Емили Кери
Червенокосата (4)

Придвижвахме се бавно и на всички светофари спирахме на червено. Страхувах се, че страшната кола може да се появи до нас и седящите в нея мъже да ни застрелят с автомати. Сигурно не бяха далеч, но движението им създаваше същите трудности като на нас.

— Пред нас пътят се разклонява — каза Нате. — После идва отбивката за моста. Виждате ли мустанга?

Огледах се предпазливо.

— Не. — Но в този момент сърцето ми подскочи. Черната кола все пак беше тук! — Съжалявам, но те са зад нас и бързо ни догонват.

Нате проклинаше и натисна педала на газта докрай. Сгуших се в седалката и пристегнах още по-силно предпазния колан.

Досега никога не се бях плашила така истински, но вече бях абсолютно сигурна, че това лудешко преследване щеше да се превърне в сигурна гибел за нас.

Толкова много ми дожаля за мен самата, че престанах да възприемам действителността около себе си. Когато пред мен на една прорязана от цепнатини скала се появи Ноевият ковчег, помислих, че напълно съм загубила разсъдъка си.

— Пригответе се да се върнете в детството си — каза Нате.

Той се отклони от шосето и се нареди на дълга опашка от коли, които търпеливо чакаха пред една голяма порта, за да влязат.

— Какво е това? — изсъсках аз.

— Паркът „Кениууд“. Място за развлечения.

— Луд ли сте?

— Напротив. Виждате ли опашката от коли?

— Не съм сляпа — отвърнах аз троснато.

— Значи този паркинг вече е почти пълен. С малко късмет нашата кола ще е последната, която ще пуснат да влезе. Останалите чакащи коли ще изпратят на паркинга на отсрещната страна на улицата.

— Не разбирам нито дума.

Той търпеливо ми обясни:

— Ако приятелите ни решат да ни последват в парка, ще трябва да паркират на отсрещната страна на улицата? Ние ще се поразходим тук и ще се повозим на въртележките. Това съвсем ще обърка преследвачите ни, а после, докато те забележат какво става, ние отново ще напуснем увеселителния парк.

— При условие, че не ни намерят.

— Дори и да видят, че стоим тук, ще имаме достатъчно преднина, за да им се изплъзнем. По дяволите! — изруга той. — Наредиха се зад нас. Сигурно са ни видели!

— А може би и те искат да се повозят на въртележките!

Като минахме през портата, започна търсенето на места за паркиране. Вече бях изгубила всякаква надежда, когато Нате ме прегърна.

— Вижте! Какво ви казах?

Огледах се. Двама души тъкмо спускаха бариерата пред черния мустанг. Те се наведоха към прозореца на шофьора и обясниха на мъжете в колата къде се намира другият паркинг.

Изглежда, много се бяха ядосали, защото шофьорът обърна колата така рязко, че зад нея се вдигна фонтан от пясък.

— Хайде сега да тръгваме — побутна ме Нате. Беше ме хванал за лакътя и ме помъкна към касата за билети.

— Не бързайте толкова — молех се аз. — Не виждате ли, че съм с високи токчета! Като се обличах тази сутрин, очаквах спокойно сбогуване с годеника си, а не игра на апаши и стражари.

— Оцеляват само тези, които умеят да се приспособяват. Мъдрост от самата майка природа.

— Много смешно! — казах аз и отново се спънах. Нате ме хвана за ръка и ми се усмихна.

— Ето го ковчега. Не бива да караме Ной да ни чака. Ноевият ковчег е главната атракция на този парк.

 

 

Няколко минути по-късно тъмният „ковчег“ ни погълна. Поне засега бяхме в безопасност. До този момент Нате не бе пускал ръката ми и когато отново излязохме навън, продължаваше да я държи. Предпазливо се огледахме на всички страни. Внимателно се вглеждахме и в лицата на хората, за да сме сигурни, че няма да попаднем в клопка.

— Наоколо изглежда чисто — каза Нате накрая. — Виждате ли нещо?

— Не. Накъде ще вървим сега?

— Обратно към колата, ако успеем да се справим. Или все пак искате да се повозите на въртележка?

— Не, благодаря — засмях се аз. — За днес ми стига.

— Надявам се, че става дума само за Ноевия ковчег — каза Нате.

