Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (41)

39.

Джордж Тарас смята за абсурдна идеята, че при случая във Вако (впрочем и при други, за които Диего отказа да спомене) Реб Климрод съзнателно е търсел смъртта.

„Той страдаше като безумен след загубата на единствената жена, която някога бе обичал. Но представата за един полудял от болка Климрод, който кръстосва света и при всеки удобен случай предизвиква смъртта, отнела му Чармиан, е прекалено романтична.

Това би означавало да поставим този необикновен човек в определени рамки.

Той беше най-богатият човек, раждал се някога на земята. Още през 60-те години притежаваше и управляваше богатство от седем до осем милиарда долара — толкова, ако не и повече, колкото Лудвиг и Гети имаха заедно по онова време. И в тази област той все още не бе достигнал тавана на възможностите си, далеч не го бе достигнал.

Но ако става дума за някакъв романтизъм, трябва да го търсим другаде, в съвсем друга орбита. Неговото предизвикателство с гърмящите змии — от гледна точка на житейското му поведение — е само един анекдот. Достатъчно е да си спомним първата му среща е Диего Хаас през ноември 1947 година, когато потънаха в най-необятната, най-непознатата и най-опасната джунгла на света, когато извървя самотен хиляди километри, а шансът му да оцелее бе един на един милион. И да изгради такова богатство, което надхвърля човешкия разум, оставайки в пълна сянка чак до края — дори и това не е достатъчно за пълното определение на неговата същност.

Истинските мащаби на Климрод са още по-огромни. Тях по-добре ги виждам в последното му невероятно експлодиране.“

 

 

Франциско Сантана пристигна в Ню Йорк през септември 1964 година. Това бе и първата му истинска среща с Дейвид Сетиниац, който го знаеше само по име. Двама от помощниците му дойдоха преди него, поотделно, без да се познават, всеки носеше различно досие, но и двамата бяха убедени, че изпълняват тайна и изключителна мисия. Към собствените си подчинени Сантана прилагаше съвсем открито системата на непропускаемите прегради, така присъща на Реб Климрод.

Мексиканецът отказа да отиде лично в кабинетите на Източна 58-а улица. Една сутрин се обади по телефона, използвайки уговорените кодове, за да се представи, и много вежливо, на гладък английски с едва доловим акцент, попита Сетиниац дали ще се съгласи да дойде в апартамента му в „Плаза“, съвсем близо до него. Сетиниац благодарение на един доклад, предаден му от мистериозния Джетро, знаеше абсолютно всичко за събеседника си и, разбира се, че се изкачва все по-високо в генералния щаб на Реб. Прие, без да се колебае. Не му се случваше често да напуска кабинета си, а го подтикваше и любопитството — екипът на Сантана бе извършил работа от най-високо качество, бе разкрил нови и много ефикасни сделки за Климрод.

— Малко неща знам за вас — рече Сантана. — Просто Реб ми каза, че трябва да ви докладвам за всичко, за абсолютно всичко. Мога ли да задам един въпрос?

— Човек винаги може да зададе един въпрос — отвърна Сетиниац, който доста се забавляваше. Не за първи път някой пратеник на Реб, независимо от положението, което заемаше в тайната йерархия, се колебаеше да му се довери.

— Кой сте вие? — запита Сантана.

— Адвокат — отговори Сетиниац. — Като вас. Ни повече, ни по-малко.

И както при другите, отново отгатна въпроса или по-скоро въпросите, които вълнуваха мексиканеца: „Кой сте вие, че трябва да ви се отчитам до най-малките подробности?“, и още: „Кой е Реб Климрод? Не е ли самият той представител на някого? Ако да, на кого? Кой би могъл да бъде над Климрод, кой, по дяволите? Може ли да съществува на света човек, способен да командва Реб Климрод?“

Именно последният въпрос измъчваше най-много всички тези хора, които идваха при него. Често пъти във фанатичната си привързаност към Реб те побесняваха при мисълта, че някой друг освен тях има правото да знае всичките им толкова ревниво пазени тайни. И освен това нито един от тези хора, нито един нямаше цялостна представа за Реб. Всеки от тях държеше само парче от гигантската мозайка… а човекът, който можеше да ги събере всичките в едно цяло, бе Сетиниац… Или почти всичките, тъй като през 1964 година той не знаеше абсолютно нищо за това, което се готвеше в Южна Америка…

В случай че Сетиниац би се възгордял от изключителното положение, което заемаше, подхвърленото коварно предположение на Джордж Тарас, че може би някъде по света, даже в самия Ню Йорк, съществува друг Сетиниац, също така възгордян и също така събиращ в най-дълбока тайна парчетата на различна, но не по-малко гигантска мозайка, щеше да го върне обратно на земята…

Сетиниац каза на Сантана:

— Задачата ми е да документирам — нищо друго. Да речем, че съм нещо като писар.

Мексиканецът го разглеждаше с черните си, леко продълговати и много студени очи. Но като че ли се отпусна. Попита дали Сетиниац е успял да проучи досиетата, донесени от помощниците му. Сетиниац отвърна „да“.

— Това е огромна сделка — рече Сантана почти със съжаление. — Само операциите в Далас представляват повече от сто милиона долара.

