Емили Кери
Червенокосата (3)

Той беше не по-малко изненадан от мен. Можех да се сетя, че отново ще го срещна и че ще попадна в ситуация, при която няма да имам изход за бягство.

— Вие!

— Точно така изглежда! — отвърна той сухо. — Откъде домъкнахте това чудо, Уиснески? — попита той.

— Чух я да вика за помощ отгоре, от планината — обясни моят спасител. — Двамата със Скийтс се изкачихме горе.

— Планината! — Противникът ми беше ядосан. — Планината ще ни затрие всички! — После се обърна към мен. — Какво правехте горе?

— Прекопирвах надгробните камъни и рисувах пейзажа — казах аз тихо. Болките затрудняваха дишането ми.

— Как смеете да го кажете! — Той направи жест на Уиснески да ме сложи на един стол. — Дайте да видим какво става!

Протегнах му крака си и той внимателно го опипа. После извади еластичен бинт от един шкаф и го уви около глезена ми.

Отново ми се стори, че долавям подигравка, когато той попита:

— Много време ли прекарвате на гробището?

— Ако намеквате, че това е единственото място за развлечение в Бърджетстаун, имате право — казах аз високомерно.

— Не това имах предвид. Напротив, Бърджетстаун е много оживено място. Тук имам достатъчно много работа!

Но после започна отново да ми отправя упреци като на непослушно дете.

— Какво правехте толкова близо до пропастта? Ако си бяхте останали в гробището, както си му е редът, нямаше да ви се случи нищо.

Като стягаше бинта около крака ми, затаих дъх. Болката ме прорязваше като нож.

— Вървях по отпечатъците от стъпки — обясних аз.

Той силно присви очи и се обърна към двамата си работници.

— Някой от вас ходил ли е скоро горе?

— Аз не — отговори Уиснески.

— Аз също. Защо? — попита Скийтс.

— Тогава сигурно е бил някой от нашите приятели — добави моят самарянин и сбърчи чело. — Отваряйте си очите.

Озлобяваше ме фактът, че съм безпомощна пред този човек, но той имаше сръчни ръце и, изглежда, знаеше какво прави. Щом превръзката беше готова, той стана и попита:

— Е, как е?

Внимателно се поместих към края на стола и се опитах да пренеса тежестта на тялото си върху болния крак. Прониза ме болка.

— Все още боли.

— Така и предполагах. Вече започва да отича, но изглежда по-лошо, отколкото е в действителност. Обикновено ледът помага. Не вярвам да е счупен. Въпреки това идете на лекар! За всеки случай.

Той се приближи до телефона и набра някакъв номер.

— За кого да уговоря час?

— Джинджър Уитакър — казах аз колебливо. Предпочитах да мълча пред този студен, арогантен човек. Но за съжаление беше невъзможно.

По лицето му отново забелязах изненада. Той затвори телефона.

— Днес получих писмото ви. Не знам защо ми се струваше, че сте някоя много възрастна дама.

— О?

Какво друго можех да кажа? Постепенно прозрях страшната истина. Този човек беше притежателят на рудника. На него бях писала и го бях молила за съхраняване на семейното ни гробище. Наистина се бях обърнала към най-подходящия човек.

— Аз съм Нате Балзано. Нате младши.

— Така и предположих.

Не успях да прикрия добре гнева си. Той продължително ме изгледа.

— Значи много бихте искали да узнаете какви са по-нататъшните ни планове с рудника.

— Предполагам, че ще унищожите гробището и ще продължите да копаете — казах аз възможно най-предизвикателно.

— Е, не точно това.

Аз съвсем открито бях отправила обвинението си. Той ме гледаше така, както се гледа непослушно дете.

— Въгледобивната индустрия няма за цел да разрушава исторически гробове. Нямаме и не сме имали намерение да оскверняваме семейното ви гробище. Първо, законът изисква разстояние от сто стъпки между гробището и рудничния насип. Второ, гробището се намира в държавен резерват и ще остане там, където си е.

— Разбирам — казах аз и се почувствах като смъмрено дете.