Почувствах, че се изчервявам. Мен самата почти ме беше страх, че малко ъглестото, но симпатично лице на Нате и привлекателността на тъмните му топли очи ми правят впечатление.

Той усети смущението ми и намали напрежението на ситуацията, като каза:

— Може да не отговаряте на въпросите ми, докато аз не отговоря на вашите.

Наистина му бях благодарна.

— Така да бъде. Знаете ли — добавих аз предпазливо, — вие сте джентълмен, но не мислех така при първата ни среща.

Той отметна глава назад и се разсмя.

— Тогава на паркинга и вие не се държахте като истинска дама, така че сме квит.

— Вярно е — признах аз.

Изведнъж Нате стана сериозен.

— Джинджър, мислите ли, че можем да започнем всичко отначало и да станем приятели?

Сведох очи и се изчервих като домат.

— Струва ми се, че вече го направихме.

Той помълча миг, а после тихо каза:

— Да, права сте.

По някаква необяснима причина много ми се искаше да извикам от радост.

Но все пак не можех да се освободя напълно от мисълта, че двамата с Нате се намирахме в опасна ситуация. Бягахме от двама мъже, готови на всичко, за да ни очистят. Да, бягахме, за да спасим живота си. И все пак близо до този човек се чувствах сигурна. Нате внимателно ме погледна.

— Знаете ли, че сте много хубава?

— Аз… благодаря.

— Не е необходимо да ми благодарите — усмихна се той. — Благодарете на прадедите си.

— Мисля, че на тях имам да им благодаря вече за много неща — признах аз.

— Ще го направим двамата.

Край нас минаваха смеещи се и бъбрещи хора и ни припомниха действителността.

— Трябва да се връщаме.

Тръгнахме към паркинга. Ние, двама души, които взаимно се привличаха като магнит и бяха забравили всичко около себе си, дори и повода за посещението в парка „Кениууд“. Това бе и причината никой от нас да не усети опасността, докато не бе станало прекалено късно.

Нате я видя пръв. Ръката му стисна моята така силно, че неволно откъснах поглед от лицето му, за да видя какво го бе изплашило толкова.

Двамата мъже, изглежда през цялото време бяха чакали пред изхода на нашия паркинг.

— Господи! — въздъхнах аз.

Като по даден знак те хукнаха срещу нас и изблъскваха настрани всички посетители, като се изпречваха на пътя им. Някои от тях ругаеха гневно след преследвачите ни.

— Назад! — заповяда Нате.

Подчиних му се инстинктивно. Той смяташе, че сред тълпата хора сме на по-сигурно място, но опасността беше доста голяма.

Джобовете на якетата на нашите преследвачи едва ли бяха издути от прекалено голям запас хартиени носни кърпички, а ако пистолетите им имаха и заглушители, стрелците лесно можеха да се скрият сред тълпата. Вниманието щеше да е насочено изцяло към нашите мъртви тела на земята и сигурно никой нямаше да си спомни от коя посока са дошли изстрелите.

Тичах редом с Нате и разчитах, че здравата му хватка около ръката ми ще ме държи в равновесие. Почти непрекъснато бягахме на зигзаг около хората и предметите, които се изпречваха на пътя ни. Така бяхме минали почти по цялата главна алея, завихме към едно сенчесто място за пикник и протичахме през намиращото се до него игрище.

На другия край на игрището имаше малка закусвалня, която в началото можеше да ни послужи за прикритие. Спряхме да поемем дъх и да обмислим ситуацията, в която се намирахме.

На това място от главната алея се отклоняваха различни пътеки, а една от тях описваше дъга и се връщаше натам, откъдето бяхме дошли.

Трябваше да се промъкнем незабелязано до тази дъга. После може би щяхме да се измъкнем от преследвачите си. Това беше единственият ни шанс.

Погледнах предпазливо иззад ъгъла, но виждах само дечурлига, които се забавляваха на площадката за игра.

— Хайде! — каза Нате.

Тичахме така, сякаш дяволът ни гонеше. Тракането на токчетата кънтеше в ушите ми. Като стигнахме до завоя към алеята, вече се задъхвах. Дробовете ме боляха и знаех, че няма да мога дълго да тичам редом с Нате.

Готвех се за най-лошото, тоест да остана тук и да се жертвам, за да му дам възможност за бягство. Бягство от ужасния край, който нашият противник му беше замислил.

