Емили Кери
Червенокосата (5)

— … съжалявам, че колата ти вече я няма, но съм благодарен на съдбата, че ни събра.

Думите на Нате достигаха до мен сякаш от много далеч.

— Нима това стана тази сутрин?

Не можех да проумея, че е възможно за един ден да се случат толкова много неща.

— И това ми припомня за още един много важен въпрос. Бих искал да знам дали ще се омъжиш за онова момче.

Отново преглътнах.

— За Гордън ли?

— Да, него имам предвид.

Погледнах ръката си, на която вече нямаше пръстен.

— Ще ме помислиш ли за безсърдечна, като ти кажа, че напълно го бях забравила?

— Е, не чак безсърдечна може би малко… разсеяна. — Той ме погледна право в очите. — И какви са твоите чувства към него сега?

Отговорих му без колебание.

— Каквито бяха тази сутрин, вчера, а може би каквито са били и миналия месец. Той е добър, честен човек, но…

— Но какво, Джинджър?

Пламъците на свещите танцуваха и хвърляха дълги сенки върху завесите. Навън като омагьосан лежеше осеяният със светлини град.

Казах бавно:

— Между нас няма магия, няма го трепета.

— Вярваш ли, че можеш да намериш тази магия при друг мъж? — попита той тихо и много сериозно. Той искаше откровен, а не кокетен отговор.

Отговорих спокойно:

— Дори вече съм сигурна, Нате.

Той взе ръката ми и дълго я разглежда. Никой от нас не проронваше дума от страх да не прогони странното опиянение.

— Джинджър — прошепна той накрая, — аз съм на трийсет и една години, но също вярвам в тази магия и ако не я бях намерил при теб, сигурно никога нямаше да го открия. — Погледите ни се срещнаха. — Изненадах ли те?

— Не… не!

— Ако решим за в бъдеще да живеем заедно, ще го направиш ли, без да съжаляваш за Гордън?

Замислих се за миг. От която и страна да погледнех на въпроса резултатът беше все един и същи:

— Не съжалявам за нищо!

Цялото лице на Нате сияеше.

— Слава на небето — прошепна той.

Гледахме се така, както се гледат всички влюбени, докато мина келнерът и се окашля.

— Искаш ли още нещо, Джинджър?

— Не, благодаря.

— Тогава сме готови. Донесете ни сметката, моля!

После той ме хвана за ръка и ме изведе от ресторанта. Не ходех, а хвърчах от щастие. Вместо да тръгнем към паркинга. Нате ме поведе в противоположната посока, към хребета на планината.

— Няма ли да се прибираме?

— Още не — отвърна той и ме притегли под едно голямо дърво. — Трябва ни още малко магия.

Той нежно ме целуна, а аз обвих ръце около шията му и отвърнах на целувката му с цялата страст, на която бях способна.

 

 

Звънът на телефона бавно проникваше в съзнанието ми в просъница. Първо не можех да отворя очи. От тичането предишния ден ме болеше всяко кокалче.

Но дрънченето не спираше. Единственият начин да накарам телефона да млъкне беше да вдигна слушалката.

— Да? — казах аз вяло.

— Джинджър, къде беше, за бога?

Беше Гордън. Някак си почти го бях прогонила от мислите си и бях забравила, че трябва да разваля годежа.

— Спях. Как е ръката ти?

— Боли ме и съм страшно кисел. От вчера се опитвам да се свържа с теб.

— Защо?

— Как защо? За да разбера дали благополучно си се прибрала вкъщи.

— Да, прибрах се.

— Кога?

— Тази сутрин. Преди няколко часа — не знам точно в колко.

Все още бях много сънена и уморена, за да му давам отчет за подробностите.

— Тази сутрин ли? И къде беше, след като се разделихме на летището?

— Къде ли?

— Да, къде.

— Ами първо отидохме в увеселителния парк, а после вечеряхме…

— Ти и кой още? — искаше да знае Гордън.

— Нате и аз.

— Нате ли? Това да не е онзи, който те придружи до вкъщи?

— Да, и ме докара едва тази сутрин.

За полусънното ми състояние това обяснение звучеше напълно логично, но Гордън побесня. Говореше с огорчение.

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш защо те е докарал вкъщи едва тази сутрин?

— Разбира се. Първо си говорихме и времето мина толкова бързо, че…

— Джинджър, наистина ли си напълно наред?

— Напълно. Само съм страшно уморена.

— Защо не се прибра вкъщи веднага? Мислех, че ще те закара направо у вас?

— Той така и направи. Но преди да започне да ни преследва колата.

— Каква кола?

— Мустангът с двамата мъже вътре.

— Какви двама мъже? — Гордън ръмжеше в ухото ми.

— Двамата гангстери, които искаха да ни убият.

— Какво?

— Вече всичко е наред. Отървахме се от тях. Избягахме им при въртележките.

— Джинджър, пила ли си?

