Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (15)

13.

Корабът се наричаше „The Wild Cat“ — „Дивата котка“; направен от дъб, с дължина двадесет и шест метра и брутен тонаж седемдесет тона. Дизеловият двигател беше от сто и осемдесет конски сили. Возеше шестстотин и шестдесет сандъка с „Филип Морис“, двеста с „Честърдфийлд“, шестдесет с „Кемъл“. Отплава от Танжер на 17 януари 1947 година и достигна нос Сан Вито — западната точка на залива Кастеламаре, на петдесетина километра от Палермо — през нощта на 23-и. Естествено най-малко на петдесет морски мили от мястото нямаше нито един катер на Finanza — италианската митница. Впрочем описът и товарителницата бяха редовни и в тях бе отбелязан точният товар и крайното пристанище Корфу.

Съобразно указанията Де Гроот умишлено повреди кораба и зачака. Към единадесет часа троен сигнал от жълт огън на брега показа, че пътят е свободен. „The Wild Cat“ се насочи към брега и отново спря при следващия сигнал. Скоро по гладката вода се чу плясък, който оповести пристигането на цяла флотилия. Показаха се около десетина големи лодки. Рибарите започнаха да прехвърлят стоката, придружени от двама-трима съучастници митничари, които получаваха хиляда лири на сандък. Две отивания и връщания бяха достатъчни и при последното лодките докараха бурета с почти гръцко вино, ако можеше да се вярва на печатите. Един от сицилианците на борда скъса предишния опис и товарителницата и написа нови, в които напълно искрено се удостоверяваше, че „The Wild Cat“ се връща от Корфу, където е станало натоварването му.

В седем часа на другата сутрин корабът влезе в пристанището на Палермо. Поискаха свободно разрешение, тоест възможност за престой без движение на стоки и товари. Плаваха осем дни без никаква спънка и работата беше свършена…

— Италианските клиенти са толкова доволни от нас, че ни поканиха всички на закуска — съобщи Дов Лазарус.

Острият му поглед срещна този на Реб, но не се задържа върху него. И, разбира се, Дов се усмихваше.

 

 

От Мондело, на дванадесетина километра от Палермо, те поеха по криволичещото шосе към връх Пелегрино, но доста преди да достигнат до него, се отбиха по малък път, отстрани на който се появиха евкалипти и бяла къща. Бяха с две коли, и двете американски; в едната се намираха Дов Лазарус, Ланген и един италоамериканец — Сол, който разказа тази част от историята, — а в другата — Реб Климрод, Де Гроот, двама сицилиански моряци от „Дивата котка“ и шофьорът.

Колите спряха пред стълбището. Шофьорите останаха зад волана, а моряците започнаха да разговарят на родния си диалект. Останалите се изкачиха на терасата, върху която голяма глициния хвърляше сянка и откъдето се откриваше най-прекрасната гледка към палермския залив чак до върха на Каталфано, където личаха останките на стария Салонте.

И със сигурност в този момент двамата тъй наречени холандци разбраха какво ги очаква.

В къщата нямаше приготвена никаква закуска, но пък се намираха двама мъже — безучастни, изцяло облечени в черно освен белите ризи без яка и вратовръзка, — но и двамата държаха сицилиански пушки за лов на вълци, lupara. Те всъщност не се намесваха, както и италоамериканецът Сол, застанал настрана.

Колтът 45 като по чудо се озова в ръката на Дов Лазарус и той попита:

— Ланген? Откакто тръгнахме от Танжер, малкият и аз си задаваме един въпрос как се казваш, ама истинското ти име?

Тогава другият отговори, че Ланген е истинското му име, че е холандец и нищо друго и че не разбира какво става. Лазарус поклати глава:

— Хайде, хайде… Знам едно нещо за малкия — той има фантастична памет, направо фантастична. Никога нищо не забравя — име, лице, цифра или книга. Наистина е невероятен, Ланген — прочита веднъж една книга, само веднъж, чуваш ли, и край: тя е в паметта му завинаги. Същото е и с лицата. Така че щом казва, че те е видял в Треблинка…

— В Белзек — поправи го Реб с глух глас, свел глава.

— Извинявай, малкият. Добре, Белзек. Ланген, щом малкият казва, че те е видял в лагера Белзек с униформа на СС в момента, когато сте убивали майка му и сестрите му, щом той казва това, значи не се лъже… Невъзможно е и някой…

— Не е вярно — мога да се излъжа — изрече Реб на един дъх.

— … И никой, дори самото момче не може да ме накара да повярвам. Застани на колене, Ланген. Застани на колене или ще ти пръсна малкия ти нацистки schlong^[1] с един куршум. И ми кажи как се превежда на идиш „Какво хубаво време днес“. Ланген? Наистина ли държиш да страдаш много, преди да пукнеш?

— Sara sheyu veter haynt — каза Ланген.

— Ами че той има и добър акцент, а, малкият? — възкликна Лазарус.

Протегна на Реб втори колт и в същото време забеляза движението, което другия измислен холандец се опита да направи зад него, защото без дори да се обърне, добродушно изрече:

— Още една крачка, Де Гроот, и ще получиш куршум в задника…

Усмихна се на Реб.

— Трябва да го убиеш. И, моля те, не са нужни часове, за да свършиш тази работа, не си заслужава. Вземи го, малкият. Вземи този 45. Вземи го!

