Емили Кери
Червенокосата (1)

— Знаех си, че един ден някой от Уитакърови ще се върне — каза новата ми съседка мисис Страуд, поднасяйки ми чиния с приготвени от нея вкусни сладкиши.

— Ето, вземете си още едно парче!

Не можех да откажа. Плодовият й пай беше прекрасен, да не говорим за шоколадовите бисквити! Ако мисис Страуд продължаваше да бъде толкова щедра, с хубавата ми фигура бе свършено. Взех си и от ореховите сладкиши, преди учудено да попитам:

— Откъде бихте могли да знаете, че един ден някой от Уитакърови отново ще се върне в Бърджетстаун? Все пак никой от нашето семейство не се е появявал тук повече от сто години.

Будните й очи искряха и караха човек почти да забрави за седемдесетте й години.

— Като бях малко момиче, баба ми разказваше за вас. Били сте едни от първите заселници тук и винаги сте се числели към видните личности. Всички били представителни и горди и имали червени коси. Познах, че сте от Уитакърови в мига, в който почукахте на вратата ми. Издаде ви червената ви коса.

Засмях се.

— Винаги сме се питали откъде идва този цвят. От памтивека аз бях единствената с такава рижава коса. И какво ви е разказвала баба ви за Уитакърови?

— Че сте били независими и здравата сте работили. Били сте честолюбиви и сте успели.

Вътре в себе си се смеех, защото това наистина бяха характерните за моето семейство черти. Вярно, че не познавах старите Уитакърови, но наследството им не беше за пренебрегване.

— Защо Уитакърови са били на такава почит тук? — продължих да питам аз.

Мисис Страуд се позамисли.

— Имаха много земя. Почти целият град беше техен. По-късно постепенно започнаха да продават парцели на новите заселници. Някак си те почти винаги бяха наши господари. Участваха в ръководствата на църквата и общината и винаги те са давали тон. И до ден-днешен ни надзирават.

Това беше странна забележка. Доколкото знаех, аз бях единствената жива Уитакър, или поне не ми беше известен никой по нашата линия.

— Има ли в Бърджетстаун още живи Уитакър? — попитах аз.

— Не, тук не живее вече никой. Но духовете им са още сред нас. Като младо момиче често ходех на тяхното гробище. Винаги усещах присъствието им в близост до надгробните им плочи.

— Надгробни плочи ли? В гробището до църквата?

— Не, имам предвид семейните им гробове горе на върха.

Мисис Страуд посочи към планината, в чието подножие лежеше малкото градче. Планината беше виновна, че още в ранния следобед оставахме на сянка, защото слънцето вече се бе скрило зад хребета.

— Изобщо не знаех, че има гробища на Уитакърови. Все още ли се използва?

— Не, отдавна не! Последният гроб беше изкопан много преди края на века. А когато след това всички си отидоха, никой повече не е наглеждал гробовете и всичко се покри с бурени. Но надгробните плочи все още се виждат. В детството ми нагоре водеше пътека, но с времето и тя напълно се заличи от растителността. Мисля, че ходенето от града дотам вече не е възможно. Вероятно може да се отиде откъм другата страна, където са мините.

— Тогава непременно трябва да отида — казах аз.

— Но не ходете там през нощта — предупреди ме тя.

— Защо?

— През нощта те са там…

— Кой?

— Уитакърови.

Обзе ме леко съмнение, че новата ми съседка малко е поизкуфяла, но трябваше да проверя.

— Как ви дойде това наум?

— Заради светлините. Като бях млада, можехме да виждаме, светлините над гробовете. Често съм стояла до прозореца късно през нощта и гледах танцуващите светлини. Много хора смятаха, че това са влюбени двойки с фенери, но баба ми познаваше Уитакърови и упорито твърдеше, че това са те и че искат да държат града под око. Аз й вярвах. После много години наред горе нищо не помръдваше и отдавна щях да съм забравила всичко, ако наскоро отново не забелязах там светлини.

— Светлини? Неотдавна?

— Да, съвсем слаби. Но се виждаха и през дърветата. Идваха откъм гробовете. Напълно съм сигурна. Веднага разбрах, че Уитакърови са се върнали, защото се тревожат за града и къщата си.

