Емили Кери
Червенокосата (2)

Но човек предполага, а Господ разполага. Плановете ми още на следващия ден отново да отида на гробището се провалиха. От телефонната компания съобщиха, че ще дойдат да ми поставят телефон и, разбира се, ме накараха да чакам до късно следобед.

През двата следващи дни валя дъжд. А може би беше много добре, че бях принудена да остана в къщата. Така щях да се погрижа за всичко, което трябваше да се свърши незабавно. Където се налагаше, боядисах стените. След като украсих стаите с мои картини и графики, всичко доби свой собствен отпечатък и просто стана уютно.

В някогашната спалня за родителите си подредих ателие.

От прозореца се виждаха близките, величествено издигащи се планини. Сигурно другаде има и по-високи планини, но и тези тук бяха изключително импозантни.

Най-близо до къщата ми се намираше връх Уитакър. Както се радвах на гледката, ми хрумна, че откритите рудници за въглища бяха стигнали до гробището на прадедите ми. Размишлявах как и от кого бих могла да узная какви са плановете на въгледобивната компания.

Бързо отхвърлих първата мисъл лично да се обърна към тях. И бездруго все още не знаех къде минава границата на имението на Уитакърови.

Първо самата аз трябваше да съм сигурна, а после можех да се обърна към въгледобивната компания.

Реших да телефонирам на мисис Страуд. Вероятно тя щеше да ми даде съвет.

Добрата ми съседка беше много ентусиазирана и ми препоръча да говоря с мистър Праудфут, редактор на вестника. Той сигурно знаел всичко, което се случва в града, а вестникът му вече бил нападал безцеремонните въгледобивни компании, които унищожавали земята. Мисис Страуд обеща да ми уреди среща с Праудфут.

Изглежда, тя мигновено се бе заловила за работа, защото петнайсет минути по-късно ми се обади самият Праудфут и се уговорихме да се срещнем следобед. Съседката ми беше истинско злато.

Мистър Праудфут изглеждаше точно така, както винаги си бях представяла репортер от малко провинциално градче, не му липсваше дори зелената козирка.

— Вие наистина ли сте Уитакър? — попита той учудено. Не отрекох този факт и очите му заблестяха от задоволство. — Да, старите хора непрекъснато твърдяха, че някой от Уитакърови ще се върне в Бърджетстаун.

— Значи и вие сте чули тази история! — засмях се аз.

— Че кой порядъчен човек тук не я знае? — отвърна той. — Разбира се, че страшно много се радвам да видя една Уитакър от плът и кръв, а не дух. Като дете винаги съм си представял, че ще се върнат като духове. Естествено, вие искате от мен информация и аз ще направя всичко възможно да ви помогна. Знам за този град много повече от всички други. Може би, с изключение на мисис Страуд. И така, какво искате да знаете?

Разказах му, че съм намерила гробището и се страхувам, че приближаващите се рудници за въглища може да стигнат до имението на Уитакър. Исках да знам какви права имам като наследница на семейството, основало този вечен дом.

Преди да отговори, той се почеса по главата.

— Наистина хубав въпрос. Действително знам, че голяма част от планината и долината зад нея са под закрилата на закона за защита на природата, и въгледобивната компания много добре знае къде точно минава тази граница. Ако вашето гробище е в очертанията на тази граница, тогава не може да бъде докосвано при никакви обстоятелства. Мисля, че е най-добре и най-бързо, ако отидете във Вашингтон. Там в съда ще намерите всичко, което искате да узнаете.

— Вашингтон ли? Столицата Вашингтон?

Той се разсмя.

— Вашингтон — ние го наричаме Малкия Вашингтон — е областният ни град. Сградата на съда не може да бъде сбъркана с никоя друга. Намира се насред главната улица, на най-високия хълм на града. И съвсем не е далеч. Не повече от двайсет мили. Освен това и пътуването е приятно — все по шосе №18.

Той ми начерта скица.

— Естествено, не вярвам, че изобщо ще имате неприятности с Нате Балзано. С другите въгледобивни компании в областта — да, но не и с Нате Балзано. Не можете да си представите по-добър човек от стария Нате. Той умее да се отнася с хората си почтено. Плаща им много добре, въпреки че те никога не са членували в профсъюза. Мъжете знаят какво му дължат.

