Джоан Харис
Джентълмени и играчи (27)

1

Лятото, в което баща ми рухна, беше най-горещото, откакто се помнех. Отначало това го радваше, сякаш бележеше завръщането на легендарните лета от неговото детство, когато, ако можеше да му се вярва, е бил най-щастлив. Сега, докато слънцето изгаряше немилостиво тревата по игрищата и поляните на „Сейнт Осуалдс“ и я превръщаше от жълта в кафява, баща ми се вкисна и започна да се разпада.

Тревата беше негова грижа, разбира се, и едно от задълженията му беше да я поддържа. Той слагаше пръскачки, за да я полива, но тревните площи бяха твърде обширни, за да се напояват по този начин, и баща ми беше принуден да съсредоточи вниманието си върху игрището за крикет, докато останалата трева съхнеше под горещото немигащо око на слънцето. Но това беше само една от грижите на баща ми. Художникът на графити отново се беше развихрил, този път в пъстри цветове: на стената на спортната зала се бе появил стенопис, висок шест фута.

Баща ми изгуби два дни, за да го почисти, после още седмица, за да пребоядиса стената, и се закле, че следващия път малкият кучи син ще си плати. Но злосторникът все се измъкваше, още два пъти се появиха рисунки на различни места в „Сейнт Осуалдс“, ярки, пъстроцветни, своеобразни произведения на изкуството, изобразяващи и осмиващи учителите. Баща ми започна да наблюдава училището нощем, легнал зад спортната зала с десетина бутилки бира, но така и не успя да спипа виновника, макар че за Джон Снайд беше тайна как хулиганът успява да се измъкне.

Освен това имаше мишки. Има ги във всяка голяма сграда — в „Сейнт Осуалдс“ повече, отколкото другаде — но от началото на ваканцията мишките бяха плъзнали из коридорите на необичайно големи групи. Дори аз ги виждах от време на време, особено в Камбанарията, и знаех, че преди началото на новия триместър този проблем трябва да се реши, да се сложи отрова и да се изхвърлят умрелите мишки, за да няма оплаквания от родителите.

Това вбесяваше баща ми. Той беше сигурен, че учениците оставят храна в шкафчетата си, обвиняваше чистачите за тяхната небрежност, дни наред отваряше и проверяваше всички шкафчета в училището, като все повече се ядосваше — но без успех.

Следващият проблем бяха кучетата. Горещото време им влияеше, както влияеше и на баща ми, правеше ги сънливи през деня и агресивни вечер. Нощем собствениците им, които обикновено пропускаха да ги изведат на разходка в жегата, ги пускаха да тичат на свобода зад „Сейнт Осуалдс“ и те се събираха на глутници, лаеха и ровеха тревата. Не признаваха загражденията и въпреки опитите на баща ми да ги пъди, се промъкваха през оградата в училището и оставяха изпражнения по прясно напръсканото игрище за крикет. Като че ли инстинктивно избираха мястото, което баща ми най-много се стараеше да опази, и на сутринта той тръгваше с лопатка по игрището и бясно ругаеше, отпивайки от кутия изветряла бира.

Тъй като можех да мисля само за Леон, едва след време осъзнах — и след още повече започнах да се безпокоя — че Джон Снайд постепенно губи разсъдъка си. С баща ми не бяхме близки и не ми беше лесно да го разбирам. Сега лицето му беше постоянно намръщено, като най-често изразяваше див гняв. Преди време възлагах надежди на този човек. Но той предложи да разреши проблемите ми с тренировки по карате. В деликатната ситуация, в която се намирах, как изобщо можех да се надявам на разбиране?

Татко, обичам момче на име Леон.

Невъзможно.

Въпреки всичко се опитвах. Казвах си, че и той някога е бил млад. Изпитвал е любов, желание, каквото и да е. Аз му носех бира от хладилника, правех чай, седях часове наред пред телевизора да гледам любимите му сериали с надеждата да получа нещо повече от мълчание. Но Джон Снайд бързо затъваше. Депресията го връхлиташе като вълна, в очите му проблясваха единствено отражения на цветовете от екрана. И той като останалите не ме забелязваше: и у дома, както и в „Сейнт Осуалдс“, аз постепенно се превръщах в Невидимия.

После, две седмици след началото на горещата лятна ваканция, се случиха две драматични събития. Първото стана по моя вина: като отварях един от прозорците към покрива на училището, по някакъв начин задействах алармата и тя се включи. Баща ми реагира с неочаквана бързина и за малко да ме залови на местопрестъплението. Но аз успях да дотичам до къщата и тъкмо понечих да закача ключовете на мястото им, когато баща ми влезе и ме видя с връзката в ръка.

Опитах да се измъкна с блъфиране. Казах, че когато алармата е гръмнала, той е излязъл, а ключовете са останали на таблото и намерението ми е било да го настигна, за да му ги дам. Той не ми повярва. През целия ден беше изнервен, а и вече подозираше, че от време на време ключовете изчезват. Разбрах, че този път няма да ми се размине. Нямаше как да изляза от къщи, без да мина покрай баща си, а по изражението на лицето му виждах, че нямам шанс.

Разбира се, това не беше първият път, в който ме удари. Джон Снайд беше шампион по домашен бокс: в три от десет случая ударите му бяха точни и усещането беше като да те ударят с цепеница. Обикновено аз се измъквах, скривах се и когато отново ме видеше, вече беше изтрезнял или не помнеше защо изобщо ме е бил.

Този път бе друго. Първо, баща ми беше трезвен. Второ, престъплението ми беше непростимо — проникване в „Сейнт Осуалдс“, недвусмислено предизвикателство към портиера. За миг видях в очите му неукротимия гняв, безсилието: кучета, графити, изсъхнала трева, момчета, които го сочат с пръст и го обиждат, хлапето с маймунско лице, неизказания яд срещу хора като касиера и новия директор. Не знам колко пъти ме удари, но накрая от носа ми течеше кръв, лицето ми беше подуто, аз се свивах в ъгъла и криех главата си с ръце, а той стоеше над мен със слисано изражение на едрото си лице, разперил ръце като убиец на сцена.

— Боже мой. О, боже. О, боже.

Той говореше на себе си, а аз твърде много се тревожех за разкървавения си нос, за да му обръщам внимание, но накрая се осмелих да сваля ръце. Коремът ме болеше и имах чувството, че ще повърна, но успях да потисна гаденето.

Баща ми се беше отдалечил и седеше на масата, стиснал главата си с ръце.

— О, боже. Съжалявам. Съжалявам — повтаряше той, макар че не можех да определя дали говореше на мен или на Господ.

Бавно се изправих, но Джон Снайд не ме погледна. Продължи да говори, стиснал глава с ръце и макар че аз стоях на разстояние, защото знаех колко непостоянен е в настроенията си, усещах, че нещо в него се е прекършило.

— Съжалявам — каза той и се разтърси от ридания. — Не мога повече, хлапе. Просто… не издържам.

И с тези думи най-после изплю камъчето, нанасяйки ми последния и съкрушителен удар в този злополучен следобед, и докато го слушах отначало с учудване, а после с нарастващ ужас, почувствах, че наистина ще повърна и изтичах навън, където „Сейнт Осуалдс“ се простираше до безкрайност на синия хоризонт, а слънцето размекваше главата ми и изсъхналата трева ухаеше на „Цинобър“, и през цялото време глупавите птици пееха ли, пееха, без да спират.