваме на работа и кога си тръгваме. През деня, разбира се, не можеха да се приближат, но през нощта са успели да разгледат кабинета ми.

— Би ли могло това да е обяснението за светлините, които видях на гробището.

— Убеден съм. Сигурно използват фенерчета, а може и да са запалили някоя клечка кибрит.

— Значи тогава не са били духовете на моите прадеди.

— Само двама безсъвестни гангстери от плът и кръв и затова така са се зарадвали на помощта ти.

Бях възмутена.

— Помощта ми ли?

— Забрави ли, че мистър Калбертсън направи пътеката заради теб?

— Не това бе непредвидено. Откъде можеше да знае той, че ще ходя горе?

— Да, и въпреки тога ти си му била като подарък от небето. Идеалният претекст да се направи по-хубав път за обесниците.

— Такава значи била помощта ми.

— Да, но същевременно мистър Калбертсън стана непредпазлив. Оттогава двамата му помагачи използвали по-лекия и пряк път и оставяли колата си до къщата му.

— И най-накрая полицията разбрала, че Калбертсън е замесен в случая.

— Да, това беше пробивът. Ти сложи и точката.

— Как?

— Накрая ти им дотегна и се превърна в заплаха за Калбертсън. Трябваше да се премахнат, но той нямаше достатъчно пари за това. Налагаше се да иде до телефона и да се обади на партньорите си.

— Кои бяха те?

— О, няколко стари фанатици с повече пари, отколкото мозък. Един президент на банка, един застрахователен агент, няколко едри земевладелци и един нечестен синдикалист.

— И откъде знаеш за тях?

— Чух разговорите.

— Как е възможно? — Загубих ума и дума.

— О, с едно малко чудо, наречено подслушвателна уредба.

— Значи най-сетне получиха доказателството за това кой е убил баща ти и е искал да отнеме и твоя живот.

— Да, сигурно ще ги осъдят.

— Нате, имам чувството, че току-що приключи една глава от нашия живот — казах аз.

— И веднага ще започнем нова. — Нате ми се усмихна и ме целуна.