Исках да спра, но Нате ме насърчаваше.

— Не се предавай, моля те. Ето ги!

Един поглед беше достатъчен. Двамата мъже бяха по петите ни. А сега имаха и преимущество. Зад завоя на алеята имаше голяма поляна, около която бяха струпани всевъзможни въртележки. Достатъчно ми беше да погледна само една от тях, за да ми стане лошо. И точно там, където се намираха тези съоръжения за забавление, стояха нашите врагове. Още не ни бяха забелязали. Още… Не можехме нито да продължим, нито да се върнем. Невъзможно беше да се изкатерим по високата ограда, обграждаща увеселителния парк. Оставаше ни само бягството.

— Джинджър, можеш ли да тичаш?

— Нали това правя през цялото време? — изпъшках аз.

Този път изобщо не си давахме труд да се крием в тълпата. Тичахме слепешката към най-близкия изход.

Като си спомням сега за този ден, не мога да разбера откъде бях взела тази сила да бягам редом с Нате. Знаех само, че това е последният ни шанс и че трябва да го използваме. Това означаваше да стигнем до колата на Нате, преди нашите преследвачи да забележат, че сме им се изплъзнали.

След като излязохме през входната врата, до колата вече не беше далеч. Скочихме в нея и Нате запали двигателя. После ме погледна и каза:

— Ти си истинско съкровище.

— Аз съм кълбо от нерви — опитах се да смекча комплимента му и не забелязах, че ми говори на ти. Но след всичко, което ни се бе случило, и на мен не би ми дошло наум да направя нещо друго.

— Ако не го казваш, никой няма да забележи.

Той излезе на заден ход от паркинга по посока на шосето. Няколко минути по-късно вече бяхме на пътя и карахме покрай реката до Хоумстед, където във фабриката за стомана тъкмо идваше новата смяна. Движението беше толкова интензивно, че и Нате трябваше да намали скоростта.

Често се оглеждах и се страхувах, че отново ще видя страшната черна кола зад нас.

— Успокой се. Повече няма да могат да ни настигнат.

— Но, Нате, те знаят по кой път ще тръгнем ние — вайках се аз.

— Не, не знаят. — Той сви по един страничен път, който се изкачваше стръмно по планината.

— Но тук няма нищо друго, освен планини — оплаквах се аз.

— Затова пък е много хубаво. Дори само изгледът отгоре си заслужава пътуването.

— Как точно сега ти хрумна да се наслаждаваш на хубавия изглед? — исках да знам аз.

— Непременно искам да ти покажа нещо.

— Тук ли?

— Не — засмя се той. — Искам да се кача с теб на връх Вашингтон. Пътьом можем да хапнем нещо.

— Не съм гладна.

— Знам — каза той състрадателно. — Страхът все още не те е пуснал. Въпреки това трябва да ядеш. Впрочем също и аз. А това можем да го направим заедно.

Замислих се. Всъщност предложението не беше чак толкова лошо. Но как изглеждах?

— Щом искаш да те видят с бостанско плашило — моля!

— Бостанско плашило ли? Не бих казал. Изглеждаш чудесно.

— След като тичах през целия парк? — усъмних се аз и все пак се радвах на комплимента му.

— Че откъде би могъл да научи някой затова?

— Е, да, освен теб никой друг не знае.

Смехът на Нате беше толкова заразителен, че просто трябваше да му отвърна. Настроението ми веднага се оправи.

По време на пътуването разглеждах пейзажа и се опитвах да го запомня. Непременно трябваше да дойда тук отново, за да рисувам.

— За какво мислиш? — попита той след известно време.

— Тук има толкова много интересни неща, че бих искала да ги нарисувам.

— За удоволствие ли го правиш, или така си изкарваш прехраната?

— Бих казала, и двете. За съжаление хората искат красиви картини, а аз предпочитам да рисувам характерни неща. Разбира се, налага ми се да правя и компромиси — в края на краищата човек трябва да живее. Но и за най-добрите картини от Питсбърг сигурно няма да намеря купувачи.

— Ако са хубави, може би ще си купя няколко.

— Аз съм добра художничка — казах обидено. Веднага ми стана ясно колко смешна щеше да изглежда реакцията ми. — Поне са ми казвали, че съм добра.

— Убеден съм в това. — Нате се засмя. — Може би ще ми разрешиш някога да разгледам някои твои неща.