Мисис Страуд каза това толкова убедително, че ме полазиха студени тръпки.

— Когато миналата година почина старата мисис Бел, къщата отново се върна на Уитакърови. — Сега мисис Страуд беше в стихията си. — Знаете ли, семейство Бел живееха тук заради клаузата в договора. Спорел нея те можеха да останат в къщата, докато последният наследник по тяхна линия умре. После собствеността се връщаше на Уитакърови. А, ето че сега вие сте чук.

Ама че изненада! Никога не съм предполагала, че някога ще наследя къща! И то тук! Знаех само, че на това място е роден дядото на баща ми. Семейството му се е преселило във Филаделфия, когато той е бил още съвсем млад, и са останали там.

Тайнствените светлини не ми излизаха от главата. Непременно трябваше да науча нещо повече.

— Наистина ли видяхте светлини в гробището горе?

— Разбира се. За мен това беше знак, че Уитакърови ще се върнат. Затова изобщо не се изненадах, като ви видях. Убедена бях, че ще дойдете.

Погледнах мисис Страуд внимателно. Дали и тя като мен не се осмеляваше да шпионира старите семейни духове? Не трябваше ли да бъдат оставени на мира? Но лъчезарната й усмивка не ме ориентира в тази насока.

— Всичко това звучи доста зловещо — признаха.

— Зловещо ли? Не бива да го възприемате така! Всяко семейство си има своите традиции. Уитакърови винаги са милеели за общото благо и тъкмо затова продължават да бдят над града, където всичко се променя…

Гласът й пресекна.

— Какво се променя?

— Ами огледайте се. Когато дойдоха Уитакърови, всичко беше непокътнато. После градът се разрасна и рудниците заеха хубавата орна земя. Бърджетстаун отдавна не е това, което беше някога, но все още пази своята самостоятелност.

Мисис Страуд се усмихна и отново предложи от вкусните си сладки.

— Бисквитите ви са прекрасни — уверих я аз. — Но по-добре да не се докосвам до тях. А трябва и лека-полека да се връщам в къщата и да се настаня, за да прекарам в нея първата си нощ. Преди това трябва да направя още някои покупки.

— Сърдечно ви каня да пренощувате при мен — каза мисис Страуд. — Не е необходимо да се връщате веднага. И бездруго не можете да сложите ред в старата къща за един ден.

— Права сте — казах аз и се замислих за всичко, което трябваше да се направи. Но предизвикателството ме привличаше. Човек на изкуството като мен вижда в старите къщи хиляди възможност, а това, което бях наследила, се нуждаеше от нещо по-особено.

— Много ви благодаря, но за мен ще бъде радост да прекарам първата си нощ в своята собствена къща. Може би духовете на Уитакърови ще ме посетят и ще ми подскажат някои идеи за реставрацията й.

— Не се изненадвайте, ако усетите присъствието им. — Съседката ми се усмихна заговорнически.

— Вие сте една от тях и те отдавна чакат завръщането ви.

Ако бях суеверна, веднага щеше да ме обхване страх. Изглежда, мисис Страуд беше достатъчно разумна, а със сигурност беше най-добрата готвачка в Бърджетстаун, но и при най-добро желание не можех да приема възгледите й, че духовете на Уитакърови присъстват навсякъде.

Все пак не ми се налагаше да убеждавам някакви духове около себе си, че животът е пълен с изненади. Кой би могъл да каже преди година, че ще заменя художествената си галерия във Филаделфия с някаква развалина в едно малко, не повече от средно градче във въгледобивния район на Пенсилвания?

— Изглежда, духът на Уитакърови е необикновено могъщ — съгласих се аз, — иначе едва ли някой щеше да може да ме подмами да изоставя хубавия си дом в града.

— Дълбоко в себе си сте били решена да предприемете промяна — каза мисис Страуд крайно сериозно.

— Нима? Едва ли. Никога и през ум не ми е минавало да напускам Филаделфия, докато не чух за къщата тук.

— Оставете — прекъсна ме старата дама. — Колкото повече отричате, толкова повече се уверявам, че съм права. Вероятно не сте го усещали, но дълбоко в себе си сте изпитвали тъкмо това желание. За него са знаели и вашите предци и са ви примамили тук!