— Гордън! Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Защо говориш тогава такива глупости? — попита той.

— За съжаление това е една доста заплетена история. Ако трябва да ти обяснявам всичко, ще ми е необходимо прекалено много време. Но се налага да ти кажа нещо.

— Вече не желая да слушам абсолютно нищо. Искам да си събереш нещата и да напуснеш прок… къщата. Още днес! Животът ти е в опасност и говориш така, сякаш не си с всичкия си.

— Гордън, нали ти казвам, че се чувствам прекрасно. И нямам намерение да напускам Бърджетстаун. Никога.

— Ти си полудяла.

— Не, Гордън.

Вече бях напълно будна и при мисълта за ръцете на Нате по гърба ми полазиха сладостни тръпки.

— Знам, че ще прозвучи глупаво, но никога не съм се чувствала толкова тъжна и същевременно щастлива.

— За какво говориш?

— Опитвам се да ти обясня, че не мога да се омъжа за теб.

Последвалата тишина беше страшна.

— Заради къщата ли? Можеш да я задържиш, щом искаш. Но искам да дойдеш тук, във Филаделфия.

— Не, не е заради къщата. Причината е Нате. Обичам го!

Най-сетне. Казах го.

— Какво е направил той с теб? — попита Гордън ядосано.

— Моля те, не бъди толкова подозрителен. Аз съм съвсем добре и той не ми е сторил нищо лошо. Само се влюби в мен. Не сме го искали. Просто се случи.

— Това е невъзможно. Човек не може да се влюби в някого за един ден. И аз съм много изненадан, че така отпускаш юздите на чувствата си. Иначе си толкова разумна.

Още малко и щях да избухна в сълзи.

— Гордън, не искам да ти причинявам болка. За това сега ти казвам всичко. Много те обичам, но съм лудо влюбена в Нате. Съжалявам, че те наранявам! Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Разбирам, че съвсем си превъртяла, Джинджър. Това сигурно е последствие от бомбата. Аз също много се разтревожих от това. Може би и двамата имаме нужда от време, за да размислим. Аз само искам да се махнеш оттам. Това място просто е опасно.

— Вече внимавам — уверих го аз.

— Чуй, давам ти възможност още веднъж да размислиш за всичко. След няколко дни отново ще ти се обадя. Дотогава всичко ще се оправи.

— И сега съм добре, Гордън, повярвай ми! Моля те, внимавай с ръката си! Просто не мога да ти кажа колко много съжалявам.

— О, ръката ми ще оздравее — каза той глухо. — Довиждане, Джинджър.

— Довиждане, Гордън.

Затворих телефона и отново се сгуших във възглавницата. Беше малко преди дванайсет на обяд. Тъй като се бях уговорила с Нате да се срещнем едва вечерта, ми оставаха още няколко часа за сън. Притиснах възглавницата до себе си, сякаш беше Нате, и веднага заспах.

Събуди ме силно звънене на входната врата. Имах чувството, че са минали най-много пет минути от обаждането на Гордън.

Може би беше дошъл Нате. Скочих от леглото, облякох си пеньоара, сресах си косата и хукнах по стълбите надолу.

През матовото стъкло на входната врата разпознах дребна женска фигура със сигурност не беше Нате.

— Здравейте, мисис Страуд — извиках аз и отворих вратата. — Колко мило, че отново ви виждам.

— О, аз ви притеснявам.

— В никакъв случай. Ако не бяхте дошли, щях да проспя и останалата част от деня. Обикновено ставам с кокошките, но вчерашният ден беше малко необикновен.

— Късно е и не помислих, че е възможно да спите още — изви ни се съседката ми. — Бих могла да дойда и по-късно.

— И дума да не става влезте!

Мисис Страуд носеше под мишница цял куп стари книги и документи, а това за мен беше истинско изкушение, без значение кое време на деня беше.

— Имам нещо интересно за вас! — каза тя и тайнствено ми се усмихна.

Заведох старата дама в дневната. Тя седна на дивана и нареди съкровищата си.

— Какво сте ми донесли? — извиках аз учудено.

— Вчера ходих на гости. Трябва да знаете, че мисис Флемингтън беше много близка приятелка на семейство Бел, което живееше в нейната къща. Мисис Бел бе дала на Аманда Флемингтън цял куп стари неща, които намерила в килера и й пречели. Аманда ги мушнала някъде и никога не намерила време да ги погледне. Наскоро решила да направи основно почистване на къщата и да изхвърли всички стари боклуци. Понеже знае, че аз обичам вехтории, ми позволи да взема каквото искам.

— Изглежда, са ви харесали много неща — засмях се аз.

— И на вас ще харесат.

Но това бе меко казано. Тя носеше семейните библии на Уитакърови, писма, документи, с които щях да се занимавам месеци наред.

