Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (46)

44.

Годината 1969 беше решаваща в много отношения.

Най-напред Реб Климрод купи дружество на свое име.

Новината бе изумителна. Когато Дейвид Сетиниац научи за нея — остана слисан.

— Не вярвам нито на очите си, нито на ушите си. Искате да кажете, че за първи път в живота си вие официално сте собственик на нещо?

— В известен смисъл — отговори Реб.

Той и Сетиниац обядваха в една „charruscaria“, нещо като кебапчийница, на улица „Република до Перу“ — ядоха говежди ребра, „едва минали през скарата“ според бразилския израз, сиреч почти сурови. Изненадата дойде с десерта. Реб каза:

— Изяждаме си десерта, а cafezinho ще го пием някъде другаде, ако нямате нищо против.

Той отведе нюйоркчанина през две улици, в Хиларио Гоувейа, и Сетиниац едва не получи удар, когато прочете надписа на сладкарницата, написан на десет езика: „При Реб — виенски и тиролски сладкиши“.

Салонът за чай бе препълнен, но имаше запазена маса. Реб небрежно взе едно меню, но не си направи труда да го прочете и без да му обръща внимание, изреди:

— Я да видим сега: Apfelstrudel? Това е тригуна с ябълки. Milchrahmstrudel? Тригуна, пълнена с подсладена извара, или иначе казано — с кисело мляко, крем и коринтинско грозде. Торта Sacher? Това е шоколадов сладкиш с желирани кайсии. Quetscben-Knodehi? Руло с небетшекер и счукани бадеми. Великолепно е. Или по едно „пиянско капучино“? Това са малки хлебчета от бадемово брашно и сухо грозде, печени във вино. Освен ако не предпочитате и заведението ви го препоръчва, Ischler Törtchen, прочутите тарталетки от Ишл, които са — както всеки знае — най-вкусните сладкиши в света?

И гледаше Сетиниац с любезното внимание на сервитьор, ала все пак в дъното на светлите му зеници се забелязваше весела искрица.

След което семейство Трап, състоящо се най-малко от шест момичета с руси плитки и лъчезарни усмивки, дойде и наобиколи масата на двамата мъже. Най-младите целунаха Климрод по бузите и при тази ситуация на нещата нацелуваха и Сетиниац.

— Моите съдружнички — представи ги Реб. — Възнамеряваме да се разширим. Вече имаме клон в Ипанема и друг в центъра. Мислим за Сао Паоло и Петрополис — това е туристическо градче северно от Рио. Алпинисткият курорт Тересополис също е в проект, това е нашият план; Зита, Мария, Режина и още две-три момичета дори мислят за създавано на верига. Но аз се колебая, тъй като не съм основният акционер, притежавам само четиридесет и девет процента от дяловете, а финансовите рискове вероятно ще бъдат значителни. Дори може би ще се наложи да взимаме заем от някоя банка. Какво мислите, Дейвид? Все пак вие сте човек на бизнеса, нали така?

Краля като че ли се забавляваше.

Според разбиранията на Сетиниац това бе първият признак, че след невероятния устрем, който го изпълваше цели деветнайсет години от стъпването му в Ню Йорк, той си бе дал известен отдих.

Пак по същото време Краля започна да говори за миналото си. Без да се съобразява с някаква хронология, а просто внезапно се връщаше назад. Това ставаше независимо от обстоятелствата; но обикновено по време на нощен полет със самолет той си спомняше за някоя случка, станала преди двайсет или двайсет и пет години, тоест когато е бил млад или когато е трябвало да се чувства млад — без никакво въведение или заключение. Всъщност Реб се доверяваше само на двама души: Джордж Тарас и Дейвид Сетиниац. На които впрочем им бяха нужни няколко години, за да скъсат с дискретността, на която ги бе научил Краля, и най-сетне да споделят сведенията, които всеки един от тях знаеше. И наслагвайки един до друг разказите на Реб заедно с тези на други свидетели, те почти успяха да реставрират живота на Краля.

1969 бе времето, когато на борда на огромния „Сикорски“ Дейвид Сетиниац три дни летя над Амазония, прехвърли дори Лано в Колумбия и венецуелската територия, наблюдавайки от ниска височина течението на Гуавиаре и Ориноко, чак до малкото селище Сан Фернандо де Атабоно. Тогава Реб Климрод равнодушно нахвърля със своя бавен глас спомените за безумното си пътешествие през 1947–1948 година, изкачването по горното течение на Ориноко, прекосяването на Сиера Парима и срещата с гуахарибос.