Постепенно разговорът започваше да става абсурден. Изправих се и се опитах учтиво да се сбогувам, но не ми се удаде напълно да прикрия антипатията си към окултизма. Мисис Страуд усети неблагоразположението ми.

— Вече ми се сърдите! Но аз знам какво говоря! Повечето хора не обичат да споменават това, а и вие не искате да знаете за света на духовете. Вие сте доста привлекателна млада дама с какви ли не модерни идеи. И защо ви е да вярвате в духове? Та дори ако те са духовете на семейството ви.

— Е, намирам, че всичко е доста далеч от действителността — изразих се аз предпазливо.

— Знам, знам — увери ме тя. — Но скоро ще забележите, че зад тези неща се крие някакъв смисъл. Дори може би ще се радвате, че сте далеч от Филаделфия. Заради… някого…

— Разбира се, че не — възпротивих се аз. Гордън Търнър не ми излизаше от главата. Защо трябваше да искам да съм далеч от него? Все пак бяхме сгодени. Сигурно нямаше да е лесно да живея толкова далеч от него. Цял ден път с кола…

На глас казах:

— Сега главната ми грижа е моята къща, в която всичко е наопаки.

— Знам, че искате да пазарувате — извини се мисис Страуд, — а аз ви задържам.

— О, не, разбира се, че не. Много ми беше приятно да се запозная с вас. А вие ми разказахте толкова много неща за моите прадеди, да не говорим за вкусните неща, с които ме нагостихте. Вие сте превъзходна готвачка!

Очите на мисис Страуд заблестяха.

— Когато един Уитакър каже подобно нещо, то наистина е комплимент. Но вече трябва да тръгвате, иначе ще затворят всички магазини.

Забързах надолу по стълбите и прекосих градинката. Преди да стигна до моята къща, спрях, за да помахам на дребната, пъргава женица, която стоеше пред вратата.

Новата ми съседка наистина беше очарователна, но все пак прекалено обсебена от света на духовете. Разбира се, сега нямах време да мисля за това. Трябваше да отида до супермаркета, до железарския магазин и дрогерията, а магазините в малкия град се затваряха доста рано.

Изтичах до къщата и взех чантата си.

 

 

Успях да купя всичко необходимо, преди да затворят магазините. Понеже вече бях доста тежко натоварена, се радвах, че хубавата ми нова бяла кола се намира съвсем наблизо, на обществения паркинг.

Струпах пакетите си върху багажника и започнах да ровя из чантата си за ключа от колата. Беше се забутал в някой ъгъл на голямата чанта и започнах да ругая на глас. Когато най-сетне го изрових изпод калъфа на слънчевите очила, не можах да го пъхна в ключалката на вратата.

Винаги когато бързам, не ми върви. Затова нямаше защо да се учудвам, че ключът не става. Каквото и да правех, вратата не искаше да се отвори.

Колата беше нова — едва на един месец, но достатъчно често бях отключвала и заключвала вратите й. Просто нямаше обяснение за внезапната опърничавост на тези скъпи ламарини. Изведнъж усетих, че зад мен има някой. Обърнах се.

Мъжът стоеше на по-малко от два метра от мен. Беше скръстил ръце пред доста широкия си гръден кош. Побиха ме студени тръпки. В цялата страна често се случваше беззащитни жени да бъдат нападани по големите паркинги — защо тогава това да не можеше да се случи и в Бърджетстаун?

Изхълцах от страх, когато той каза:

— Мога ли да знам защо искате да разбиете колата ми?

— Да разбия колата ви ли? Да не сте полудели?

— Когато бях тук последния път, това беше моята кола. А сега, уважаема госпожо, бих ви помолил да се отстраните, а няма да е лошо да вземете и пакетите си.

— Вижте какво… — започнах аз, но още преди да успея да продължа или да извикам полицията, мъжът, който грубо ме обвини в опит за кражба, извади ключове от джоба си и отвори колата. После събра пакетите и ми ги тикна в ръцете. След това седна зад кормилото.

— Вие сте престъпник! — пелтечех аз. — Вие сте просто крадец на коли.