Праудфут въздъхна.

— Доколкото мога да преценя, това е най-добрата въгледобивна компания. След нещастния случай ръководството на компанията премина в ръцете на сина на Нате, но и той никога не би сторил нещо несправедливо дори и да влезе в конфликт с профсъюзите. И както сигурно знаете, в тази част на страната профсъюзите са корумпирани. Не, Балзано е съвсем порядъчен, можете да ми вярвате.

Благодарих на мистър Праудфут за помощта и поех към къщи, твърдо решена да си легна с кокошките и да стана с пукването на зората, за да замина за Вашингтон.

С малко повече късмет можеше да се научи още нещо за Уитакърови.

Преди да си легна да спя, погледнах още веднъж навън в тъмната нощ към върха на Уитакърови. Дадох на духовете на моите прадеди мълчаливо обещание да защитя гробището им — каквото и да става.

Не очаквах да видя нищо друго, освен тъмния силует на планината. Вместо това под дърветата сякаш танцуваха някакви тайнствени светлини. Вероятно въображението ми бе скроило някакъв номер като последица от смехориите, които мисис Страуд ми беше разказала.

Погледнах още веднъж към черната планина и този път вече бях сигурна. На върха на Уитакърови имаше светлина. Там някой или нещо се движеше.

Не можех да си представя кой или какво можеше да бъде това. Но едва ли беше от рудниците. Този участък се намираше от другата страна.

Бавно спуснах щорите. Побиха ме студени тръпки, като се запитах дали духовете могат да виждат и през стените.

 

 

Мистър Праудфут имаше право. Пътуването до Вашингтон беше прелестно. Пътят непрекъснато лъкатушеше и минаваше покрай хълмове и рекички, овощни градини, царевични ниви и пасящи овце.

Ако не бяха бензиностанциите и следите от рудниците по планинските склонове, гледката щеше да е като преди сто години.

Сградата на съда намерих без затруднения, а като попитах служителката за старите нотариални актове, тя ме отведе в едно огромно помещение с рафтове, пълни с архивни документи. Струваше ми се, че проучването на прадедите ми можеше да се окаже трудна и отнемаща много време работа.

Сигурно бях въздъхнала, защото служителката се засмя.

— Вярно е, че имаме цял куп от тях. Някои семейства се занимават с проучването на фамилните и имотните си отношения години наред. При нас не е като в някои страни в Европа, където имат кадастрална служба и водят регистър на имотите.

— Но аз имам на разположение само един ден — казах обезкуражено.

— Все ще намерите нещо, но сигурно ще ви се наложи често да идвате.

Тя посочи към многото мъже и жени в залата, повечето от които бяха ниско приведени над огромните книги.

— Знаете ли — продължи служителката, — подобни неща бързо се превръщат в завладяващо хоби. Изследването на родословното дърво е като мания. Откриват се взаимоотношения, които никога не сте смятали за възможни. Имаме клиенти, които идват тук десетилетия наред.

Нямах ни най-малко намерение да посвещавам на прадедите си толкова време, но трябваше да намеря първите нотариални актове на Уитакърови.

Помолих служителката за най-старите от тях и с въздишка се хванах на работа.

Тук намерих много документи за живота на Уитакърови. И както вече ми бе казано, всяко откритие водеше към друго. От време на време високо се смеех на глас. През 1794 г. Томас Уитакър наследил ферма с дълбокомисленото име „Бързай бавно“.

Малко преди края на работното време по случайност открих документа, описващ точния размер на имотите на Уитакърови през 1875 г. Бързо взех необходимите ми бележки. Бях много доволна от себе си и вдигнах поглед от папките. Усмивката ми замръзна.

Той ме гледаше втренчено през стъклената стена, разделяща архивната зала от стълбището. Изглежда, беше също толкова изненадан, колкото и аз.

Отначало се надявах, че съм сгрешила, но след втория предпазлив поглед вече бях сигурна. Там стоеше моят „автомобилен близнак“ и имах чувството, че е избран от съдбата да ме преследва през Западна Пенсилвания. Мисълта, че можех да го срещна на улицата в Бърджетстаун, беше достатъчно страшна. Но какво можеше да го накара да ме последва в Малкия Вашингтон?