На пода падна един пожълтял плик. Вдигнах го и извадих от него писмо, писано от Уда Бел преди около двайсет и пет години. Тогава Уда е била вече доста стара и е искала да остави за поколенията предаваната от уста на уста семейна история. Текстът гласеше следното:

„Баща ми беше Самуел Уитакър Бел, дошъл, в Калифорния да търси щастието си. Пътувал с кораб, а за времето си това било страшно приключение. Майка ми и Хари той оставил в родината. Като се върнал, донесъл злато, коприна и няколко сувенира.

Майка му, Изабела Уитакър, била хубава жена с кестеняво червеникави коси, сини очи и безупречна кожа. Уитакърови са едни от първите бели заселници във Вашингтон Каунти, там, където сега е Бърджетстаун. Те придобили много земя и имущество.

Къдрицата е на хубавата Изабела Уитакър.“

Каква къдрица? Изтръсках плика и както беше оповестено, оттам изпадна парченце копринена хартия, което се бе заклещило в единия ъгъл. Като го разгърнах с треперещи ръце, видях прекрасна червена къдрица.

— Е? — извика мисис Страуд. — Изглежда точно като вашата коса!

— Така е.

Не знам защо, в този момент моите собствени коси настръхнаха.

— И коя е била тази Изабела? — мърморех аз и прелиствах семейната библия. Тази жена не би могла да е същата Изабел, чийто гроб бях открила наскоро.

Ах! Намерих онова, което ми трябваше. Изабела беше една от дъщерите на Изабел.

Вече не се чувствах уморена и ровех из съкровищата си, докато в една кутийка, не по-голяма от пудриера, не се натъкнах на фотография върху сребърен плакет. Безмълвно гледах снимката.

Мисис Страуд наруши мълчанието.

— Не е ли невероятно? Ако не бяха дългите къдрици и старомодните дрехи, щях да се закълна, че сте вие.

Внимателно извадих снимката от кутийката и я обърнах. До името на Изабела бе записана годината 1848. Изабела Уитакър и аз бяхме повече от кръвни родственици, ние бяхме направо близначки, макар че ни делеше цял век.

— Това е невероятно — промълвих аз.

— Ах, аз намирам за забавно, че мога да видя как са изглеждали първите заселници, а за вас сигурно е още по-интересно, защото е ваша роднина. По онова време нямаше много фотографии, така че тази е истинска рядкост. Сигурно е ходила до Питсбърг, за да си направи тази снимка. Вероятно Изабела още тогава е предчувствала, че един ден вие ще се интересувате от външния вид на вашите прародители.

— Очевидно.

Все още се чувствах като ударена от гръм.

— Ето — каза мисис Страуд и извади от купчината голям, плосък пакет. — Тук е най-великолепното нещо!

Тя разви хартията. Появи се портрет на гладко избръснат мъж. Косата му беше сресана назад, а от ясните му светли очи бликаше хумор и решителност.

Картината, която след толкова години все още излъчваше толкова много от личността на нарисувания човек, беше с изключително художествено качество. Беше сигнирана: Томас Уитакър, автопортрет.

— О, небеса! — простенах аз.

— Виждате ли — каза мисис Страуд многозначително, — ето откъде идва талантът ви.

Стоях като прикована. Онемях от откритието, което бях направила току-що. Никога не бих могла да говоря за това с мисис Страуд.

На света имаше само един-единствен човек, който можеше да разбере значението на тази картина, само една-единствена личност можеше да сподели чувствата ми, състоящи се от страх, радост и опиянение.

Мъжът, гледащ от портрета, който държах в ръцете си, е бил някой си Томас Уитакър, живял по времето на американската революция. Днес друг мъж носеше неговите черти, мъжът, когото обичах: Нате Балзано.

Затворих очи и разтърсих глава, за да прогоня видението. Може би събитията от предишния ден бяха прекалено много за слабия ми мозък.

Като отворих очи, този Нате Томас все още беше там. Същата усмивка, същите равни бели зъби, хлътналите очи, изпълнени със самоувереност и ведър оптимизъм.

Мисис Страуд взе шока ми за безмълвна благодарност.

— Знаех, че ще се побъркате от радост, и нямах търпение да ви донеса тези неща.

Гласът й ме върна към действителността.

— Не знам как да ви благодаря…

Мисис Страуд стана от дивана.

— Време е да си вървя. Трябва да извадя от фурната един хубав орехов сладкиш, а като изстине, ще ви донеса едно парченце.

Пъргавата дребна женица излезе, преди да успея да се помръдна. Взех снимката на Изабела и портрета на Томас и се качих горе. Сложих ги върху скрина, откъдето щяха да бдят над съня ми.

Бавно и замислено отново се пъхнах в леглото. Подобна случайност не можеше да бъде отмината просто така. В реалния живот Томас е бил дядо на Изабела. Томас е бил свекър на Изабел, омъжила се за сина му Самуел. Нейната дъщеря е била Изабела. Всичко изглеждаше като пъзел.

Често бях чувала за превъплъщения на хора, които се прераждат в различни времена и отново влизат във взаимоотношения.