— Наистина огромна — призна Сетиниац, като правеше всичко възможно да изглежда впечатлен.

И си мислеше: „Сега се правя на Реб — в известен смисъл. Аз, който нямам никакво чувство за хумор!“

— Но това не е всичко — продължи Сантана. — Трябва да се прибавят толкова, ако не и повече за петролните сделки в Маракаибо и в Карибите. Сто и петдесет допълнителни милиона са по-близо до действителността.

— Потресаващо — съгласи се Сетиниац, който в същото време бързо пресмяташе и мислено си казваше: „Общо това трябва да представлява три или четири процента от богатството на Реб. Или поне от богатството, което на мен е известно. При такова положение цифрите губят смисъла си.“

— И още нещо — продължаваше Сантана, — заводът за обезсоляване на морска вода…

Тази сделка Сетиниац я знаеше още от самото му раждане — раждането на завода, не неговото собствено. Появи се в досиетата му през 1956 година, малко след като задейства Втората офанзива. Първоначално едно панамско, но всъщност климродовско дружество предостави на мексиканското правителство на три етапа близо сто хиляди хектара пустееща и поради това необитаема земя. Второ дружество, също толкова анонимно, колкото и първото, построи инсталация за едновременното получаване на питейна вода и сол, второто дружество се ръководеше от човек на име Елиас Бениш, за когото Сетиниац по-късно научи, че е братовчед (емигрирал в Съединените щати) на Йоел. Трето дружество, със седалище на британския остров Джърси, построи евтини жилища. Четвърто се зае да облагородява парцелите под ръководството на пълномощник с мексиканска националност, посочен от Франциско Сантана; парцелите бяха продадени на фермери и мексикански дружества. Петото дружество, френско — Пол Субиз участваше с голям процент, — построи пристанище, в което можеха да акостират кораби с тонаж до сто и петдесет хиляди тона…

… И накрая шестото дружество, чийто собственик се оказа Франциско Сантана, се зае с продажбата на солта, чиято продукция достигаше петнайсет милиона тона годишно.

— Има нещо ново — каза Сантана — и предпочетох лично да ви го кажа, пък и да се запозная с вас. Ново, свързано със заводите за обезсоляване — подписахме договори за построяване на още такива заводи на Арабския полуостров при много изгодни условия. Един ливански банкер от Бейрут на име Шахадзе ни помогна да осъществим контакт с емирите и подхвърлих на Реб да го възнагради по някакъв начин. Но не това ме доведе тук. Точно в този момент преговаряме за откупуването на завода ни в Мексико. Почти сме постигнали съгласие за шестдесет милиона долара, което е много добра цена. Проблемът е другаде. Преди няколко години подписахме договори за солта с японска химическа групировка. Наскоро ги възобновихме и адвокатът им, някой си Ханг, е дяволски твърдоглав. Този китаец от Хонконг може с упоритостта си да подлуди всеки човек. Но както и да е. Исках да ви кажа за тази история с корабите. Малко ме притеснява. Изключителните права за транспортирането на солта бяха дадени на либерийска компания при условия, които този път съвсем не ме задоволяват.

— Какво значение има това? — вметна Сетиниац. — След като всичко ще бъде препродадено на една германска група?

— Вече най-малко от три години либерийската морска компания трупа огромни печалби на наш гръб.

— Говорихте ли с Реб?

— Много пъти. Съгласи се, че е направил грешка при установяването на първоначалните контакти. Но по мое изрично настояване все пак прие да продължи битката. Предпочитал сделката да мине в графата печалби и загуби. Сблъсках се с адвокатите на либерийската компания — гърци от Ню Йорк, братята Петридис. Истинска стена. Познавате ли ги?

— По име — отговори Сетиниац. — Имат забележителна репутация.

А си мислеше: „Сега Хората на Краля се борят помежду си! Представям си физиономията, вероятно безизразна, която е направил Реб при съобщението на Сантана, че ще се хвърли в устата на такива вълци като Ник и Тони. Ама че луда история!“

— Сетиниац — каза мексиканецът, — понякога трудно разбирам Реб. В повечето случаи е гениален, наистина гениален, а аз си меря думите. Само че понякога напълно изчезва. Дори не знам как да се свържа с него, ако стане нужда…

— Случвало ли се е досега? Искам да кажа: случвало ли ви се е досега да имате нужда от него и да не можете да го откриете?

— Никога. Но би могло да се случи. И не говоря само за физическите му отсъствия. Случва му се да сключва някои сделки през куп за грош, както при тази история с морския транспорт. Човек би си помислил, че парите въобще не го интересуват. Не се оплаквам, точно обратното. Но исках да поговоря с някого. Сетиниац, има ли нещо, което трябва да знам, а не го знам? Не вярвам, не мога да повярвам, че Реб може да допусне грешка. Може би ще ви се стори смешно, но мисля, че Реб е непогрешим. Можете ли да отговорите на въпроса ми?

— Знаете всичко, каквото трябва да знаете.

Сетиниац се усмихна. За малко да избухне в луд смях — вътрешен, — представяйки си всички тези Хора на Краля, споменати от Сантана: Ханг, Шахадзе, Субиз, Етел Корт (дружеството от Джърси), братята Петридис и самия Сантана и дори Елиас Бениш (макар че той не бе Човек на Краля, а просто доверено лице, на което Реб бе предоставил едно дружество), да се борят и преговарят едни с друга, без да се познават и съвсем естествено всеки един да смята другия за „твърдоглав и упорит“. Под лукавото око на самия Реб, стоящ в сянка, „точно както и аз“.