— Вижте какво, млада госпожо — каза той грубо, — не знам какви бяха намеренията ви, но не успяхте.

Постепенно ме обхвана истерия. Този човек беше професионален престъпник и си бе присвоил колата ми с универсален ключ. Моторът изръмжа и скоро щях да се разделя с колата си.

— Спрете! Върнете ми колата или ще извикам полиция.

— Ако продължавате да се държите така, самата вие ще попаднете в пандиза.

И той потегли. С моята кола! Занемях. Оглеждах се безпомощно наоколо и погледът ми попадна върху… моята кола. Мъжът сигурно ме беше помислил за напълно побъркана — а всъщност така и беше. Изведнъж проумях. И двамата имахме еднакъв модел коли.

Господи, колко конфузно! Изчервих се при мисълта за собствената си глупост.

Все пак този тип беше постъпил подло. Сигурно беше забелязал, че не съм крадла. В цивилизован град като Филаделфия мъжете все още са джентълмени, а не са така груби като тези… миньори тук!

Вече усещах липсата на своето интересно културно обкръжение във Филаделфия. Сърцето ми се сви при мисълта за Гордън. Като му разказах за наследството си в Бърджетстаун, той не беше много въодушевен.

— Ами премести се — пророкуваше той мрачно, — след един месец отново ще се върнеш. Това със сигурност е някое гадно миньорско градче. Всички градове в тази част на Пенсилвания са еднакви. Живеещите там хора са миньори. Те не умеят да правят нищо друго. Как смяташ да работиш в такава атмосфера?

— Който те чуе, ще си помисли, че отивам да живея в друг свят, на всичко отгоре е съвсем близо до Питсбърг, а той не е мръсно провинциално градче.

В този момент, разбира се, самата аз вече не вярвах в това, което казах тогава, но непременно исках да му докажа, че не е прав. Затова се преместих в новата си къща. Гордън трябваше да разбере, че съм независима. След като се сгодихме, непрекъснато трябваше да се съобразявам с него. Вероятно това бе в реда на нещата. В края на краищата той беше преуспяващ и търсен адвокат. Ако всичко се развиваше така, както аз си го представях, най-късно след месец той щеше да ме моли на колене да се върна във Филаделфия, а след толкова време самота сигурно и на мен щеше да ми домъчнее за него. Но дотогава се налагаше да се помъчи…

 

 

Следващият ден започна с ясно и слънчево утро. Досмеша ме, като си спомних за страшните предупреждения на приятелите ми, които предричаха смог и димящи фабрични комини.

Денят беше просто прекрасен. Западният вятър гонеше малки облачета по синьото небе, а величествените планини сякаш се бяха сгушили, за да може утринното слънце да грейне в прозореца ми. Изглежда, това беше най-подходящият ден за разходка в планината до семейното ни гробище.

Къщата беше горе-долу пооправена, така че можех да си позволя този излет.

Мисис Страуд доста бе разпалила любопитството ми. Приготвих си блока за рисуване, защото исках да увековеча прекрасното утро и новото си домашно огнище.

Пътят до гробището не беше дълъг. Единственото затруднение се състоеше в катеренето по планината. Предвидливо си бях обула най-старите джинси и най-грубите обувки. Изкачването ставаше стръмно нагоре. Изведнъж пътеката свърши. Спрях на една малка полянка и се огледах. Следата, по която трябваше да вървя, а преди явно е била доста голям път, личеше едва-едва.

Сепнах се от чуващия се наблизо шум. След няколко крачки открих източника му. Белобрад мъж режеше с моторна резачка каквото му попаднеше.

Присъствието ми не го смути. Той вдигна пръст до каскета си и продължи да работи. Явно му трябваха дърва за огрев. Тъкмо се канех да го отмина, когато разбрах, че оттук просто не може да се мине. Нима излетът ми щеше да свърши толкова скоро? Жалко! Никога досега не се бях катерила истински по планина.

Старецът забеляза колебанието ми и се усмихна.

— Искате да се изкачите на върха ли?

Кимнах. Можех да си спестя думите, и бездруго резачката щеше да заглуши всичко.

Най-сетне той спря машината.