— А ако си въобразявате, че нашата работа предвижда разрушаване на пейзажа, трябва да ви уверя, че защитниците на природата имат много високо мнение за нас. Ще възстановим терена така, както си е бил преди това.

— Радвам се да го чуя. Винаги съм си мислела, че хората от рудника не ги е грижа как ще оставят земята след себе си.

— Е, винаги има по някоя черна овца. Но фирма „Балзано“ не е от тях. Все пак това е родното ми място.

Изглежда, неправилно го бях заподозряна в безцеремонност, но на няколко пъти той наистина се бе държал подло с мен, затова не чувствах особен порив да промърморя някакво извинение. Колкото по-бързо успеех да се махна от презрителния му поглед, толкова по-добре. Мистър Балзано не беше мой тип.

Изглежда, и той щеше да се радва да се освободи от присъствието ми по най-бързия начин, защото вече казваше на Уиснески:

— Заведи я при д-р Парсънс. Той я чака. Почакайте, докато прегледа глезена й, а после я закарайте до дома й.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. Уиснески отново ме взе и ме изнесе навън със силните си ръце.

 

 

Лекарят потвърди, че се касае само за лошо изкълчване на глезена. Нищо повече. Посъветва ме да не натоварвам повече крака. С удоволствие последвах съвета му, защото болката, която ме пронизваше при всяка крачка, бе достатъчно неприятна.

Приех без съпротива предложението на мисис Страуд да се грижи за мен. В петък сутринта глезенът ми отново бе здрав. Лежането ми се бе отразило добре. Сега можех вече да се порадвам истински и на Гордън.

Можех и да не бързам толкова за летището, защото въпреки хубавото време самолетът имаше един час закъснение. Такова беше и настроението на Гордън, като излезе от самолета. Един поглед беше достатъчен, за да се стопят като масло на слънце всичките ми надежди за щастлив уикенд.

Той бегло ме целуна.

— Проклет самолет. Точно когато щяхме да излитаме, нещо се счупи. А ние вече се бяхме качили в него. Ако знаех, веднага щях да се върна в канцеларията. В момента имам един много заплетен случай и трябва да му посветя цялото си време и сили.

— Наистина много съжалявам — казах аз, изпълнена със състрадание.

— Умееш да говориш добре!

— Но нали все пак трябва да си починеш.

— Не и аз. Много добре го знаеш. Когато имам някакво дело, за мен почивка няма.

— Но ти се нуждаеш от спокойствие и ще прекараме един хубав, дълъг уикенд. А в понеделник отново ще отидеш на работа, ала отпочинал.

— Съжалявам, но трябва да тръгна още в неделя рано сутринта. Ако не използвам деня за работа и размишление, в понеделник в съда от мен няма да има никаква полза.

— Е, щом е така, ще трябва да сме доволни, че днес и утре ще бъдем заедно — казах аз, надявайки се, че той няма да забележи разочарованието ми.

— Така да бъда — каза той подчертано бодро и весело. Но много добре разбрах, че настроението му беше съвсем друго. Непрекъснато му се налагаше да се насилва да прави щастливи физиономии.

По пътя от летището към къщи той внимателно оглеждаше околността.

— И там има една напълно запустяла къща. Тук сигурно е пълно с такива имения.

После нямаше какво повече да си кажем и известно време мълчахме.

— Тези планини тук са прекалено високи. Много повече харесвам полегатите склонове край Дилауър.

Подобни забележки ме нервираха, но скоро вниманието ми бе отвлечено от тъмната прашна кола, която видях в огледалото.

Гордън забеляза безпокойството ми.

— Престани да гледаш в огледалото! Какво има?

— Ами… не знам точно.

— Нали пътуваме във вярна посока? — пожела да узнае той. Значи това беше единствената му грижа. Все пак би трябвало поне да знае, че чувството ми за ориентация е безпогрешно.

— Разбира се. Гордън. Само се питах защо ни следва тази кола.

— Не ставай смешна, Джинджър! Защо някой трябва да ни следи?

— Знам, че е така — казах аз бавно. Веднага бях познала мустанга зад нас.

— Да не си обрала някоя банка тук? — засмя се той.