Имаше ли вероятност Томас и Изабела да са били в родствени връзки и в друго време?

Не. Нямах намерение да се поддавам на теорията, че Нате е превъплъщение на Томас, а аз на Изабела.

Треперех толкова силно от студ, че придърпах одеялото чак до брадичката си, въпреки че навън бе хубав летен ден.

 

 

Спах много неспокойно. Пълна безпаметност се редуваше с объркани сънища за млада жена с кестеняво червени коси, която стоеше на хребета на планината и ме викаше с жестове да отида при нея.

Повечето сънища обикновено се забравят веднага след събуждането, но с този не беше така. Посланието, което виждах в съня, ставаше все по-настойчиво в будно състояние. Пренебрегвах всякаква логика и желанието ми да се кача на хълма Уитакър все повече се усилваше.

Обух джинси и туристически обувки и излязох от къщи. Смятах да се върна бързо, за да не пропусна обаждането на Нате.

Качването до хълма, и слизането обратно не биваше да ми отнеме повече от един час, като после щеше да ми остане достатъчно време да се изкъпя и преоблека. Освен това разходката беше най-доброто средство за освежаване.

Не съм в състояние да кажа какво така силно ме привличаше към семейното гробище, но женският силует, който толкова настойчиво ме викаше да отида там, не ми излизаше от главата. Може би подсъзнанието ми ме подтикваше да изследвам тайните на семейната история. Дали възобновеният ми интерес към миналото не бе събуден от измамно приличащата на мен фотография и картината?

Или аз следвах някакво послание, изпратено ми от друг свят?

Вече бях чувала подобна абсурдни истерии и както всички други от сърце им се бях смяла. Сега се замислях за собствената си роля, която играех в кръговрата на живота. Наистина ли бяха случайности събитията, които ме изтръгнаха от добре подредения ми живот и ме доведоха в Бърджетстаун, като ме хвърлиха право в ръцете на Нате Балзано?

През този топъл летен следобед жителите на града вършеха неща, обичайни за това време на годината: печаха се на слънце, работеха в градината, плискаха се във водата или играеха тенис на училищната спортна площадка.

Тръгнах в бързо темпо по улицата, прекосих железопътните релси покрай къщата на мистър Калбертсън и тръгнах нагоре по пътеката, която беше направена специално за мен. Веднага потънах в гъстата сенчеста гора, чийто благотворен хлад ме предпазваше от лятната жега.

Изкачването беше лесно, въпреки че от една седмица не бях идвала. Ако пътеката не бе напълно забравена от хората в града, щях да си помисля, че някой скоро е минавал оттук. Храстите и тревата изглеждаха като току-що утъпкани. Предположих обаче, че по пътеката е минало някое животно, може би дивеч.

Бях се засегната много от забележката на Гордън, че с едно градско момиче на село е свършено, но, изглежда, бе имал право.

Затова и нищо необикновено не ми направи впечатлите. Изкачвах се целеустремено нагоре, през прекрасната, ухаеща иглолистна гора.

Бъдещето, което бях видяла насън, продължаваше да ме примамва. Не знам дали съм смятала, че върху надгробната плоча ще ме очаква призракът на стеснително, усмихнато младо момиче.

Заварих гробището така, както го бях оставила. Разбира се, наоколо беше тихо и само цвърченето на птичките от време на време нарушаваше тишината. Никакъв шум не достигаше дотук от града. И все пак чувствах, че не съм сама на хълма.

Обърнах се инстинктивно. Зад мен нямаше нищо, а пред мен лежаха само немите надгробни камъни. За миг видях Изабела да седи там, сложила пръст на устните си, и ми заповядваше да мълча.

Не беше ли това само номер, който ми погаждаше фантазията ми? Побиха ме тръпки.

Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че идването ми тук, на гробището, е глупаво и излишно. По-добре да бях използвала времето си за нещо друго, например да си взема гореща вана, за да се подготвя за посещението на Нате.

Станах и тръгнах по обратния път, през падналите надгробни камъни към полянката. Изведнъж чух мъжки глас.

Спрях като закована. Значи чувството ми не ме беше излъгало. Гласът, към който се присъедини и още един, приближаваше към мен. Мигновено трябваше да реша. При обикновени обстоятелства щях да очаквам да видя обикновени туристи, но в тези гласове имаше нещо особено, което ме накара да бъда нащрек.

Усетих как кожата ми настръхва. Без повече да мисля, се хвърлих на земята. Начупените камъни и тръните издраха кожата ми, но не смеех да гъкна.

Бързо се огледах наоколо. Лежах между два гроба. Отляво беше този на Дайкън Уитакър. Елеонор Джейн, дъщеря му, почиваше до свитата ми в юмрук дясна ръка.

О, колко съжалявах, че напуснах сигурното си пристанище, дома си в Питсбърг!