— Само ако имаш сериозно намереше да купуваш!

— Бог ми е свидетел, че е така: аз съм един от най-големите живи меценати.

Спогледахме се и се разсмяхме. Изведнъж се почувствах страшно добре и се наслаждавах на пътуването през града, който чувствах все по-малко чужд и седях до един мъж, на когото с всеки изминал час вярвах все повече.

 

 

Трябваше да заредим бензин и Нате използва възможността веднага да поръча по телефона маса за вечеря. Така поне можехме да бъдем сигурни, че ще получим нещо за ядене, защото, докато стигнехме до връх Вашингтон, сигурно щеше да стане късно.

Очаквах да видя хубав ресторант, но не и нещо толкова грандиозно, каквото се оказа „Льо Гран Мон“.

Униформеният пазач на паркинга пое ключовете от колата на Нате като кюлче злато, а един облечен като кайзеров адмирал портиер ни поведе към фоайето с такава елегантност, та ми се струваше, че изглеждам като селяндурка.

Шефът на ресторанта изрази голямата си радост от появата ни и аз отново успях да възвърна малко от самочувствието си.

Заведоха ни до една маса с невероятна гледка през прозореца.

— Оттук ще можем да гледаме залеза и града, като започнат да се палят светлините му — каза Нате.

— Дадоха ни прекрасна маса — отбелязах аз. — Сигурно си любимият им посетител.

— Идвам тук винаги, когато мога.

— Ах, така ли.

Аз самата разбрах колко раздразнено прозвуча въпросът ми. Значи винаги, когато можел, и с кого?

— Този ресторант е единствената ми слабост — продължи той. — Яденето е най-отбрана северноиталианска кухня, а нищо не би могло да замени изгледа. Можеш да го приемеш буквално. Почти сме на върха, точно до планинската железница.

— О, не — въздъхнах аз. — Не искам нищо, което да се издига или спуска. — С ужас мислех за увеселителния парк и неговите въртележки и други уреди за изтезание.

Нате се засмя.

— Мислех, че веднага ще се възползваш от възможността.

— Аз ли? Никога.

— Не говори така. Може би все пак ще промениш мнението си.

Брокатът и кадифето наоколо отново ме наведоха на мисълта как ли изглеждам: с мръсно лице и съвсем почернели пръсти.

— Ще ме извиниш ли за момент? Трябва да се поосвежа.

— Разбира се. Можем да поръчаме, като се върнеш.

— Не, ти поръчай. Предпочитам изненадата. Сигурно тук всичко е прекрасно.

Къркоренето на корема ми ми напомни, че от дванайсет часа не бях яла нищо и всичко щеше да ми се услади.

Усещах, че очите на Нате ме следват през цялото време, докато пресичах салона. Дори и да се отличавах от елегантно облечените гости, той не го забелязваше. А като се погледнах в огледалото на дамската тоалетна, самата аз бях изненадана, че денят не бе оставил върху лицето ми грозни следи.

За щастие сутринта бях облякла стилна хубава ленена рокля. Зеленият й цвят подхождаше на очите ми и открояваше червените ми коси.

Бях се издокарала така за Гордън, но сега се радвах, че облеклото ми беше подходящо и за вечерята с Нате.

Измих си лицето и поднових грима си. После сресах косата си и тя блесна. След дълго ровене най-сетне открих в чантата си и флакона с парфюма. Нежният му аромат повдигна невероятно настроението ми.

В последния момент видях пръстена на Гордън. Някак си стоеше не на място. Без много да се замислям, го свалих и той изчезна в чантата ми.

Като се върнах на масата. Нате скочи и ми помогна да седна. Изглежда беше поласкан, че много мъже бяха обърнали погледи след мен.

Седяхме един срещу друг и Нате ме гледаше с възхищение.

— Преди беше хубава, но сега си още по-хубава. Какво си направила?

— Не си ли спомняш вече? Беше ми казал, че мога да не отговарям на въпросите ти, докато ти не отговориш на моите.

— Имаш право. Ще го направим веднага, но първо трябва да сложим нещо в стомасите си.

Цял живот ще си спомням за тази вечеря. Започна с блюдо от трюфели, последвано от елегантна комбинация от студено телешко и риба тон в лимонов сос. След това дойде главното ястие: риба с патладжан в доматен сос, запечени със сирене.