Но неочаквано изповяданото смущение на впрочем блестящия мексиканец бе много сходно с това, което самият той изпитваше пред Реб, за да се подиграе с него.

— Франциско, и аз изпитвам същото чувство към Реб. Едно е сигурно — той не е обикновен човек.

Оттук започна приятелството им.

 

 

Франциско Сантана имаше още една, по принцип последна причина, за да се срещне със Сетиниац. По заповед на Реб вече близо от година работеше заедно с Джордж Тарас върху доста особена задача, наричана обикновено „данъчен рай“.

Още в началото на феноменалното Климродово богатство Джордж Тарас, подпомаган от цял отряд международни данъчни специалисти, лично се зае с тайните фондове на организацията (в известен смисъл тя имаше формата на множество пирамиди, издигнати една до друга с различна форма в зависимост от различните области и без връзка помежду си освен самия Реб — и сведенията на Дейвид Сетиниац).

И тъй като секретността беше самата същност на тази организация, те с пълни шепи се възползваха от възможностите, предоставени в началото на 50-те години, и от законодателствата на някои държави, които допускаха на тяхна територия напълно анонимни дружества. Всеки път, когато им бе възможно и полезно. Така че във фишовете си Сетиниац притежаваше цяла колекция от предприятия, чиито седалища бяха в Панама, Монако, Вадуц в Лихтенщайн, Джърси или Гуернеси.

От 1962 чак до 1968 година колкото колониалната система се разпадаше и изчезваше, толкова повече имена се прибавяха към списъка, в повечето случаи доста екзотични: Бахамските острови, Кюрасао (бившите Холандски Антили), Кайман, Търкс и Кайкос, Науру (микроскопичен атол насред Тихия океан), Гибралтар, Хонконг, остров Ман.

… И, разбира се — Либерия^[1].

Близо сто и осемдесет климродовски дружества бяха регистрирани в Либерия. И повече от двеста, ако броим и разтурените в един или друг момент, по една или друга причина.

„Дейвид, беше казал Тарас, аз остарявам. Годините се трупат върху крехките ми рамене и обикалянето на света с аероплан все повече ме уморява. Помолих Реб да прикрепи към мен някой, който по-късно ще ме замести изцяло. Не знам Реб кого ще избере…“

Франциско Сантана.

Сетиниац: „Той и още един човек, холандец, когото ще нарека Де Вриес, свършиха значителна работа. Задачата им не беше да създават дружества за Реб (с изключение на лично контролираните от Сантана), а по-скоро да бдят при възникването и стабилността на един данъчен рай. Най-малко три държави или острови, понеже става дума предимно за острови, често споменавани днес като данъчен рай, бяха изцяло «измислени» от Сантана и Де Вриес. Знам го, понеже ръководех специален бюджет, кръстен от Реб с доста прозрачното кодово наименование «Милтън», алюзия за поета Джон Милтън, автор на «Изгубеният рай»… и «Намереният рай». Бюджетът служеше, да речем, за убеждаване на заинтересованите малки държави. Невинаги ставаше дума за обикновени бакшиши. В даден случай например желателните юридически разпореждания се приемат от новата държава в замяна на договор с една от нашите морски компании.“

 

 

Сетиниац покани Сантана на вечеря и мексиканецът с благодарност прие. Двамата мъже бяха на почти еднаква възраст, малко над четиридесетте, с един и същ вкус към нещата, които, ако вървят добре, без да се говори за тях, вървят още по-добре, когато се говори за тях; бяха еднакво старателни, точни, педантични във всички области и еднакво добросъвестни. Сетиниац не мразеше Ник Петридис въпреки буйното му гръцко въображение на радостен пират, още по-малко пък Пол Субиз; но не изпиташе приятелски чувства към тях, дори към французина, чийто език говореше. „Постоянната му ирония малко ме дразни.“ Сериозността на Сантана му допадаше повече, но това не учудваше Тарас, който казваше: „Ел Матадор притежава също толкова малко чувство за хумор, колкото и вие, Дейвид, и двамата притежавате еднакви качества на експерти — вие сте създадени, за да се разбирате…“

Сантана си замина от Ню Йорк и много скоро след това изпрати по един помощник ново досие на Сетиниац. Ставаше дума за друга сделка, при сключването на която мексиканецът бе играл второстепенна роля — Сатана бе преговарял за парцели в Ямайка, без дори да знае за какво щяха да му послужат. И наистина покупката влизаше в рамките на много по-обширна операция, проведена от двамата Хора на Краля — Филип Ванденберг и Етел Корт, — чиято цел бе да построят две хотелски вериги на Карибските острови. (Ванденберг и Етел Корт не се познаваха и Климрод се бе погрижил да ги постави в положение на конкуренция — всеки от тях отговаряше за едната от веригите.)

Досието на Сантана бе придружено с лично писмо: той канеше Сетиниац да му гостува в Мексико, в Мерида, провинция Юкатан.