Сведох поглед и започнах да размишлявам как да напусна сградата, без да се налага да минавам покрай него. Тлеещият пламък в очите му не ми харесваше. Нямах желание повторно да се излагам на подигравките му.

С крайчеца на окото си видях, че той се канеше да отвори вратата към архивната зала. Но после изведнъж бе решил друго. Страхувах се, че изобщо не си беше тръгнал, а по всяка вероятност ме причакваше в тъмния коридор. Опитвах се да си внуша, че не е необходимо да се страхувам от този човек. В края на краищата се намирах в сградата на съда, в която гъмжеше от полицаи. Въпреки това нямах вяра в този мъж и исках да се махна от пътя му, а ми хрумна и как.

Върнах старите документи на рафтовете, взех записките и чантата си и тръгнах към бюрото на служителката. Тя също се готвеше да си тръгва. Просто се присъединих към нея и й зададох няколко въпроса по отношение на родословните проучвания. Тръгнахме заедно по коридора.

Тя добросъвестно полагаше усилия да ми дава всевъзможни съвети. Разбира се, изобщо не предполагаше, че я използвах за щит. Излязохме през портала на улицата и тогава отново го видях. Той говореше с друг мъж, но като минахме край него, видимо трепна и затаи дъх. Колко се радвах, че мога да разговарям със събеседничката си!

Но за съжаление на ъгъла на улицата трябваше да се разделя с нея.

Не се осмелявах да се огледам, но предчувствах, че той е зад мен, и хукнах към колата си, която бях паркирала наблизо. Внимателно се измъкнах от паркинга и тъкмо отново бях стигнала до сградата на съда, когато светофарът светна червено.

И ето че той моментално се появи! Погледна ме право в лицето, а от очите му искреше подигравка.

След няколко минути вече бях по пътя за Бърджетстаун.

Планините хвърляха дълги сенки върху шосето и може би това беше причината да не видя паркираната до следващото кръстовище кола, която тръгна след мен. Шестото ми чувство ми подсказваше, че ме преследват, но не исках да го повярвам. Увеличих скоростта и тайнствената кола зад мен направи същото. Намалих до темпото на охлюв и преследвачът ми направи същото. Каквото и да правех, другата кола неизменно оставаше зад мен. В огледалото за обратно виждане съзрях двама души, които явно нямаха намерение в никакъв случай да ме изпуснат. Но бяха толкова предпазливи, че не можех да разпозная нито шофьора, нито спътника му.

В началото на града ми хрумна, че непременно трябва да купя мляко, а магазините скоро щяха да затворят. За да спестя време, влязох в обществения паркинг и слязох. Преследвачът ми бавно мина покрай паркинга и ясно разпознах „Мустанг“, модел от шейсетте години. Двамата мъже инстинктивно трепнаха и така се издадоха, че не са очаквали да видят тъкмо мен.

От това можеше да се направи само един извод: те не бяха преследвали мен. Черната кола увеличи скоростта и изчезна. Значи не бяха имали намерение да нападат една нищо неподозираща, безпомощна жена бяха ме следвали, защото ме бяха сбъркали с някого, и не бе необходимо да мисля дълго, за да отгатна с кого: със собственика на моя „близнак“, мъжа, който така ужасно ми лазеше по нервите от момента на моето пристигане.

Изглежда, беше човек с минало. Защо иначе щеше да се държи така подозрително? И защо щеше да го преследва друга кола?

Спомних си своята мълчалива клетва непременно да се махна от пътя му.

Щом купих хляб и мляко, побързах да се прибера вкъщи. Този ден се бях измъкнала от две изключително неприятни ситуации. Като завъртях ключа в бравата на входната врата, чух, че телефонът звъни.

 

 

Както и предполагах, беше Гордън. Той не можеше да повярва, че успявах да се справя и без негова помощ. Загрижено ме попита как се чувствам и бе истински шокиран, като му съобщих какво бях направила вече в къщата си.