— Не, не съм извършила нищо лошо, но някой друг го е направил. Колата зад нас ме е следила и друг път. Изглежда, е случайност.

— Сигурно е така. — Той се обърна. — Това е много разпространен модел. Виж, той се кани да те задминава.

Гордън имаше право. Когато колата се изравни с мен, аз се престорих, че случайно поглеждам навън. Човекът, седящ до шофьора, беше набит и мрачен. По иначе свадливото му лице в момента, може би по изключение, се виждаше, че няма лоши намерения.

Тогава човекът също случайно погледна към нас и установи присъствието на Гордън до мен.

Той се обърна и, изглежда, каза нещо успокоително на шофьора, защото той подаде газ, оставяйки ни зад себе си, обгърнати в облак вонящи газове и прахоляк.

Гордън закачливо ме погледна:

— Виждам, че все още не си загубила цветущото си въображение.

Направих му сърдита физиономия.

— Почакай, Гордън Търнър. Който се смее последен, се смее най-добре.

— Че какво смешно щеше да има, ако колата наистина те следеше?

— Нищо — признах аз охотно. — Тия двамата изглеждаха доста закоравели типове.

— Надявам се, че не всички хора тук са такива.

— Определено можеш да бъдеш сигурен в това.

После разказах на Гордън за любезността на мисис Страуд и Ед Калбертсън. Споменах също и за добрите съвети на мистър Праудфут, които ме бяха насочили направо към нотариалните документи на Уитакърови.

Гордън изглеждаше доволен, че не съм обкръжена от съмнителни, жалки нищожества. Попита ме за къщата. Познавах вкуса му и бях сигурна, че ще му хареса това, което бях направила досега. Но не исках да му издавам прекалено много и тайнствено казах:

— Почакай. Ще се изненадаш.

Само ако знаех каква изненада ни очакваше! Завихме в нашата улица и спряхме пред моята къща.

— Пристигнахме — казах аз и се опитах да потисна гордостта си.

— Хм — гласеше отговорът му.

— Влез — предложих аз и си мислех за многото часове работа, вложени в ремонта.

Изтичах напред и щях да се пръсна от усърдие да показвам на Гордън новото си царство, затова не си спомням как се случи всичко.

Чух трясък и вик. Обърнах се в мига, в който Гордън падаше на площадката отпред.

— Господи! — извиках аз и се спуснах по стълбите надолу. Едно от стъпалата, водещи към верандата, не бе издържало под тежестта на Гордън и той се бе ударил силно в бетонирания плочник. Лицето му беше изкривено от болка. Като разбрах, че се бе наранил сериозно, изпаднах в паника.

— Какво беше това? — попита той. — Приветствена импровизация ли?

— О, не, Гордън. Кажи ми, че ти няма нищо, моля те.

Все пак той можеше да говори и смятах това за добър знак.

— За съжаление не мога да твърдя подобно нещо. — Той се опита да се пошегува, но болките бяха по-силни. — Ти ме ликвидира, Джинджър.

Дясната му ръка висеше безжизнена.

— Мислиш, че е счупена ли? — извиках аз ужасена.

— Не бих се учудил. Не смея и да се надявам, че в това изоставено от Бога място може да има лекари.

— Имаме лекар. Д-р Парсънс. Веднага ще му се обадя.

Хукнах нагоре по стълбите, като внимавах да не стъпя на счупеното стъпало.

Тогава се сетих, че Гордън все още безпомощно лежане на плочника бързо се обърнах.

— Слава на небето, че не ме забрави тук — каза той саркастично.

Предпазливо му помогнах да се изправи. Ръката му висеше много неестествено и трябваше да положа усилия, за да не ми прилошее. Значи не бях родена за медицинска сестра.

Криво-ляво заведох Гордън вътре и го сложих да седне на един стол. После позвъних на д-р Парсънс, но ми се обади телефонният секретар.

— Ама че тъпотия! — извика Гордън. — Попитай поне къде се намира най-близката болница с бърза помощ. Не мога да чакам някакъв си селски лекар!

Беше пребледнял като платно. Нямахме друг избор, трябваше да идем до най-близкия пункт за бърза помощ, ала той беше във Вашингтон, а мисълта за дългия, пълен със завои път изобщо не ми харесваше.