След още няколко епистоларни контакта семейство Сетиниац в целия си състав — по онова време вече имаха пет деца — осъществи пътуването през пролетта на 1965 година. Прекараха две седмици в, общо взето, скромно имение, но географското му местоположение позволяваше да се посещават храмовете на маите и Сантана усмихнато твърдеше, че именно такава кръв тече във вените му.

На мексиканеца му бяха необходими цели десет дни, докато се осмели да зададе въпроса, но псе пак го зададе:

— Дейвид, сигурно няма да ми отговорите, по наистина има нещо, което страшно много ме интересува — за бога, какво смята да прави Реб с всичките тези осем милиона бора от Карибите?

— Какво? — възкликна Сетиниац стреснат.

— Борове. Дървета като тези около нас. Pinus Carybea — това е истинското им название.

— Каква цифра казахте?

— Осем милиона.

Сетиниац бе окончателно поразен. До такава степен, че не можеше да остане невъзмутим. Но Сантана очевидно по друг начин изтълкува мълчанието му.

— Извинете ме — рече той. — Не трябваше да ви задавам този въпрос, виждам, че с моята неделикатност ви поставих в затруднено положение. Да не говорим повече, моля си. Елате да видите Cenote. Това е голям естествен кладенец, в който навремето моите прадеди са хвърляли изкупителните жертви, като преди това не са забравяли да ги обсипят с бижута. Не чак толкова лоша смърт.

„Осем милиона карибски бора! Какво ли пак е намислил?“ Мистерията буквално дълбаеше Сетиниац. Веднага щом се върна и Ню Йорк, той се зарови — с известно чувство на неудобство — и задълбочено изследване на всичките си фишове, които по онова време вече съдържаха повече от хиляда двеста и петдесет дружества. На Климрод, естествено. Компютърът през 1965 година не бе толкова усъвършенстван, колкото сегашните, но все пак достатъчен, за да разкрие, че никъде в паметта си няма и следа от сделка, свързана с „карибските борове“.

Сетиниац се опита да издири по друг начин — „дървета“.

Така откри или по-скоро си спомни, че Реб Климрод притежава големи дялове от горската промишленост в Норвегия, Швеция и особено във Финландия, Освен това едно от канадските му дружества, асоциирано с напълно непозната (във всеки случай поне за Сетиниац) аржентинска компания, бе сключило огромни сделки със Съветския съюз на Никита Хрушчов; договорите бяха продължени без особени трудности (намеса на Пол Субиз) през следващата година — 1964 — след падането на Хрушчов.

Така че там ставаше дума за дървета. И двете еднакви досиета, свързани с тази сделка, бяха предадени на Сетиниац — едното от Субиз, другото от швейцарско Черно куче, като отново бе използвана система на двойния контрол, практикувана от Реб.

Това не бе всичко — преди четири години френско-италианско предприятие бе отстъпило петдесет и един процента от дяловете си на типично климродовско дружество със седалище в Панама.

Все повече заинтригуван, Сетиниац продължи издирванията си.

И неочаквано се появи име, за което той не знаеше абсолютно нищо: Жаим Роша. Роша беше ръководителят на аржентинската компания, преговаряла с руснаците. Беше също юридически и финансов съветник на панамското дружество (това, което се интересуваше от африканските гори). И пак той в Канада бе подписал около дузина договори.

Човек на Краля — с всичките му характерни черти. Само дето не фигурираше в нито един доклад „Строго поверително — да се предаде лично“, камо ли пък в някое от известните досиета „Специално“, написано с червено мастило.

Обикновено това означаваше, че лицето е от много малко значение. Но противоречието бе очевидно. „И тъй като й дума не може да става за грешка или пропуск от страна на Реб…“

В пустите кабинети (той винаги изчакваше да остане сам, за да се отдаде на издирванията си, и поради тази причина те му отнеха доста седмици) Сетиниац се впусна в действие. Започна да издирва всичко, свързано с Жаим Роша. Името му се появи още четиринайсет пъти, тоест в четиринайсет различни дружества. Очевидно Роша доста бе попътувал — освен в СССР, скандинавските страни и Африка следите му водеха към Индонезия, Индокитай и Китай, както и участието му във важни сделки в Южна Америка, по-точно Венецуела. По-голямата част от работата му бе свързана по един или друг начин със земеделието, с дървесината, но два пъти бе участвал в доста неясна сделка с каолин и изкупуване на комплекс от фабрики, произвеждащи хартия, във Франция. Пътят му много често се бе пресичал с Хората на Краля: Ханг в Китай и Индонезия, Субиз и Несим във Франция и в страните от Изтока, Сантана във Венецуела, Етел Корт в Африка, Ърни Гошиниак в скандинавските страни, и с други. Но винаги бе проявявал изключителна дискретност. И благодарение само на Франциско Сантана, който случайно спомена за Жаим Роша във връзка с осемте милиона бора, Сетиниац успя да измъкне това име от фишовете, които съдържаха повече от тридесет и пет хиляди имена.