Мъжете говореха тихо и възбудено. Чувах ги откъм поляната, намираща се близо до склона към рудника. Познавах този стръмен склон прекалено добре, а това още повече усили подозрението ми, че тези двама натрапници нямаха добри намерения към моята идилия.

Освен това беше неделя и не се работеше, значи никой не би имал основателна причина да се мотае там.

Подпрях се на лакът и погледнах крадешком към рудника. Над гребена на планината се появи тъмнокоса глава. Нямах време да мисля дали тя е на приятел или враг, защото веднага се появи и едро тяло. Появи се последният човек на този свят, когото бих искала да видя.

Неговият все още невидим спътник го подканяше и първият прескочи затревената площ зад пропастта. После подаде ръка на някого и вторият човек, когото се страхувах, че ще видя, също се изкачи горе.

Обезумяла, гледах втренчено двамата гангстери, които вчера безмилостно бяха преследвали мен и Нате.

Значи тук се бяха надявали да издебнат Нате. Горещо се молех, да не попадна в смъртоносната им клопка.

Предпазливо погледнах още веднъж. Двамата бяха на около сто и петдесет метра от мен и нямах причини да мисля, че може да дойдат до гробището. Затова реших просто да продължа да лежа на земята.

Те шепнеха с грубите си гласове. На моменти изглеждаше, като че ли се карат.

Минутите се нижеха бавно. Гласовете повишаваха и снишаваха тон, а понякога в изблик на гняв прозвучаваха високо. Изглежда, сега бяха по-близо отреди.

Вдигнах още веднъж глава и веднага я сниших. Двамата идваха право към мен!

Занятието им бе да сеят смърт, така че нямаше да се изплашат от едно гробище. По-високият от двамата се облегна на един от старите колове, а другият седна с кръстосани крака върху надгробна плоча.

Вече лежах толкова дълго, че започнах да се сливам със земята. Дрехите ми бяха попили влагата от тревата и мъха. Нещо мина през краката ми. С ъгъла на окото си видях опашката на полска мишка, която тъкмо изчезваше зад надгробната плоча на Дайкън Уитакър. За щастие инстинктът ми помогна да не изкрещя, защото точно в този момент не говореше никой от двамата.

— Това ще го довърши, Слетс.

— Нима? Надявам се да имаш право. Откакто уби стария му господар, нищо друго свястно не си направил.

— Все пак стигнахме дотук. Там долу няма никой. Ако ни бяха видели, отдавна да са ни проследили.

— Въпреки това до настъпването на нощта ще трябва да почакаме.

— Времето е малко. Босът каза, че това е последният ни шанс. Ако се провалим, ще ни подгони като зайци.

— Няма да рискува!

— Откъде знаеш? Във всеки случай аз не давам пукнат грош за него.

— Може и да си прав — съгласи се Слетс.

— Хайде да идем при боса и да си вземем парите. Ще му кажем, че работата е свършена, а после през нощта ще се прехвърлим през границата.

— Ами ако синът на Балзано се измъкне, Мик? На боса няма да му се хареса, че сме избягали с парите му.

— Шегуваш ли се? — изръмжа Мик. — От такъв куп динамит не може да се измъкне никой. Ще отвори вратата на канцеларията си и… бум!

Двамата се смееха подло и за щастие не чуха моето възклицание: „О, не!“.

Ужасена запуших с ръка устата си. Надявах се, че не съм издала скривалището си, но страшната шега така им беше харесала, че те продължаваха да се смеят и не бяха ме чули.

— Окей. Ами ако някой друг отвори вратата? — попита Слетс.

— Глупак. Там не влиза никой друг. Не забравяй, че собственикът е Балзано. Той винаги идва пръв. Наблюдавахме го достатъчно дълго.

— А ако преди да ни даде парите, босът поиска доказателства, че той наистина е мъртъв?

— Ами ще му кажем, че след експлозията навсякъде така е гъмжало от ченгета, че по-късно няма да можем да дойдем в града и ще трябва да ни плати веднага.

— Сече ти пипето.

— Жалко, че не можахме да го очистим в Питсбърг. Тогава успя да ни скрои номер, но сега ще му го върнем тъпкано! После обаче ще трябва да свършим още нещо.

— Знам. Мадамата.

Полазиха ме студени тръпки и напрегнах слух да чуя какво ще кажат за мен.

— За нея обаче няма да ни платят, така че хайде да я оставим — каза Слетс.

— И аз така мисля, но тя би могла да ни разпознае.

— И как ще го направи? И бездруго няма да ни хванат.

— Все пак бих искал да съм сигурен. Ами ако ни е видяла добре, тогава е достатъчно само да й покажат албума със снимките на престъпниците. Досега имахме страшен късмет. Никой не ни свързва с убийствата в мините.

Слетс гордо се изсмя.

— Могат да ни обвинят само за въоръженото нападение в Илинойс.

— Нищо чудно — отвърна Мик.