Гордън стоически понесе пътуването. Очите му бяха затворени, но от болка така силно бе прехапа устните си, че те кървяха.

Шест часа по-късно отново бяхме вкъщи. Една катастрофа с четири жертви, човек със сърдечен удар, задушаващо се пеленаче — в болницата всички те бяха много по-важни от Гордън, който се нуждаеше само от рентгенова снимка и гипсова превръзка. И кой би подложил на съмнение това решение?

Във всеки случай Гордън страшно се ядоса на болницата и особено на западната половина на Пенсилвания. Тук живеели само примитивни хора и ако трябваше да му се вярва, този край бил все още в средновековието.

Но мен ме засегна нещо много по-важно. Той не прояви абсолютно никакъв интерес към къщата ми. Всичките ми усилия бяха отишли на вятъра. Той просто не искаше нищо да види, а не му харесваше и яденето ми. Единственото, което искаше, бяха кафе и аспирин.

Едно беше ясно. Уикендът, за който копнеех, бе напълно провален.

Затова не бях изненадана, когато Гордън ми каза, че кракът му вече никога няма да стъпи в този град.

— Гледай по-скоро да се отървеш от тази къща, Джинджър. Тя е стара и грозна. Пълна с термити и е направо смъртоносна клопка. Ако още някой пострада на стълбите ти, ще те съди за обезщетение. Това може да те разори, а и аз няма да те защитавам.

Погледнах към него.

— Нямаш намерение да ме съдиш, нали, Гордън?

Той се усмихна, но усмивката му не беше весела.

— Ще трябва хубаво да си помисля.

През нощта не можах да спя. Стенанията му се чуваха от гостната до моята стая. В болницата не му бяха предписали никакви лекарства против болки. Бяха оставили Гордън на произвола на съдбата. Аспиринът не можеше да направи нищо против силните болки.

Всичко беше толкова конфузно! Чувствах се виновна, особено като си помислех за важния случай, над който Гордън сега работеше.

Предложих му да го придружа до Филаделфия и там да му помогна, доколкото мога, но той не искаше да чуе за подобно нещо. Само ми даде един съвет:

— Извикай да поправят стълбите, преди пощальонът, бояджията или някой невинен съсед да си счупи врата в тази развалина.

Гордън нямаше да е Гордън, ако не ми изнесеше цяла лекция за проблемите, които си създават неомъжените жени с наследено имущество. Всичко това, разбира се, видяно през погледа на опитния адвокат!

Една от лошите черти на характера ми е твърдоглавието. И в този момент аз тържествено се заклех да задържа наследството си.

Като си спомням днес за онази нощ си мисля, че комбинацията от стоновете на Гордън и собственото ми душевно състояние до такава степен са били погълнали вниманието ми, че всичко останало ми е убягнало.

Всъщност това бих могла да кажа за свое оправдание, ако трябва да обяснявам защо не съм чула никакви шумове. Шумове, довели до деяние, което щеше да има трайно влияние за промените в живота ми…

 

 

Когато най-сетне успях да заспя, бях толкова съсипана, че не чувах и виждах никого и нищо около себе си и се успах.

Гордън вече беше станал и се бе облякъл, колкото бе могъл с гипсираната си ръка. Той нямаше търпение да се прибере вкъщи и да иде при своя лекар.

Болките му, изглежда, бяха понамалели, защото изяде закуската си и се шегуваше с положението си.

Закопчах ризата му. Продължихме да бъбрим, но тъй като не отместваше поглед от часовника, разбрах, че мислите му са заети само с едно — бягство.

Не можех да му се сърдя. След всичко, което му се бе случило тук, той виждаше наследството ми в изключително неблагоприятна светлина.

Що се отнасяше до мен, къщата беше съкровище, чиято стойност само можеше да се покачва. Като се справех с проблемите и ръката на Гордън оздравееше, той сигурно щеше да оцени наследството ми по достойнство, както го оценявах аз сега.

Той ме упрекваше, че съм взела куфара му и го нося към колата, но аз го посъветвах да използва здравата си ръка, за да се държи за парапета на стълбището.