Почувства, че е попаднал на страхотна следа…

 

 

През лятото на 1965 година Климрод не се появи. Есента и зимата — също. Доколкото знаеше Сетиниац, през 1966 година той бе идвал в Ню Йорк три пъти. Между другото въпросната година се отличаваше с изключителен разцвет на новосъздадени дружества: цифрата, която записа Сетиниац, надхвърляше хиляда и петстотин. Не минаваше работен ден, без някое Черно куча да донесе ново досие, и именно по това време организационните качества на Дейвид Сетиниац проличаха най-ярко. Не успя да си вземе отпуска и дори бе принуден да увеличи помещенията си; стигна дотам, че поради липса на място вече мислеше да пренесе цялата си служба в друга сграда въпреки все по-големите улеснения от развитието на информатиката. Но Реб поклати глава:

— Няма смисъл, Дейвид. В последно време бяхте претоварен. Сега нещата вече ще се уталожат.

Потънал в работа по петнайсет часа на ден, Сетиниац нямаше кога да се занимава с мистерията „Жаим Роша“, между впрочем в застой, тъй като през последните месеци името му не беше се появявало никъде. Сякаш бе престанал да работи за Климрод — може би в това се криеше обяснението на загадката.

„А ми мина и мисълта за всички лейтенанти на Реб. Помислих си: Ако искаше да съм в течение…“ Замълчах си.

Всичко се случи през октомври 1967 година.

 

 

В получената от Сетиниац бележка се определяше среща в Хънтс Лейн, тоест в Бруклин Хейтс, от другата страна на Ийст Ривър. На посочения адрес се намираше елегантна къща brownstone^[2] от миналия век, чиито прозорци предлагаха великолепен изглед към Ъпър Ню Йорк Бей и Манхатън. „Попитайте за Али Данаан.“ Бащиното име звучеше малко по ирландски, докато малкото можеше да бъде и на лице от другия пол. По улицата имаше много дървета, нещо, което не се срещаше често в Ню Йорк, а Али Данаан се оказа млада, мургава, висока и впечатляващо красива жена. Очевидно художничка. Сетиниац я завари с четка в ръка, а престилката й бе артистично изпръскана с разноцветни петна. Отправи му ослепителна усмивка:

— Той излезе, но сигурно няма да се забави — каза тя.

— Помоли да го извините и да го изчакате. Случайно да искате да бъдете ангелът?

— Ангел?

Тя вървеше пред него — а бедрата й танцуваха под престилката — и го въведе в много красиво ателие. На платното върху статива се виждаха кръгове и черти, от които изплуваха контурите на детско лице.

— Имам нужда от ангел — ей там, и средата или почти в средата. Но вие пък сте рижав. Къде се е чуло и видяло рижав ангел?

— Не съм рижав — обиден отговори Сетиниац. — Косата ми е венецианско руса.

— По този въпрос можем да поспорим. Както и да е, вие обичате хубаво кафе, добре изпечени, но не препечени пържоли, гъби червенушки с магданоз и чесън, ягоди с крем „Шантии“ и бургундско вино. Доколкото ми е известно. Поръчахме няколко каси „Бон Мар“ — той каза, че то е любимото ви вино. Обядът ще бъде готов след час и половина. Но седнете де. Чувствайте се като у дома си. Предупреди ме, че държането ви е доста официално. Ако искате да телефонирате или да вземете душ — не се притеснявайте. Само да нарисувам ангела, и съм на ваше разположение. Всъщност у вас наистина има нещо ангелско…

Тя мило му се усмихна. И отново същата история — за пореден път Дейвид Сетиниац се оказваше в ситуация да не знае нищо за отношенията на Реб. Тя дори не беше споменала името му, всеки път казваше „Той“, а веднъж: „Ние поръчахме…“, което най-малкото означаваше някаква близост. „И дори не знам под какво име го познава! На всичкото отгоре разбирам, че ще трябва да обядвам тук, че всичко е приготвено в моя чест, чак до «Бон Мар», което наистина е любимото ми вино и чието име този дяволски човек е запомнил!“

— Налага ми се да телефонирам и да отменя една среща — каза Сетиниац.

— Кабинетът е на горния етаж. Той каза, че ще искате да се обадите. Приготвила съм цял шейкър с мартини, както го обичате.

Изкачи се и се озова в бяла, почти празна стая, в която имаше не по-малко от осем телефона; освен маса и два стола — голям брой книги на английски, френски, немски, испански и италиански. Плюс един Исаак Сишър на идиш. Плюс съчинения по право, между които два тома на сър Джерълд Фицморис: „The General Principles of International Law“ и броеве на „German Book of International Law“ и „Jurnal of World Trade Law“, класическите „GYBIL“ и „JWTL“, над чиито страници Джордж Тарас го бе карал да стои толкова часове в далечното харвардско време.

„Не се е отказал да изучава право…“

Едва тогава забеляза зелената папка, макар и поставена на видно място — между телефонните апарати. Върху папката се четеше познатият надпис: „Строго поверително — да се предаде лично“…

… И още един, с много по-дребни букви: инициалите Д. Дж. С. „Дейвид Джеймс Сетиниац?“ Протегна ръка към зелената папка, докато обясняваше на личната си секретарка да отмени всичките му срещи до второ нареждане и да предупреди вкъщи, че няма да се прибере за обяд.