Келнерът не изпускаше масата ни от очи и след всяка глътка доливаше чашите ни.

Като уверих с тържествена клетва, че съм сита, Нате помоли за менюто с десертите и, разбира се, ме убедиха да избера шоколадов крем с ром и сметана.

След като и последните следи от тази вкуснотия бяха изчезнали, порозовялото на запад небе се бе обляло в мастиленочерна тъмнина, в която светлините блещукаха като бижута върху кадифе.

— Нали обещанията ми не бяха прекалени? — осведоми се Нате.

— Подобна красота никога не съм виждала досега — признах аз.

— Надявам се, че някога ще я нарисуваш.

— Сигурно.

— Е, тогава картината вече е продадена. На мен.

Усмихнах му се и се почувствах като сита, доволна котка.

Светлината на свещите хвърляше сенки върху стените и чудното им настроение се предаваше на посетителите.

 

 

Нате ме гледаше, без да сваля поглед от мен.

— Сега най-сетне имаме възможност да поговорим, а не знам откъде да започна. Може би най-добре от този ресторант.

— Твой ли е? — попитах аз.

Нямаше да се изненадам, ако е така, защото персоналът се отнасяше с нас като с короновани особи.

— Нямаше да е лошо! — засмя се той. — Не, но имам нещо общо с него. Баща ми е от Северна Италия, а оттам е и собственикът на този ресторант. Но като е дошъл тук, той е имал професия, а моят дядо не е имал нищо друго, освен мечтите си. Не е знаел нито дума английски и се присъединил към група други европейци, които били наети в заводите за стомана и въглищните мини в Пенсилвания. На мъжете им била обещана работа и приятелите останали заедно. Затова в Питсбърг има толкова много хора от Източна и Южна Европа.

— Я виж ти. Не го знаех. Значи предприемачите веднага са си намирали работници.

— На всичко отгоре евтини.

— Във всеки случай е било по-добре от нищо.

— Вярно е. Но упреците срещу заселниците били големи. Първите заселници тогава вече били богати и презирали тези, които идвали след тях, още повече ако не били от тяхната вяра.

— Разбирам. Дядо ти е говорел италиански и е бил католик.

Нате кимна.

— Можеш ли да си представиш проблемите, които е имал тук с шотландците и ирландците, принадлежащи към презвитерианската църква?

— Както и Уитакърови, Колдуелови и всичките ми роднини.

— Разбра го — усмихна се Нате.

— Родените тук определяли какво ще се прави в града, техни са били и магазините. Те били елитът. „Имигрантите“ били работниците, презирани от всички. В такава обстановка са били основани профсъюзите, все пак работниците трябвало да се защитават по някакъв начин.

— Да, профсъюзите са извършили много добри дела.

Отговорът на Нате ме изненада.

— В началото, да. Но през последните години някои от тях имаха прекалено голяма власт. Собствениците на много предприятия бяха сплашени от профсъюзите и техните подставени лица.

— Така. Значи, въпреки че профсъюзите са помогнали на дядо ти и много други хора, ти не ги одобряваш?

— Не съм казвал това. Не всички са еднакви. Но когато изискванията им станат безсрамни, човек трябва много да внимава с тях.

— А какво общо има това с…

— … нашите двама приятели ли? Сега ще ти кажа. Съжалявам, ако те отегчавам, но само исках да разбереш откъде идва връзката и какво се крие зад нея. Така че имай още малко търпение.

— О, не ме отегчаваш — уверих го бързо аз. — Просто не виждам връзката.

— Не се учудвам. Виж, моето семейство познава въглищната индустрия и от двете страни. Дядо ми през целия си живот е работил като миньор в рудниците и е насърчил баща ми да се заинтересува от предприемаческата страна на това занятие. С много упоритост баща ми успял да създаде свое предприятие, а после успял да купи и земята, където сега работим.

— От моето семейство — припомних му аз. — В предишните нотариални актове земите са точно описани.

— От наследниците на Уитакърови — поправи ме той. — Като дойде време да отида в университета, вече знаех, че ще постъпя на работа при баща ми в минния бизнес. Само едно ме притесняваше — щетите, които рудниците причиняваха на земята. По мое време в университета всички бяхме привърженици на опазването на околната среда и аз посещавах специални курсове по градоустройство и рекултивиране. В тази област бях истински революционер.