Грижливо му отворих вратата на колата.

Небето се покриваше с буреносни облаци. И това ли — мислех си аз. Нищо чудно, ако на Гордън постепенно му дойде до гуша.

Полагах усилия да бъда колкото може по-весела, а това не беше лесно, особено пред факта, че трябваше да се справя с мъж, за чието тежко нараняване бях отговорна и с един двигател, който се държеше повече от бунтарски.

Първо не искаше да запали, но нежните ми опит го принудиха след пъшкане и кашляне все пак да потегли.

— Дори и новата ти кола не понася въздуха тук — каза Гордън отвратен.

— Не е ли смешно? Никога досега не съм имала неприятности с нея.

Гордън ми хвърли презрителен поглед.

— Е — казах аз, усмихвайки се, — затова пък сега върви много по-добре.

Включих на скорост и се отправихме към летището. Нямаше никакво съмнение, че посещението на Гордън тук беше пълен провал.

Щом излязохме от града, реших да увелича скоростта. Но двигателят изобщо не реагираше. Не казах на Гордън нищо, защото не исках да се тревожи за полета си.

Натисках педала на газта с всичка сила. Никакъв резултат! Все пак успях да отбия в страничната лента и тогава колата ми съвсем предаде Богу дух.

Включих мигачите. До мен Гордън зарови лице в здравата си ръка и застена:

— О, боже… О, велики боже!

В огледалото видях, че се приближава пътната полиция с включена сигнална лампа. Помощта бе близо! Полицаят усмихнато се наведе към мен и предложи първо сам да погледне под капака, преди да повика аварийната кола да ни изтегли. Не знам защо, изведнъж реших, че скоро всичко ще дойде на мястото си.

Но затова пък не бях подготвена да видя ужасената физиономия на полицая, когато той погледна под капака на двигателя. С един скок той се озова до вратата ми и заповяда:

— Вън! Слизайте!

— Какво означава всичко това? — попита Гордън.

— Вън! — повтори той само. Тогава видя гипсираната ръка на Гордън и първо отвори моята врата и почти ме измъкна от колата. — Бягайте!

После хукна към другата седалка, за да освободи Гордън, който така бе пребледнял, че се изплаших. Двамата дотичаха до мен и залитайки, всички се строполихме в патрулната кола. Полицаят включи на задна скорост и бързо се изтегли. Същевременно говореше в радиостанцията си и помоли за подкрепление, за да бъде спряно веднага движението по аутобана, тъй като всеки момент щяла да избухне бомба.

Всичко ставаше толкова бързо, че не можех да повярвам на очите си. Колата ми хубавата ми кола, щеше да хвръкне във въздуха и да се пръсне на хиляди парчета.

Експлозията беше страшна. Ламарините изхвърчаха в насрещното платно, където ужасените шофьори се опитваха да ги избягнат.

— Какво стана? Какво стана? — успях да попитам само аз.

— В колата ви имаше бомба — изръмжа полицаят.

Не можех нито да говоря, нито да мисля. Съзнавах само присъствието на Гордън, но и той беше като зашеметен.

Полицаят ми постави обичайните въпроси за името, шофьорската книжка и документите на колата. Той дълго се чуди на факта, че отскоро съм в Бърджетстаун и веднага предаде горещата новина по радиостанцията си.

Това, което се случи по-късно, възприемах като страничен наблюдател, докато го чух да казва:

— Първата ни опорна точка е колата й. Тя е съвсем същият модел като тази на Балзано.

Подскочих.

— Какво общо има Нате Балзано с бомбата?

— Познавате ли го? — попита ме полицаят заинтригуван.

— Да. Не… Всъщност… — Изведнъж съвсем се обърках и се уплаших. — Не го познавам добре, но съм се срещала с него няколко пъти.

— За кого говориш? — попита Гордън подозрително.

— Притежателят на въгледобивната компания — отговори полицаят и веднага продължи да ме разпитва. — Никакви други отношения ли нямате с него?

— Не, но преди няколко дни той превърза глезена ми.