Но не я взе. Остави я и седна на другия стол. Взе една книга на Сол Белоу и започна да чете. Няколко минути по-късно чу лекото хлопване на входната врата, приглушени гласове, а накрая съвсем безшумно Реб се появи и високият му силует се очерта в рамката на вратата. Усмихна се:

— Съжалявам, че закъснях, Дейвид. Дойдох пеша от Манхатън, но надцених бързината си. Трябвало е да отворите папката.

Подтекстът беше ясен: „След като съм я оставил отгоре. Трябвало е да разберете, че е за вас. Или да си помислите, че съм допуснал грешка.“ А кой би се осмелил да си представи, че Реб Климрод би допуснал грешка? Сетиниац отново изпита раздразнение, граничещо почти с истинско възмущение.

— Дейвид, извинявайте. Понякога ви поставям в мъчителни положения. Не ми се сърдете, моля ви.

Влезе в стаята, седна и зае една от обичайните си пози — ръцете в джобовете на сакото, краката протегнати, брадичката опряна на гърдите и очите със замечтан израз. Внимателно каза:

— Искате ли сега да вземете папката и да я прочетете?

Сетиниац остави Белоу и отиде до масата. Папката съдържаше само една машинописка страница. Прочете: „Сетиниац, Дейвид Джеймс, роден в Ню Йорк Сити, щата Ню Йорк, на 2 септември 1923 година. Виж предишното досие. В периода от 1 януари 1966 до 31 декември 1966 година: нищо за отбелязване. Спазвайки получените заповеди, от нула часа на 1 януари 1967 година всяко наблюдение е прекратено.“ Вместо подпис буквата „Дж“.

— Джетро — каза Реб. — Диего сигурно е говорил за него на Джордж Тарас, който пък сигурно е казал на вас. Естествено Джетро е този, който изготвя всичките ви досиета за един или друг човек. И ще продължи да го нрави.

— От колко време съм „под наблюдение“?

— От нула часа на 1 януари 1950 година. Но не знаехте.

— И какво е открил за мен?

— За голямо негово разочарование — нищо. Нищо важно. Джетро смята, че всеки човек на свобода е неразкрит престъпник. Вие и Тарас сериозно разклатихте фундаменталното му убеждение.

„Значи и Тарас“, помисли си Сетиниац почти успокоен.

— И Тарас — каза Реб с отчайващата си способност да чете мислите.

— И от него ли е вдигнато наблюдението?

— Да.

Реб вдигна ръка.

— Дейвид, без отговор на следващия ви въпрос: от колко време съм заповядал на Джетро да преустанови наблюдението над Тарас. Така че не го задавайте, моля ви. Не е толкова важно да знаете дали първо съм се доверил на Джордж Тарас и после на вас или обратното. Впрочем вие знаете как стоят нещата. А сега искам да ме попитате защо, след като съм наредил да ви наблюдават в продължение на петнадесет години, вече не го нравя. Отговор: не зная. Може би защото идва момент, когато човек изцяло трябва да се довери на някой друг.

— Вие ме отчайвате — каза Сетиниац.

— С това, че предугаждам въпросите и отговорите ли? Знам. Правя го несъзнателно.

Засмя се.

— Да речем, че понякога е несъзнателно.

Но много бързо престана да се смее. Погледът му отново стана замечтан. Наблюдаваше Сетиниац.

— Изминаха двайсет и две години сто петдесет и четири дни, Дейвид. Маутхаузен. Спомняте ли си?

— Да.

— Съвсем точно ли си спомняте?

— Сигурно не толкова, колкото вие.

Сивият поглед стана по-тежък, настойчив, почти хипнотизиращ.

— „Животът, боже, ей го тук — и прост, и лесен.“ Дейвид? Спомняте ли си по-нататък?

Сетиниац усети, че го обзема неочаквано вълнение, почувства се слаб.

— „и от града се носи звук на глъч и песен…“

— Да, Дейвид?

— „Какво си прегрешил, ей ти, / та в плач сега си, / кажи, какво направи ти / със младостта си?“

Мълчание. Реб кимна. Усмихваше се необикновено сърдечно.

— Не искам да… как да кажа… да ви развълнувам. Така се казва на френски, нали? Да ви накарам да изпитате тъга…

Размърда крака, извади ръцете си от джобовете на сакото, протегна ги; показа се дългият белег, който започваше между палеца и показалеца.

— Наистина си спомних за онзи майски ден през 1945 година, докато идвах насам. „Никога няма да забравя, че спасих живота ви.“ Това също е написано от французин. И вие наистина ми дължите нещо. Ако не бяхте вие, щях да съм мъртъв. Не съм го забравил.

— Вие никога нищо не забравяте.

— Това невинаги е предимство, Дейвид.

Думите му прозвучаха някак скръбно, а това бе непонятно. Сетиниац бе разтърсен от ново вълнение и си помисли: „А младата жена долу прилича на Чармиан…“ Отново настъпи мълчание. Климрод стана и започна да се разхожда.

— Жаим Роша — изрече той. — Питах се, колко ли време ще ви е необходимо, за да откриете името му? Оказахте се по-бърз, отколкото очаквах. А откакто разбрах, че вече сте го открили, нарочно започнах да ви избягвам. Не бях готов. Кой ви насочи по следата? Франциско Сантана?

— Да.