— Слушай, тук си свършихме работата. Ела да идем да си вземем парите и да изчезваме. Ако седнем да се занимаваме с тази глупава крава ще си пропилеем шансовете да избягаме. И бездруго това загубено градче вони.

— Хрумна ми още нещо. Трябва да се отървем от колата някой може да се сети за нея.

— А освен това я скрихме и зад къщата на боса. Тъй че всичко, което трябва да направим, е да идем там, да си вземем парите и да изчезваме.

— Говориш така, сякаш после ни чака почивка — каза Мик.

— А имаш предвид работата в Кентъки ли?

— Да, бесът трябва да ни обясни подробностите.

— Колкото повече мисля за това, толкова повече започва да ми харесва — каза Слетс сияещ.

— Какво имаш предвид?

— Ние си обикаляме и очистваме всички независими миньори, които не искат да имат нищо общо с профсъюзите, а глупавите полицаи го приписват на приятелчетата, които раздухват стачките.

— Прав си, наистина е смешно — засмя се Мик. — Ще се измъкнем от града още преди трупът да е изстинал, а те ще хванат някой, който стачкува и просто глупаво наблюдава отстрани.

— Да, животът ни не е чак толкова лош. Хайде да се махаме. Но нали искаше да дочакаш най-голямата експлозия, която това забутано градче някога е виждало.

— Благодаря, предпочитам да чета за това във вестниците, като стигнем в Синсинати.

— Хитрец си ти.

Чух клонките и храстите да се чупят и пукат под краката им и затаих дъх. Впих нокти в земята.

Гласовете им се отдалечаваха.

Щом се уверих, че двамата наистина са си тръгнали, внимателно се освободих от тревите и станах. Огледах се внимателно, но от двамата нямаше и следа. Хукнах към пътеката.

Първата ми мисъл беше да се махна от планината и по най-бързия начин да стигна до вкъщи. Но не можех да се поддам на този естествен порив. Имах в ръката си коз, който трябваше да изиграя хитро, защото очевидно, освен мен и Нате никой нищо не знаеше за тези хора.

Трябваше да уведомя полицията по най-бързия начин, защото мъжете много скоро щяха да се отравят на път за Синсинати. Бяха говорили за техния бос, но не казаха къде можеше да бъде намерен. Той седеше някъде и дърпаше конците. Знаех, че съм единствената, която може да осуети плана им. Но най-напред трябваше да предупредя Нате!

Като стигнах до дърветата, спрях за момент, за да си поема дъх. Сърцето ми биеше до пръсване. Но трябваше да продължа пътя си.

Тичах по пътеката като обезумяла. Слава богу, че имаше един страничен път, който Слетс и Мик не знаеха и който щеше да ме отведе в безопасност сред хората.

Толкова бях сигурна в това, че и за миг не помислях, че стъпките и тежкото ми дишане биха могли да се чуват надалеч в гората. Затова не предполагах, че при следващия завой ще попадна в приготвената ми клопка.

 

 

Нападнаха ме отзад без предупреждение. Една силна ръка едва не пречупи талията ми, а друга запуши устата ми.

Мъжът, който ме хвана, ме бе причакат зад едно дърво.

Знаех, че ме чакат неприятности, но време за мислене нямах и трябваше да действам. Дебелите, мръсни пръсти ме отвращаваха, но аз ги захапах здраво, колкото ми позволяваха силите, за да го заболи. Сигурно бях успяла, защото Слетс изкрещя и махна ръката си от устата ми.

Слава богу, беше подействало. Беше време за следващата крачка. Още веднъж мобилизирах всичките си сили, за да приложа това, което веднъж бях виждала по телевизията в един курс по самозащита.

Нададох див вик и замахнах с двата си опънати пръста в посоката, където предполагах, че са очите му.

Не знам чий шок бе по-голям. Неговият, защото не бе очаквал атаката, или моят, защото бях успяла; той така внезапно ме пусна, че почти щях да изгубя равновесие, но успях да се задържа на краката си и хукнах да бягам.

Чух да пращят клони и с ъгъла на окото си видях как Мик изскочи иззад дърветата, за да помогне на партньора си.

Плъзгах се и се спъвах по пътеката надолу. Очаквах да ме настигнат и хванат или най-малкото да забият няколко куршума в гърба ми, но като стигнах до първата просека, се бях отървала от тях.

Първата ми мисъл беше веднага да отида в полицията. Участъкът не беше далеч, но бързо промених плана си, като видях мистър Калбертсън да излиза от къщата си.

— Хей — извика той, — да не сте се срещнали с някой призрак?

Той, разбира се, се шегуваше, но в момента не ми беше до шеги.

— О, мистър Калбертсън, случи се нещо ужасно!

Той сбърчи чело.

— И какво е то?

— Двама престъпници! Там горе има двама престъпници. И единият от тях ме нападна!

— Нападна ли ви? Защо?

— Това са гангстери! — повторих аз. На всичко отгоре не ми идваше нищо друго наум.

— Я първо влезте вътре. Мисис Калбертсън ще ви направи чаша хубаво кафе.