— Значи затова искате да възстановите земята, след като въглищата бъдат добити.

— Правилно. Вероломният син се обърна срещу изпитаните, много по-прости методи на предшествениците си. Разбира се, в началото моят метод струваше много по-скъпо, но с течение на времето това означаваше съхраняване на ландшафта.

— Значи градът печели двойно. Първо дава на миньорите работа, а после получава земята си обратно в добро, а често и в по-добро състояние отпреди.

— Възможно е само по този начин. Първоначално баща ми също не беше особено въодушевен. Но тогава аз му поставих своя ултиматум: или така, или няма да работя повече при теб. Тогава той отстъпи. А най-хубавото е, че служителите ни застанаха изцяло на наша страна и не искаха да членуват в профсъюз.

— Как е възможно това днес?

— Много просто. Има прекалено много неспособни профсъюзни функционери, които развалят всичко. А може да се случи така, че при тях да се промъкнат и криминални типове, които да сплашват работниците. И, разбира се, такъв вид профсъюзен ръководител не иска и да знае за персонала, който се измъква от лапите му. Ето че се приближаваме към същността на въпроса.

— Значи в крайна сметка днешните двама мъже са профсъюзни функционери?

Нате се изсмя.

— Едва ли. Гангстерите нямат профсъюз.

— Гангстери?

— Можеш да ги наречеш и убийци.

Побиха ме тръпки.

— Ужасно. И защо те преследват?

— Обяснението е просто. Те са изпратени от хора, които не могат да ме понасят и искат да ме премахнат от пътя си. Както отстраниха вече баща ми. Това ще им даде достъп до моята фирма и ще могат да натрапят на персонала ми техния профсъюз.

— Почакай. Казваш, че са отстранили баща ти от пътя си? Какво означава това?

— Застреляха го.

— Кой го направи?

— Знам ли? Може би нашите двама приятели, а може би друга двойка подобни птици.

— Кога стана това?

— Миналата година. Пишеше го във всички вестници.

— Разбира се! — извиках аз. — Сега си спомням. Но тъй като не ме засягаше, не се поинтересувах повече. Значи случаят не е приключил?

— Още не, но Федералното бюро за разследване и другите инстанции полагат големи усилия. Затова веднага ме извикаха, щом колата ти хвръкна във въздуха. Веднага бяха забелязали, че е същата като моята. Държат ме под наблюдение, защото знаят, че следващата жертва съм аз.

— Значи ти твърдиш, че някой иска да те убие, защото във фирмата ти няма профсъюз?

— Приблизително така.

— Нямаше ли да е по-разумно да допуснеш синдикатите и да спасиш кожата си?

— Хората ми не желаят профсъюзите. От тях ще имат само вреда, а ще изгубят много от придобивките си, като например парите за допълнителен труд. Профсъюзите позволяват само определен брой часове работа. Ние даваме на служителите си акции и на тях им харесва да участват с дялове във фирмата.

— Има ли други въгледобивни компании, като твоята и как се справят те без профсъюзи?

— Има стотици в цялата страна, които нямат синдикати, но разполагат с персонал, който работи и има работа. Точно това не харесва на профсъюзите. Затова отиват там и насъскват хората, опитват се да ги настройват да стачкуват.

Нате въздъхна.

— Радвам се, че нашите хора са разумни. Досега винаги са успявали да се отбраняват срещу набезите на профсъюзите. Но убийството на баща ми беше шок за тях. Това мога да ти кажа.

— Колко дълго биха могли да се противопоставят, щом ти си следващият мъченик?

— Предпочитам да не мисля за това — каза Нате.

— И мислиш, че двамата мъже, които ни преследваха днес, са гангстери?

— Сигурно е така, а полицейските служби имат достатъчно доказателства, за да ги задържат. Имат нужда само от още едно последно доказателство.

— В такъв случай синдикалната върхушка е вербувала и тях?

— Не бих могъл да се закълна, че е така, но се връзва с цялостната картина. Това е още едно доказателство, че мафията е проникнала в синдикатите.

— Значи дори и да арестуват двамата ни приятели, на синдикалното ръководство не може да му бъде навредено.

— Само ако някой проговори, а това при братчетата е много малко вероятно.

Изведнъж прозрях важността на това, което ми казваше.