— Много бих искал да знам какво става тук — попита Гордън, явно без да се надява на отговор.

Полицаят отново се зае с радиостанцията си.

— … опитайте се да го намерите, а после най-добре го изпратете тук.

Вече бяхме обградени от патрулни коли, които с мигащите си светлини и виещи сирени придаваха на ситуацията още по-невероятен и кошмарен вид.

Колите по срещуположното платно предпазливо заобикаляха разхвърляните наоколо остатъци от колата ми, но движението по нашето платно бе спряно и докъдето стигаше погледът ми, имаше задръстване.

Някои от шофьорите бяха слезли, за да видят защо не можеха да продължат. Полицията не даваше абсолютно никаква информация и се ограничаваше с това да овладее хаоса. Насред цялата тази бъркотия Гордън изведнъж каза:

— Слушайте! Аз трябва да отида на летището.

— Наистина ли?

Полицаят имаше други грижи и въртеше радиостанцията си.

Седях като парализирана и не знаех да плача ли, да викам ли, или да избягам.

Гордън бе потънал в ледено мълчание. Беше обиден, че полицаят не бе проявил разбиране към положението му, а на мен като източник на всички злини, разбира се, бе разгневен.

Как всъщност щяхме да се придвижим оттук без кола? Но затова не биваше да се безпокоя, защото тогава дойде той. Той така рязко удари спирачки зад патрулната кола, че гумите му мъчително изсвириха, а после изскочи отвътре.

— О, не! — простенах аз.

— Кой е този? — попита Гордън.

— Нате Балзано.

— Колата му е съвсем същата като твоята.

— Знам.

Нате се здрависа с няколко полицаи и се поведе оживен разговор.

— Изглежда, е човек с влияние тук — каза Гордън учудено.

— Не вярвам.

— Е, поне има кола, която все още се движи. Щом го познаваш, би могла да го помолиш поне да ме закара до летището.

— Това ли е единствената ти грижа? — попитах аз саркастично.

Гордън бе слисан.

— Как така? Вече нямаш кола, а на полицая му е все едно какво ще стане с мен. Нищо няма да ти навреди, ако питаш този тип дали ще ме закара.

Аз обаче нямах никакво намерение да го правя. Но, изглежда, съдбата бе пожелала така, защото в този момент Нате се наведе към мен през прозореца на колата.

— Имали сте късмет!

— Зависи от какъв ъгъл се гледа на нещата все пак вече нямам кола.

— А аз трябва да отида на летището — намеси се Гордън.

— Няма проблем. Ще ви закарам.

— Това е най-хубавото нещо, което някога съм чувал!

Когато Нате се отдалечи достатъчно, за да не ме чува, аз изсъсках:

— Сериозно ли говориш, че искаш да заминеш с него? Обзалагам се, че е замесен в този цирк. Защо иначе полицията щеше да ни следва?

— Може би, защото някой е хвърлил око на неговата кола, а е попаднал на твоята.

— Виждаш ли, до шия е затънал в тази афера.

— Не бъди толкова твърдоглава. Изглежда симпатичен човек.

Бях прекалено вбесена, за да мога да му отговоря. Гордън полагаше такива усилия да се махне оттук, че му беше все едно какво ще стане с мен. Изобщо не го интересуваше, че след това трябваше да се връщам от летището сама с Нате.

Нате ни отвори вратата. Трябваше да седна в средата. Седях притисната между двамата мъже, на които бях страшно вбесена.

Стиснах зъби и се опитах да запазя спокойствие, но двамата изобщо не се съобразяваха с присъствието ми. Представиха се един на друг и бяха единодушни, че сме имали страшен късмет и сме отървали кожата без нито една драскотина. Обсъждаха какво трябва да предприема аз по-нататък, за да получа нова кола. При това разговаряха пред мен, все едно, че бях въздух.

Докато стигнем до летището, така се бях заредила с гняв, че вече треперех. Тримата отидохме до мястото за проверка на багажа, където Гордън ме прегърна и ме целуна по бузата. През рамото ми каза на Нате:

— Като си получи новата кола настроението и ще се оправи.

— Естествено — отговори Нате.