Той се обърна към входната врата. Аз се колебаех.

— По-добре не, трябва да отида в полицията.

— Ако някой се крие горе, и полицията няма да може да го намери. Досега не сме имали такива неприятности — да нападат тук жени, но и на никоя не би хрумнало да тръгне сама да се разхожда из гората.

— Не! Вие не ме разбирате. Двамата мъже в планината са истински, същински убийци.

— Убийци ли? — Калбертсън прокара ръка по челото си. — Как ви хрумна тази идея? Защо смятате, че някой иска да ви убие?

— Мен, не! Най-малкото поне в началото не искаха, но сега преследват и мен. Мога да ги идентифицирам.

— Да ги идентифицирате ли?

— Да, те ни преследваха. По-точно казано, преследваха Нате и…

— Нате ли?

— Нате Балзано. Рудникът е негов и тези хора го преследват. Те са убили баща му и…

— Боже господи, колко сте превъзбудена. Влезте и си поемете дъх.

Той ме хвана за ръка и ме поведе по градинската алея към хубавата си къща. Не оказах съпротива, защото се сетих, че оттам мога да телефонирам.

— Разбира се, че можете да се обадите по телефона. На кого искате да телефонирате?

— На полицията, за да предупредят Нате. Гангстерите са заложили в канцеларията му динамит.

— Божичко, това звучи страшно. Видяхте ли ги, като го правеха?

— Не, но ги чух, като си говореха.

— И кога беше това?

— Току-що. Като бях на гробищата.

Влязохме в дневната, където мисис Калбертсън седеше в люлеещия се стол и плетеше. Тя унесено се усмихваше и, изглежда, изобщо не ме забелязваше, докато мъжът й не повтори причината, поради която съм тук.

— Господи! Кой знае колко сте се изплашили. — Тя стана и излезе. — Ще ви направя чаша кафе.

— Не, благодаря — извиках аз енергично. — Първо трябва да телефонирам.

— Не бързайте толкова, първо се успокойте — каза той с меден глас.

— Не, трябва да се обадя в полицията.

Калбертсънови размениха погледи. Започнах да се изнервям. Не исках да обидя тези мили хора, но ако продължаваха да ме уговарят първо да седна да пия кафе, щях да стана груба.

— Моля ви — настоявах аз, — покажете ми телефона.

— Но, разбира се, елате с мен.

Той ме поведе по един коридор надолу, покрай много стаи, украсени с прекрасни антики. Стените бяха тапицирани с коприна, което бе чудесен фон за многобройните окачени картини и щитове с гербове.

— Имате чудно хубава къща — казах аз учтиво.

— Да, всичко това е семейно наследство от семействата Калбертсън и Петифорд. Това е жена ми, разбирате ли? По всяко време сте добре дошли, ако искате да разгледате картините.

— Сега не — казах аз нетърпеливо, — трябва да се обадя в полицията, преди двамата мъже да напуснат града.

— Разбира се, че трябва да го направите — каза той покровителствено.

— Тогава моля за телефона ви. Къде е той?

— Ох, божичко! Съвсем забравих закъде бяхме тръгнали! Той е в дневната!

— Но нали току-що бяхме там!

Постепенно започнах да губя търпение. Той беше напълно изкукал, но преди просто не го бях забелязала. Защо тогава щеше да ме води от стая в стая да търсим телефона? Бяхме стигнали до кухнята, за да се върнем оттам в дневната!

Предпочитах да се сбогувам и се огледах дали има задна врата. Пътят през градината щеше да ме изведе навън по-бързо.

Тогава я видях.

Колата.

Черният мустанг.

Беше зад една градинска беседка, нямаше никакво съмнение. Ужасена извиках:

— Мистър Калбертсън, престъпниците са паркирали колата си във вашата градина!

Тогава невидимата маска падна. Стеснителният, любезен мистър Калбертсън се превърна в мерзавец.

— Е, сега вече го знаете — каза той.

Бях като зашеметена.

— Вие… вие… сте босът.

— Лошо е, че го установихте — каза той и поклати глава с престорено съжаление.

— Какво означава това? — запелтечих аз.

— Че докато вие свободно се разхождате наоколо, не мога да се чувствам в безопасност, мило момиче.

Разбрах и простенах.

— Но това не би могло да бъде истина!…

— Ед никога не се шегува — изкрещя един пронизителен глас. Беше влязла мисис Калбертсън.

— Жена ми казва истината. Трябва да променим плановете си — обърна се той към по-добрата си половинка.

— Защо не изчакаме, докато се върнат момчетата? Те може да имат по-добра идея.

— Мисля, че трябва да постъпим така. Сигурно скоро ще се върнат.

— Е — кача мисис Калбертсън бодро, — дотогава ще изпием по чаша кафе.

Полазиха ме студени тръпки.

— Мистър Калбертсън! — Погледнах го замислено. — Как може един човек, който изглежда толкова образован и благопристоен, да се забърква с такава сган?