— Звучи прекалено добре, за да е вярно! Мисля да намина при теб в края на седмицата. Ако в четвъртък при мен всичко бъде наред в петък ще се кача на първия самолет.

Впрочем трябваше да съм повече от радостна. Вместо това мислех за нещата, които не можех да свърша при възникналите обстоятелства.

— Добре, само ако не предявяваш претенции към яденето — казах аз. — Нямам намерение да пилея време за готвене.

— Няма значение — каза той примирително. — Знаеш ли, аз ще ти помагам при боядисването и така ти ще имаш повече време за кухнята.

Някак си не можех да си представя Гордън, качен на стълба, но великодушното му предложение беше похвално.

Обещах му в петък да го посрещна на летището. След този разговор написах писмо до въгледобивната компания на Балзано. Съобщих им за съществуването на старото семейно гробище и границите на имението на Уитакърови. Напълно възможно беше писмото ми да не направи особено голямо впечатление. Но така мистър Балзано щеше поне да знае, че някой бди.

Все още беше рано, а вечерта бе достатъчно топла, така че реших да отида до пощенската кутия. Колкото по-рано получеше информацията мистър Балзано, толкова по-добре. Гробовете на Уитакърови не биваше да бъдат разрушени.

Вечерта ми бе трудно да заспя. Мисълта за двамата мъже в черния мустанг ме преследваше, а подозирах, че макар и напълно невинна, бих могла да бъда заплетена в тъмни машинации, за които нищо не предполагах.

Колкото повече размишлявах над странните обстоятелства, които ме бяха довели в Бърджетстаун, толкова повече в мен се надигаше съмнението, че съм подмамена в клопка. Просто всичко беше прекалено заплетено и невероятно… Часове наред се мятах в леглото.

Вследствие на това на сутринта се успах. Всъщност исках да свърша още много неща в къщата, преди да дойде Гордън. Но лъчистото слънце ме подмами да изляза навън. Сега ми се струваше, че предишната вечер всичко ми бе изглеждало прекалено черно…

Първоначално бях възнамерявала още на следващия ден да отида на гробището и да скицирам надгробните камъни, но оттогава до настоящия ден бе изминала цяла седмица. Това, от което се нуждаех, беше разходка до планината, за да прогоня всички глупости от главата си.

Пъхнах в раницата нещо за ядене и блока за рисуване, заключих входната врата и безцеремонно зарязах несвършената работа. Духовете на Уитакърови бяха по-силни и ме викаха…

Отдалеч планината изглеждаше съвсем обикновена. Но като застанах в сянката й и погледнах към върха, ми се стори недостъпна.

Вече бях близо до пътеката. Изведнъж видях мистър Калбертсън в градината му. Поздравих го на висок глас и той бавно се обърна. Отначало не можа да ме познае, но после си спомни и засия:

— Здравейте, ето ви отново тук!

— Тръгнала съм към гробището. Искам да изкопирам надгробните надписи и да нахвърля няколко пейзажа.

— Е, значи сте намислили нещо! Днес наистина е хубав ден. Трябва да се признае.

— Не бихте ли искали да дойдете с мен?

Сигурна бях, че поканата ми ще го поласкае.

— С удоволствие — ухили се той, — но старите ми крака няма да издържат на дългото катерене. Онзи ден доста се уморих. Може би друг път…

— Добре, друг път — казах аз и поех нагоре по тясната пътека.

Като стигнах до иглолистната гора, изгубих всякаква връзка със света долу. Дебелият килим от борови иглички поглъщаше стъпките ми и заглушаваше шума от цивилизацията, достигащ до мен от града.

 

 

Над гробището цареше дълбока тишина. Но не можех да се радвам на тишината. Нещо ме глождеше. Подсъзнанието ми работеше на високи обороти. Нещо не беше наред. Нещо ме караше да треперя. Не ме ли потупваше по рамото някой призрак? Свалих раницата и бавно и внимателно тръгнах към гробовете.

Със сигурност нещо беше не както трябва. Но камъните си лежаха така както ги бях оставила. Дебелите бръшлянови ластари, които бях изтръгнала с толкова усилия, сега се въргаляха на земята почернели и увехнали.