— Забелязах как се изненада, когато му казах за осемте милиона бора. А вие му гостувахте в Мерида. Логично е да ви е казал. Дейвид, двама души имат почти едно и също име: Жаим Роша и Убалдо Роша. Вторият е бразилец. Не бихте могли да ги сбъркате. Има още имена, които скоро щяхте да научите: Емерсон Коело и Жорж Сократес. Също бразилци. Енрике Ескаланте, Джим Мак Кензи, Жан Колцеско, Трайано да Силва, Юнг Сенг, Уве Собиески, Дел Хатауей, Хари и Етел Вайсман, Морис Еверет, Марни Оукс — но те всичките нямат толкова голямо значение, колкото първите четирима, макар в моите очи значението им да е огромно. Да, зная, Дейвид — нито едно от тези имена не ви е известно. Не фигурират в нито едно от досиетата ви. И това е причината за днешната ни среща.

Реб отново седна. Силното слънце осветяваше Ийст Ривър и Манхатън и придаваше почти човешки облик на скупчените бетонни кули.

— Дейвид, през последните години работих върху доста сделки. Само вие и аз знаем колко много са те и често пъти колко сложни. И несъмнено по-добре от мен знаете с какво разполагам като пари. Никога не съм бил привличан от подобен род сметки. Не ме интересуват.

Усмихна се.

— И вие добре знаете, че това не е поза от моя страна.

— Бих могъл да ви приведа цифри — каза Сетиниац. — При условие че разполагате с малко време. Четири-пет седмици. С отклонение в изчисленията от два процента.

— Изобщо не ме интересува, Дейвид.

— Вие сте най-богатият човек в света.

— Много добре — каза усмихнато Реб с едва забележимо весела, но в никакъв случай неучтива ирония.

Протегна големите си мършави и силно загорели ръце, освен на мястото на белега, чийто произход по онова време Сетиниац още не знаеше. Не носеше часовник, нито пръстен.

— Дейвид, от много години насам подготвям нещо много важно, обичам го безкрайно повече от което и да е друго начинание, с което съм се захващал. Досега никога не съм ви говорил за него и не смятах да го правя преди следващата година. Дългосрочно начинание, Дейвид. Ако сте съгласен, ще ми се след две години сам да дойдете на място и да видите за какво наистина става дума…

„Все още се колебае да ми каже“, помисли си Сетиниац, който твърде добре познаваше Реб, за да не различи в думите му някакво протакане.

— Така е — продължи Реб. — Колебая се дали да ви кажа.

— В такъв случай не ми казвайте нищо.

Големите ръце за пръв път се събраха.

— Дейвид, създавам държава.

Вече бил инвестирал осемстотин милиона долара, каза той. Но това е само началото. Смята, че ще са необходими поне четири милиарда. Може би повече. Вероятно повече. Проблемите, които възникват, са доста значителни. Каза „доста значителни“ точно така, както преди няколко минути бе казал, че създадените от него през последните седемнадесет години дружества са „много и понякога сложни“.

Младата художничка влезе и съобщи, че обядът е готов, после през цялото време разговаряха за живопис, книги и кино, Реб яростно защитаваше някой си Никола Дьо Стал, когото пък Али Данаан нападаше…

Но веднага след обяда те отново се затвориха в белия кабинет.

Краля каза, че тази мисъл винаги се е въртяла в главата му, „още от 1949 или 1950 година. Но не преди това“. Може би не толкова ясно, толкова отчетливо. Дълго време не могъл да доведе заключенията си докрай. Но сега вече всичко е готово, иска да каже почти, знае ли човек?

— Така че мечтата ми вече придоби точната си форма. Що се отнася до осъществяването й, все още съм далеч, имам милиони трудности и съпротива за преодоляване… И въпреки това имам право. Един свободен човек, който не може да достигне предела на справедливата си мечта заради такива пречки, заради намесата на държави или на една държава, такъв човек е посредствен, роб на деспотизма и най-дълбоко варварство. Дейвид, вие доста добре ме познавате… Бих ли могъл да приема подобно нещо?

Внезапно станал неизчерпаем, той говори в продължение на часове, а изуменият Дейвид Сетиниац ту му вярваше, ту разбираше невероятното безумие на проекта. До такава степен, че почти не обелваше дума, докато спокойният и приятен глас изброяваше вече направеното, предприетото в момента и бъдещите намерения.

Все пак попита:

— Говорихте ли с Джордж Тарас?

Усмивка:

— Да.

— Кой друг е в течение?

Мълчание. Неочаквано светлият поглед стана мрачен, за няколко секунди почти жесток, но после отново се успокои.

— Освен Джордж Тарас и вие, Дейвид, никой друг в тази част на света. Никой освен хората там.

— А Диего Хаас? — не можа да се стърпи Сетиниац.

Отново мълчание. Нощта се спускаше.

— Засега това е всичко, Дейвид — каза Реб. — Запомнете: следващата година бих желал да ви кажа нещо повече, нещо вече наистина напреднало и много бих искал да дойдете. Когато ви е удобно, да речем, от края на април нататък. Обадете се на Диего в Рио и просто му кажете, че искате да погостувате в Ипанема. Но елате сам, ако обичате. Още нещо, Дейвид — отсега нататък ще разчитам много на вас, вече ви го казах. Ако сте съгласен, разбира се. И ако се съгласите, ще имате всички необходими правомощия. Аз ще бъда доста зает през следващите години…

 

 

Сетиниац нарочно отпътува за Нова Англия.