Обърнах се и хукнах към колата на Нате. Къде другаде можех да отида? Той ме последва незабавно.

— Днес обаче глезенът ви е в отлично състояние. Изглежда, имате добър лекар.

Изчервих се.

— Ех, и вие!

— Вместо да се държите така заядливо, трябва да се радвате, че все още сте жива.

Разбира се, той имаше право, но няколко любезни думи не бяха достатъчни, за да успокоят надигащия се в мен вулкан.

— Всичко, което съм чувал за червенокосите, изглежда, е вярно. Сега мога сам да се убедя в това.

— Вие сте виновен за всичко! — изсъсках аз.

— Аз ли? — Той вдигна вежди. — Поласкан ли да се чувствам?

— Едва ли. Знаете ли какво си мисля?

— Не. Кажете ми го, сърдита лейди.

— Мисля, че знаете нещо за тази бомба. Някой ви преследва, но просто е объркал колата. Искали са да ви хвърлят във въздуха и едва не ме убиха.

— Изглежда, нищо не ви убягва.

— Виждате ли, дори не го отричате.

— Че защо да го правя?

— Така! Значи признавате, че някой ви следи!

— Може да се формулира така: няма да съм изненадан, ако се окаже вярно.

— Означава ли това, че сте гангстер?

— Изводът сам се налага.

Преглътнах с усилие.

— В такъв случай…

— Признавал ли съм, че съм гангстер?

— Не, но всички факти го потвърждават.

— Всички ли?

— Почти всички — казах аз.

— Хм.

Нате трябваше да се концентрира върху пътя.

Блъсках си главата да намеря подходящ отговор, когато забелязах, че сме поели по погрешно отклонение от аутобана.

Гърлото ми се сви на буца. Отвличане ли беше това? След случилото се днес нищо вече не бе невъзможно.

— Тръгнахме в погрешна посока — констатирах аз.

— Знам — отвърна той кратко.

— Но аз искам да се прибера вкъщи.

— Аз също, но се появиха известни трудности.

— Какво означава това?

— Погледнете в огледалото.

Предпазливо се доближих до Нате, за да видя в огледалото какво толкова го безпокоеше.

— Но това са те! — простенах аз.

Той обърна глава към мен.

— Познавате ли колата?

— Виждала съм я достатъчно много пъти, за да мисля, че е случайност.

— Така смятам и аз — призна той. — Вероятно са ме следили, докато колата ви е хвръкнала във въздуха, а после са карали след нас по пътя до летището. Едва сега ги забелязвам и се опитвам да се отърва от тях, но не е толкова лесно.

— Мислите ли, че тези двамата са сложили бомбата в колата ми?

— Щом самата вие не сте го направили, сега поне знаете кой е бил.

— Смятате ли, че двамата също знаят каква грешка са допуснали? — попитах аз.

— Лепнали са се за нас като мухи на пръчка с туткал.

— И какво ще стане, ако не успеете да се отървете от тях?

— Трябва да поемем този риск.

— Непрекъснато ви чувам да казвате „ние“. Не познавам тези хора и не знам защо ви преследват, а не знам също и какво общо имам аз с цялата тази работа. Въобще няма никаква причина да бъда въвличана в тази тъмна история.

— В момента нямате друг избор — каза Нате.

— И то само защото имах същата кола като вашата — промърморих аз.

— Имаме еднакъв вкус.

— Тъй като тези хора, които и да са те, ви разпознават само по колата ви, питам се дали сте помисляли, че биха могли да ви сбъркат с някой друг.

Устните му трепнаха.

— Мислих вече за това, особено като видях какво се случи с колата ви.

Скръстих ръце на гърдите си и въздъхнах.

— Но сега поне бихте могли да ми кажете защо ви преследват тези хора и в каква интрига ме забъркахте.

— Ще го направя, но не сега. Първо трябва да се измъкнем оттук.

— Значи, за да можете да размишлявате, се налага да мълча.

— Така е, скъпа моя.

Точно пред нас в планината зейна огромна черна дупка.

— Това е тунелът Форт Пиг — обясни Нате кратко. — Много е дълъг и тъмен и би могъл да бъде нашето спасение.