— За какво ви е да ходите горе?

— Искам да видя гробището.

— Гробище ли? Там?

— Да, гробището на Уитакърови. Чух за него и искам да го разгледам.

Изведнъж той засия.

— Разбира се! Сега си спомням. Там наистина има гробище. С брат ми често сме играли на криеница в него. Но оттогава измина много време.

Значи и той го знаеше. Все пак мисис Страуд имаше право.

— Доколкото си спомням, в Бърджетстаун вече няма никой от Уитакърови. Затова сигурно тук вече всичко е обрасло.

— И аз така мисля. Но все пак искам да отида.

Очите му се присвиха.

— Защо искате да го разгледате?

— Аз също съм от Уитакърови. Джинджър Уитакър — представих се аз.

— Но вие сте отскоро тук — промърмори старецът. — Досега не съм ви виждал. Откъде сте?

— От Филаделфия — отговорих аз и разказах за къщата, която съм наследила, и за мисис Страуд. Като чу името, лицето му разцъфна в усмивка и ледът между нас явно се разтопи. Той се представи. Името му беше Ед Калбертсън.

— Не се тревожете за това, как ще стигнете догоре. Аз ще ви проправя път.

— Какво смятате да правите? — попитах недоверчиво.

— Съвсем ясно е — засмя се той, — трябва да се прави път на всеки, който се интересува от прадедите си. Следвайте ме.

Той включи резачката и храсталаците отляво и дясно бяха пометени като сламки.

В началото се притеснявах дали старецът ще издържи на това натоварване, но меренето на силите с природата явно му доставяше удоволствие.

Бавно си проправяхме път към върха. На половината път храсталаците отстъпиха място на иглолистни дървета. С течение на десетилетията те така бяха покрили пътеката с иглички, че тя добре се открояваше. Имах чувството, че вървя по дебел килим.

— Останалата част от пътя не е толкова трудна — каза старецът.

— Да, след толкова време пътеката все още се вижда! — признах аз.

— Е, повече нищо не може да ви попречи. Тук ще се сбогувам с вас. Жена ми ще се чуди къде се губя.

— Най-сърдечно ви благодаря — казах аз. — Без вашата помощ това щеше да е направо невъзможно.

— Радвам се, че можах да ви услужа.

Въпреки че бях благодарна на мистър Калбертсън, се радвах, че ще се отърва от него. Исках да намеря гробището, но сама! Духовете там — ако изобщо ги имаше — вероятно дълго бяха чакали при тях да се появи някой Уитакър. А аз исках да им се представя, без до мен да върви някой стар дърдорко. Опасявах се, че магията на планината лесно би могла да се разруши, ако не се приближа в пълна тишина.

Мистър Калбертсън изчезна в гъстата зеленина. Бях сама по пътя към търсенето на миналото. Стъпките ми пружинираха по дебелия килим от елхови иглички. Около мен цареше дълбока тишина. Размишлявах, че местата около върха вероятно не се бяха променили с времето, когато тук е стъпил първият Уитакър.

Може би тесният път някога е бил непристъпна пътека, която са утъпкали индианци, преследващи плячката си. Белите, които после са дошли по тези земи, са използвали съществуващите пътища. Първият Уитакър, изкачил се по тази планина, сигурно много скоро е разбрал, че тук е идеалното място за последен покой. Единствено донасянето на ковчег догоре е било свързано с доста усилия. Но по онова време преселниците са били сурови хора. Иначе не биха могли да оцелеят в този пущинак.

Бавно се приближавах към гребена на планината. Пътят ставаше все по-стръмен. Най-сетне стигнах до върха. Гледката беше възхитителна. Искаше ми се само да стоя и да съзерцавам…

 

 

Отначало пътеката покрай гробището беше гладка. Цветята и високата трева почти напълно го закриваха. Вниманието ми привлече един доста представителен дъб. Оказа се, че зелените възвишения под него са надгробни камъни, гъсто обрасли с див бръшлян.

Гробището беше с площ около сто и четирийсет квадратни метра все още беше обградено с колчета, които издаваха, че някога тук е имало солидна ограда.