Познаваше добре интересната малка къщичка, боядисана отвътре в червено, в най-различни нюанси на червеното, която семейство Тарас притежаваше в Мейн. Беше идвал тук непосредствено след войната, още като студент в Харвард, а през онези години Джордж Тарас бе негов преподавател.

Къщата си беше същата освен новопостроените две стаи.

— За да подредя… — впрочем какво ти подреждане! — за да натрупам всичките тези книга, наистина не знам къде да ги туря.

— Сменете къщата.

Сетиниац не знаеше колко Тарас получава годишно от Реб, но познавайки щедростта му, не се съмняваше, че сумата сигурно е огромна. Във всеки случай достатъчна, за да може бившият професор да закупи три-четири графства.

— Не говорете глупости, ученико Сетиниац. Къде, по дяволите, ще намеря по-голямо спокойствие от тук? И освен това ми харесва пейзажът.

Погледът зад очилата бе особено жив.

— Дейвид, какво ви притеснява?

— Разказа ми за проекта си.

— Така ли? — само рече Тарас.

И продължи съвсем естествено:

— Време е за чая ми, искате ли една чаша?

И едва тогава засраменият Сетиниац забеляза, че приятелят му е сам в къщата.

— Къде е Шърли?

— Ще отсъства за известно време — отговори Тарас.

Но начинът, по който отговори, привлече вниманието на Сетиниац.

— Всичко наред ли е?

— Дребни неприятности. Бедната, та тя вече не е в първа младост, каквото и да си мисли. Но няма нищо сериозно. Да поговорим за вас…

Весело се усмихна, наглед също толкова саркастично весело, колкото и Диего Хайс.

— За вас, но не за Реб. Дейвид, аз вярвам безусловно в Реб. Както и вие впрочем, макар че се съпротивлявате с обичайната си доблест. Не обсъждам това, което прави. За мен всичко е много просто — имах късмет в живота си да срещна един гений. Луд гений или гениален луд — както ни харесва, едно и също е. Но гений. Със своя орисия. И страшно много го обичам. Каквото е направил досега, винаги добре го е правил. А дали го разбирам или не, няма никакво значение. Нека не се разпростираме в тази тема. Защо толкова се притеснявате? От новите отговорности, които Реб ще ви повери?

— Те са напълно достатъчни, за да не мога да спя — призна си Сетиниац.

— Вие имате около себе си най-добрия екип от юристи и специалисти във всички области, който е възможно да се състави. Дейвид, вие притежавате фантастично чувство за организация. Изпитвах известни съмнения, но Реб съумя да го открие; заложи на вас и спечели. От петнайсет години…

— Седемнайсет.

— От седемнайсет години събирате и най-малкото количество информация за най-голямата империя, създадена никога от човек. Със сигурност сте единственият, който има цялостна представа за нещата. Дори Реб, колкото и феноменална памет да има, не би бил в състояние… Без мляко, нали?

— Без мляко, благодаря.

— … не би бил в състояние да изреди пълния списък на създаденото от него. И той е човек, макар и понякога да си мисля, че може би е извънземен. Захарта е в буркана, на който пише „Дафинов лист“. За мен не, благодаря, вече ми е забранена. И освен това… да отидем в кабинета ми, обожавам пиенето на чай и яденето на бисквити край огъня…

Напуснаха червената кухня и се отправиха към аления кабинет, като прекосиха карминовата трапезария, виненочервения хол и салона с цвят на мушкато, зървайки пурпурно мокро помещение, една рубинена библиотека, втора тъмночервена, гараж в доматен цвят, килер в черешов и цикламена стая за гледане на телевизия.

— Тази стая е прищявка на Шърли — обясни Тарас. — Цикламено! Ама че работа!

Настаниха се край огъня.

— … И освен това, скъпи ми Дейвид, защо, по дяволите, си мислите, че още през онези далечни години ви бях избрал за мой любимец измежду всички останали студенти? Може би защото съм бил влюбен във вас? Ставам язвителен. Така че Реб мисли за вас това, което самият аз мисля. Говорили сме за вас, ако искате да знаете. Но да, разбира се, понякога той се допитва до мен или размишлява на глас в мое присъствие. Не очаква от вас да увеличавате до безкрайност богатството му, няма нужда от такова нещо, то само ще се увеличава, докато придобие хималайски размери дори вие да не правите нищо друго, освен да седите отгоре му. Нямам нищо против скрупулите ви, но не си ги измисляйте. Опитайте бисквитите… Ще повярвате ли? Реб успя да докара цяло семейство от Ирландия, настани го и до известна степен го обезпечи само защото госпожа Гаванах, която всъщност е главата на семейството, нрави най-хубавите бисквити за чай в света. Което си е истина. И моля ви, не ми разправяйте, че е луд, че проектът му е налудничав или че аз съм луд, защото съм съгласен с него.

Джордж Тарас се отпусна в големия вишнев фотьойл.

— Дейвид, момчето ми, нямам представа кога той ще започне битката, но дори и предварително да знам изхода й, това ще бъде дяволски красива битка. Да пием за безумието и мечтата, Дейвид, които са единствените разумни неща.