— О, в нищо не съм се забъркал. О, боже, аз не. Те вършат работата, а аз оставам на заден план и само наблюдавам резултата.

— Но защо? Просто не виждам връзката.

— Никой не я вижда. Затова всичко върви така гладко.

— Какво имате предвид? Ако стоите зад убийството на бащата на Нате, а сега сте запланували да убиете и самия Нате, то всичко изглежда като лично отмъщение срещу Балзано.

— Правилно. Така е. Не обичам Балзанови. Те са италианци.

— Дядото е дошъл от Италия, но Нате е натурален американец.

— Страхувам се, че все още нищо не сте разбрали.

— Може би.

— Вашингтон Каунти беше истинска целина. Първите заселници не намериха тук нищо друго, освен пустош. С течение на времето на нейно място се появиха малки градчета. Бърджетстаун беше едно от тях.

— Но така е било навсякъде. Нашата страна е построена от пришълци.

— Така е и всички те заслужават уважение. Но на тези, които са дошли по-късно, мястото им не е тук.

— Мистър Калбертсън, сигурно познавате американската история!

Той се изправи обидено.

— Знам всичко за историята на Америка.

— Тогава би трябвало да знаете, че през XIX и началото на XX век е имало голям прилив на преселници от Европа.

— Така е! — прекъсна ме мисис Калбертсън. — Те разрушиха всичко.

— Как можете да вярвате на такива глупости! — извиках аз ядосано.

— Млада госпожо! Ако бяхте на моята възраст и погледнете назад във времето, щяхте да видите как тази утайка от чужденци се натрапи тук и ни отне земята — и то само за няколко поколения, — тогава щяхте да знаете, че казвам истината.

— Но вие сте опасен фанатик! — извиках аз. — Привърженик на фанатизма за чиста Америка, само че криворазбрана!

— Винаги активно съм участвал в патриотичните съюзи — призна мистър Калбертсън.

— Мисля, че никога не сте си дали труд да помислите как тази страна се е превърнала в това, което днес обичаме. Ако всички тези имигранти не бяха дошли, и до днес щяхме да живеем като в онези пионерски времена. Преселниците построиха железницата и заводите за стомана, те основаха градовете и се биеха с нас в нашите войни, и…

— И превзеха индустрията ни, дори изписаха навсякъде чуждите си имена.

— Като например минната компания на Балзано ли? — попитах аз.

— Точно така! Нямаме нужда от италианци тук в Бърджетстаун. Можем сами да се справяме с работата си.

— Но все пак Нате е… ах, все едно.

Нямаше смисъл повече да дискутираме върху това. Мистър Калбертсън беше безнадежден случай.

— Вие живеете в миналото. Мечтаете за един свят, който отдавна е изчезнал.

— А вие сте свадлива млада дама — отбеляза мисис Калбертсън. — Прекалено свадлива за Бърджетстаун.

Изведнъж отново се върнах към действителността. Почти бях забравила, че и моят живот висеше на косъм. Непременно трябваше да спечеля време, а така щях да науча и нещо повече за налудничавите идеи, жертва, на които бе станал бащата на Нате и които стояха зад решението да бъде премахнат и Нате.

— Все още не разбирам едно нещо. Как можахте да се заловите с тези двама негодници?

— Бяха ми препоръчани горещо.

— От кого?

— От един синдикален лидер, естествено.

— Но нали въгледобивната компания на Нате е независима. Служителите му изобщо не членуват в профсъюза.

— Правилно. Тъкмо затова всичко върви по мед и масло. Профсъюзите се радват, когато се отърват от някой противник, а аз освобождавам града от още един чужденец.

— И зад това ли се крие профсъюзът? — попитах аз омаломощена.

— Не, не бих казал. Повечето от членовете им не виждат по-далеч от върха на носа си. Но в синдикатите има и няколко добри, порядъчни американци, на които не им харесва, че чужденците присвояват всичко.

— Бихте ли престанали да наричате хората с европейски произход чужденци!

Наистина се ядосах.

— Според мен всеки, който е дошъл след 1812 година, е чужденец.

Въздъхнах. Мистър Калбертсън очевидно вярваше в това, което говореше. Противоречене го още повече го разяряваше.

— Значи със смъртта на мистър Балзано с един куршум сте ударили два заека: вие се освобождавате от него, защото мразите чужденците, а профсъюзите — защото не играе по тяхната свирка.

— Така е.

— И кой плаща на тези двама убийци? Сигурно е страшно скъпо.

— Делим си удоволствието — засмя се Калбертсън. — Един от моите познати ми дава пари от профсъюзната каса, а аз имам цял куп патриотично настроени приятели, които подаряват по нещо за целта.

Загадката вече беше решена. Сега трябваше да измисля как да организирам бягството си. Или имаше да се случва още нещо. Нямата ми молитва беше чута. Някой заблъска по вратата.