С несигурни стъпки се върнах до раницата си и извадих от нея хартия и въглен. Внимателно сложих парче пергаментова хартия върху надгробната плоча и започнах да търкам отгоре с въглена. Скоро бях завладяна от майсторството на отдавна забравените каменоделци, което отново се съживи под моите ръце, от прекрасните украшения, чудните ангели и точно изсечените букви…

Не се сетих за яденето, докато не ме докосна един лъч на топлото следобедно слънце. Изведнъж усетих колко съм гладна и извадих сандвича от раницата. Изядох го, потънала в мисли, без да прекъсвам работата си.

След гробището високата трева свършваше и започваше рудничният район. Горе нямаше машини, но ниско долу огромни багери ровеха земята.

Изведнъж почувствах умората във всичките си кости. Бях рисувала дълго и денят бе отлетял като миг. Сега ми предстоеше нелекият път до вкъщи. Събрах всичко и метнах раницата на гърба си. Изведнъж беше станала много по-тежка, отколкото сутринта. Поне така ми се струваше. Исках да мина още веднъж през гробището, преди да си тръгна.

Зад един от оградните колове видях нещо, от което дъхът ми секта. Следи от стъпки.

Някой бе идвал след първото ми посещение на гробището! Наистина не можех да забележа абсолютно никакви промени, но предчувствах, че това е лош знак. Силните дъждове предишните дни бяха размекнали почвата и следите ясно личаха. Бяха от големи тежки обувки. Малко хора знаеха за гробището. Макар мистър Праудфут да предполагаше, че то се намира в резервата, все пак беше достатъчно трудно достъпно, за да попадне тук някой случаен турист или ловец.

Тръгнах по следите върху стъпканата трева и размишлявах дали не би могло някой от миньорите да е идвал тук. Но се отказах от теоретичните си предположения, като видях къде свършваха следите: до пътеката! Някой беше гледал отгоре миньорите и машините, един тайнствен някой, който бе седял тук часове наред и бе стъпкал много, прекалено много фасове от цигари. „Кой — питах се аз — има интерес да губи толкова време, за да гледа как машините и хората разорават земята?“

Проблемът така ме занимаваше, че от невнимание се спънах в някакъв корен или камък. Паднах на земята. Кракът ме болеше толкова много, че в очите ми изплуваха сълзи. Първата ми мисъл беше, че трябва да се върна вкъщи, а втората, че няма да мога да го направя на един крак. Не ми оставаше нищо друго, освен да викам за помощ.

Запълзях на четири крака към рудничния изкоп. Сълзите ме заслепяваха така, че едва не паднах в пропастта. А от това падане едва ли щях да остана жива. Лежах безпомощно. Вкопчих се в някакви храсти и започнах да викам. Струваше ми се, че викам часове наред. Но в действителност едва ли бяха минали повече от петнайсет минути, докато работниците като по команда спряха машините си. Край на работната смяна! А това беше началото на моето спасеше.

Щом моторите на големите машини замлъкнаха, над дълбоката бездна се спусна неестествена тишина. Все по-отслабващия ми глас сигурно бе прозвучал отгоре като ехо. Струваше ми се, че виждам махащи ръце и чувам силни викове. Но почти бях изгубила надежда. Изведнъж над планинския хребет се появи едно покрито с прах лице, а малко след това и още едно.

Силни ръце ме изправиха на крака и един груб глас извика към другите долу:

— Едно момиче е. Наранило се е. Ще я донеса долу! — А обръщайки се към спътника си, каза: — Помогни ми.

Бях напълно изтощена, но помолих мъжете да вземат и раницата ми.

Нежният великан внимателно ме положи в ръцете на силния си другар и той предпазливо и бавно ме пренесе през четирите тераси, които бе изкопал багерът в хълма, надолу към един фургон, който явно служеше за канцелария.

Моят спасител ритна вратата с крак и ме пренесе през прага и извика на човек, който работеше на бюрото:

— Нося едно момиче, шефе. Наранила си е крака. Нали ви казах, че трябва да вземете мерки.

Мъжът на бюрото се обърна, брадичката му увисна почти до коленете и той изграчи:

— Господи, но това е тя!