Случката в Богота, където Реб уби двама души, бе разказана на Джордж Тарас от Диего Хаас.

 

 

През същата 1969 година Сетиниац доби пълна представа какво създаваше Реб в Амазония. Едва бе преодолял изумлението си от гигантското начинание, което вече не бе проект, а действителност. Изумление, подсилвано още повече от факта, че Реб бе успял да предприеме и осъществява своя замисъл, а той, Сетиниац, макар да знаеше почти всичко за сделките на Краля, дори не бе подозирал какво прави.

Реб лично бе придобил тази частна собственост, без да събуди подозрение у никого, без нито едно от заинтересованите правителства да изяви някакъв протест. Сетиниац не бе наивник — той добре разбираше, че недобросъвестността също бе изиграла ролята си. Но подобно обяснение не го задоволи напълно. „В момента създавам държава“, му беше казал Реб. Жорж Сократес бе започнал да изкупува земите за Реб от 1954 година и според него преди това същото е вършел Емерсон Коело. По онова време територията вече е била 700 000 хектара.

Документите, които Сетиниац притежава, доказват, че Климрод е направил първоначалните покупки на амазонски земи още през 1950 година, сиреч когато Реб е излязъл от джунглата и се е отправил към Съединените щати. Първите сделки е извършил Убалдо Роша и парите са идвали от продажбата на диаманти. Убалдо Роша мълчи по този въпрос. Ако основната черта на Хората на Краля винаги е била тяхната дискретност, то метисът от Моура Роша държи безспорния рекорд в това отношение.

Но през 1950 година Реб Климрод не е мислел за кралство. Несъмнено първоначалните му покупки не са имали друга цел освен осигуряването на „него и останалите шаматари“ официална и неоспорима собствена територия, на която са живеели.

Емерсон Коело — заекът на португалски — е служил като агент през втората вълна от покупки. Благодарение на една почти легендарна личност, някой си полковник от бразилската гвардия, бивш производител на каучук, станал междувременно и сенатор — Хосе Хулио де Оливейра, — който нямаше никаква връзка с Гомес де Оливейра, „полковник Зе Хулио“ в края на XIX век и през трийсетте години на XX бе успял да създаде с невероятна енергия, насилие, подкупи и физическа издръжливост една истинска малка империя на север от Амазонка. Но проказата го надвива и през 1948 година той продава всичко на един бразилско-португалски търговски консорциум. От който Емерсон Коело (починал през 1966) закупил за два милиона и двеста хиляди долара площ от около три милиона хектара. Ако тази покупка (която обяснява защо при излизането си на сцената Сократес е знаел само за седемстотин хиляди хектара) е най-значителната, тя не е единствената; юристът от Сао Паоло купува чрез други дружества — трийсет и осем общо — имения и хасиенди в цялата огромна зона, криволичеща на север от Бразилия.

От 1956 година насам аржентинецът Жаим Роша от Буенос Айрес също извършва подобни операции в двете съседни испаноезични страни: Колумбия и Венецуела.

По същото време Жорж Сократес вече бе пуснат в действие. Макар че той работи главно след 1956 година, сиреч когато Реб Клямрод е излязъл от джунглата и е започнал „Втората си офанзива“. Например Сократес бе човекът, който реализира преговорите за огромното имение в Сармакора, чиито актове за собственост датираха от 1893 година — на площ от два милиона и шестстотин хиляди хектара.

Роша придобива на няколко последователни етапа близо един милион и осемстотин хиляди хектара.

Така че започнатата през 1950 и продължилата през 1969 ходила операция вървеше към своя край. Ставаше дума най-много за още двегодишна работа, с която щеше да приключи едно спокойно завоевание, продължило двайсет и една години. Сделките продължаваха да се осъществяват от канторите на Сократес и Роша и в по-малка степен от екипа в Сао Паоло въпреки смъртта на ръководителя му.

Бяха използвали сто и единайсет дружества, от които най-малко две трети бразилски (поне на пръв поглед), позоваващи се на всички възможни в бразилското, венецуелското, колумбийското, та дори и международното право. Така че за един страничен човек — или по-точно за всички — и дума не можеше да става за една собственост, а за сто и единайсет различни собствености без никаква връзка между тях. Освен странното им съседство…

Разбирателството между тези собственици беше наистина отлично. Пък и нито един закон не забраняваше подобно нещо.

През 1969 година и известно време след това Сетиниац напълно вярваше, че Реб Климрод, подобно на „полковник Зе Хулио“, нямаше друга цел освен изграждането на собствено кралство. Впрочем всички външни признаци потвърждаваха това, както и размишленията на самия Реб.