Забелязах един много висок камък и се запътих към него. Но в бързината не бях видяла друг, който бе съборен на земята. Спънах се в него и си ударих коляното. Потиснах болката и разкъсах ластарите на бръшляна.

Постепенно се откриха няколко букви от надписа. Продължавах да скубя бръшляна, докато ръцете ми се разкървавиха. Най-сетне успях да изтръгна бръшляна с корена.

Надписът, който вече се виждаше ясно, ме върна към моите собствени корени.

„ИЗАБЕЛ. СЪПРУГА НА САМУЕЛ УИТАКЪР. ПОЧИНАЛА НА 18 ЮЛИ 1858 Г. НА 74 ГОДИНИ.“

Бях в такова приповдигнато настроение, че високо извиках от радост. Ехото от собствения ми глас веднага ме отрезви.

Докато бях заета с разчистването, времето летеше. Останах там почти през целия следобед и накрая бях почистила повече от дузина надгробни камъни. Повечето от имената никога не бях чувала и все пак имах чувството, че познавам хората, от които не беше останало нищо друго, освен костите в земята, върху която стоях.

Наред с надписаните надгробни плочи по края на гробището имаше още много камъни, което означаваше, че под тях бяха погребани хора, чиито имена бяха забравени.

Едва след като огледах всеки ъгъл на гробището, обърнах внимание на ръцете си. Ноктите ми бяха изпочупени и почернели, а китките ми изподрани до кръв. Странно, но не чувствах никаква болка, вероятно защото радостта от откритието изтласкваше всичко друго настрана.

Реших на другия ден да дойда отново и да препиша надписите от всички надгробни камъни, както и да изготвя точна скица на разположението им.

През целия ден работих в пълна тишина. От време на време я нарушаваха само вятърът или някоя птица.

Като тръгнах по обратния път към града, видях големите багери, които пълзяха на запад по изсечените хълмове. До мен не достигаше шум и аз се радвах, че прадедите ми не бяха обезпокоявани от тътена на машините, които оскверняваха земята им.

Докато отново се върна в града, почти беше станало време за вечеря. Изведнъж се сетих, че изобщо не бях яла, и се замислих какво ли е останало още в хладилника. Толкова бях потънала в мислите си, че не го видях.

Вниманието ми първо беше привлечено от колата му — същия модел като моята. Дори беше със същата червена кожена тапицерия на седалките. Неволно затаих дъх и ми се искаше да се скрия в миша дупка. Но той също ме беше забелязал.

Стоповете му светнаха и в същия момент разбрах, че съм в опасност. По лицето на мъжа се четеше повече от бегъл интерес към мен. Брадичката му беше издадена напред, очите присвити, а изражението на лицето зло. Неволно го сравних с гангстер от филмите.

Разбира се, нямах никакво желание да спирам пред този мрачен тип, който вчера се държа така нахално. Обърнах се кръгом и хукнах да бягам. Едва тогава разбрах колко съм изтощена от работата си в планината. Остри бодежи в ребрата ме прорязваха като с нож, но страхът мобилизираше и последните ми сили. Спуснах се към най-близката къща и се мушнах в един тесен проход.

Там спрях и се ослушах. Сърцето ми биеше лудо, а като дишах, въздухът свистеше в гърдата ми. Най-сетне бялата кола мина покрай мен. Шофьорът не погледна в моята посока, но лицето му беше гневно, защото ме бе изпуснал.

Вярно, че предишния ден не ме беше заплашил с насилие, но исках да си спестя изблика на гняв, който издаваше поведението му. Нямах представа какво щеше да предприеме по-нататък, но бях твърдо решена да се махна от пътя на този човек, дори и да се наложи да продам колата си и да си купя друга.

Тъкмо колата му беше отминала и последва втора. Беше черен, овехтял „Мустанг“, в който седяха двама мъже с много неприятна външност. Странно!

Изведнъж почувствах липсата на Гордън и всички наши мили приятели с изискана външност. Колко чужди щяха да изглеждат те тук, където, изглежда, имаше само груби, неприятни типове.

Може би всичко ми се струваше толкова черно, защото от умора и изтощение бях почти неспособна да мисля. Като се наспя една нощ добре, на другия ден светът отново ще бъде ведър.