— Нате, какво смяташ да правиш?

— Да се моля — каза той сухо.

— Сериозно ли? Но теб те грози страшна опасност.

— О, човек свиква. Сега ми се ще да мисля за нещо друго. Искаш ли да танцуваме?

Двамата танцувахме чудесно, с прилепени едно до друго лица! И колко добре се чувствах в ръцете му!

Когато музиката свърши, аз отстъпих крачка назад. Той не сваляше ръка от талията ми.

Погледите ни се срещнаха и той ми намигна.

— Желаех това от първия миг, в който те видях. Радвам се, че музиката ми даде възможност да те прегърна.

Отново се изчервих.

— Изразяваш се доста прямо.

— Честно не е ли по-хубава дума?

Преди да успея да му отговоря, започна следващият танц и ръцете му отново здраво обгърнаха тялото ми.

Изведнъж, без каквато и да е причина сякаш стомахът ми се свлече до коленете. Вкопчих ръце в раменете на Нате, за да се задържа. Той енергично ме притегли към себе си.

— Студено ли ти е? — прошепна той, като усети треперенето ми.

— Не. — Не се осмелявах да му кажа, че той е виновен за треперенето ми. Усещах тялото му толкова топло и силно. Изведнъж той изплува пред очите ми като видение: мъртъв и студен. Тази мисъл беше толкова страшна, че без да мисля, казах на глас: — Нате, моля те, бъди внимателен!

— Извинявай. Болка ли ти причиних? — Той изобщо не ме беше разбрал.

— О, не. Исках да ти кажа да не се излагаш на опасност.

Той ми се усмихна.

— Много мило, че се тревожиш за мен. Но аз нямам намерение да се оставя да ме пречукат, особено пък след като се запознах с теб.

Не знам защо, очите ми се напълниха със сълзи, но когато той видя първите от тях да се търкалят по бузите ми, нежно ме притегли към себе си и ме целуна по челото. Отговорих му с прегръдка, която изненада и двама ни. Той се засмя и отново ме целуна, но този път по устните, пред всички хора, а аз още веднъж се изчервих.

Никога досега не бях предполагала, че в грубото мъжко лице може да има нещо толкова хубаво, а когато той се наведе към мен, за да ме целуне, доволно въздъхнах.

Тръгнахме — по-точно аз летях — обратно към масата. Нате нежно ме гледаше.

— Какво, и ти ли имаш сини очи? — извиках аз изведнъж.

— Да.

— Винаги съм си мислела, че италианците имат тъмни очи — запелтечих аз.

— Да, и са ниски и дебели.

— А ти си висок и мускулест. Значи не си никакъв италианец.

— Все старите предразсъдъци — засмя се той. — Бърджетстаун от плът и кръв. Моите хора са дошли от Северна Италия, а там почти всички са имали сини очи. Но аз ти прощавам за предразсъдъка аз самият също имам такива. Например винаги съм мислел, че червенокосите имат такъв ужасен темперамент, че човек просто не може да се справи с тях.

— Разправяли са ти глупости. С мен човек лесно може да се разбере.

— Олекна ми! Мисълта да прекарам остатъка от живота си с някоя опърничава жена щеше да е ужасна за мен.

Едва не зяпнах от учудване.

— Виж какво, Джинджър, с мен е свършено — каза той сериозно и се опита да смекчи малко шока — и ти много добре го знаеш.

— Аз… аз… — успях само да измърморя като зашеметена и усетих да ме облива непознато досега чувство на щастие.

Нате се облегна на стола си като пребит. Беше разбрал реакцията ми като отказ.

— Съжалявам, Джинджър, че не можеш да проявиш интерес към човек като мен. Мисля, че имаш право, прекалено съм прям, както се изрази.

— Тъкмо това те прави така… така неповторим! — казах аз. — Всеки друг би го казал завоалирано или високопарно, така че да се получи неловка ситуация. А освен това ти ме разбра напълно погрешно.

Той се изправи.

— Как така погрешно?

— Ами, относно моите чувства към теб… — казах аз.

— И какви са твоите чувства към мен?

Преглътнах. Изведнъж ми се стори, че залата е съвсем тиха и празна. Само Нате все още беше тук.

— Обичам те — прошепнах аз. — Много те обичам.

Ръката му обгърна моята и времето спря.