Оръжието премина от едните ръце в другите.

— И не стреляй в тила му. А направо в мутрата. Трябва да види пръста ти върху спусъка, разбираш ли? Гледай ето така…

Насочи ръката на Реб Климрод и дулото на автоматичния пистолет потъна в устата на Ланген, а мушката се удари в зъбите му.

Неочаквано изкрещя на идиш:

— Направи го, Реб! Той е убил майка ти и сестрите ти! Какво им е направил, Реб? Изгорил ги е живи, нали? УБИЙ ГО! Мамка му стара, УБИЙ ГО!

Тишина.

— Добре, малкият, отдръпни се — много нежно каза Дов Лазарус, като отново премина на английски. — Просто се отдръпни и остави пистолета…

Няколко секунди по-късно:

— Смучи, Лангел… Смучи дулото, като че ли е дебел еврейски schlong… Така… Много добре, Лангел…

Детонацията се сля с последната дума. И веднага след това с другото оръжие, което държеше в лявата си ръка, той уби и Де Гроот с един куршум в главата, точно в слепоочието.

 

 

Дов Лазарус и Реб Климрод отидоха на улица „Ландщрасе“ 36 в Линц, Австрия, при Симон Визентал. На Анри Ард, който се безпокоеше за тях в Танжер, някой си Сол Манкузо, командващ вече „The Wild Cat“, му казал, че се скарали с холандците и се забавили в Италия.

Визентал попита Реб Климрод дали членува в някоя организация и той отговори: „Не, действам сам, за моя сметка.“

— А другият човек? — попита Визентал. — Този, който чака на улицата?

— Един приятел — просто отговори Реб Климрод.

… А хората, за които искаше да получи сведения, се наричаха Ерих Йоаким Щайер и Вилхелм Хошрайнер.

Нито едно от тези имена не беше познато на Визентал, а и не фигурираха в списъците му. Но в началото на 1947 година все още малко неща се знаеха ако не за концентрационните лагери, то за самоличността на голям брой от виновниците и за съдбата им след май 1945. През февруари 1947 Симон Визентал бе едва в началото на списъка от близки сътрудници на Адолф Айхман и не знаеше дали той е още жив. Колкото до мрежата „ОДЕСА“, грандиозния канал за бягство на нацистите, тя му бе неизвестна, понеже създаването и датираше точно от 1947 година.

— Имам няколко Щайер. Но нито един Ерих Йоаким, роден в Грац на…

— 14 април 1905 година — каза Реб. — Баща Йоаким Щайер също роден в Грац на 6 ноември 1879, и майка Марта Силвернагел, родена на 23 октомври 1883 в Клагенфурт. Сега е на четиридесет и две. Висок е метър осемдесет и два. Преди войната беше адвокат във Виена. Рус, със сини очи, много красив, звездовиден белег на дясната длан. Говори английски и малко френски. Голям любител на изкуството и най-вече на живописта. Любимите му художници…

Информацията се лееше с бавен, безизразен глас. Често се случваше и още по-често щеше да се случва на Симон Визентал да идват при него непознати хора, като това високо момче със замечтан израз на лицето, за да му разкажат някаква история. И често тези истории разкъсваха част от мрежата на забравата, която годините започваха да хвърлят върху тях. Тогава съвсем неочаквано се появяваха нови лица и факти. Той си записа имената на Ерих Щайер и Вилхелм Хошрайнер.

— Военни престъпници?

— Да — отговори Реб.

— Ще ми трябват факти. Ако се съгласите да свидетелствате и да…

— И какво ще стане, ако свидетелствам?

— Тези хора ще започнат да се търсят. И в случай че доказателствата са достатъчни и ако предположим, че ги открием, те ще бъдат арестувани и съдени.

Момчето се усмихна.

— Разбирам — рече то. — Ще помисля и може би отново ще дойда.

Стана. Визентал попита:

— Между тези хора и вас има нещо лично за уреждане, нали?

— В известен смисъл — отговори Реб Климрод с любопитната си и бавна усмивка.

— Не бихте ли желали да ми разкажете? Самият аз изгубих осемдесет и девет души от семейството си.

Момчето много вежливо поклати глава:

— Може би някой друг път. Безкрайно ви благодаря за вниманието.

Визентал го видя как излиза на „Ландщрасе“, мина покрай № 40, където тогава се помещаваха канцелариите на американското ОСС и тръгна към другия мъж, доста по-нисък от него, по-възрастен, но и по-мощен, с много широки рамене и очила без рамки.

Повече никога не видя Реб Климрод.

… През 1932 г. Ерих Щайер бе в екипа юристи, ръководен от Йохан Климрод. Официално иззе директорските функции от април 1941, но де факто ги упражняваше вече от десет години въз основа на подписаните от Йохан Климрод попечителски документи; той не можеше пълноценно да се занимава с работата поради получената през април 1931 година парализа и се придвижваше в инвалидна количка. В края на войната Ерих Щайер не се появи нито във Виена, нито къде другаде. И през февруари 1947 година жена му подаде в грацкия съд молба за Todeserklärung (официално признаване на смърт) за мъжа си, позовавайки се на един човек, който кълнеше, че е присъствал на смъртта на Ерих Щайер, убит от съветски автомат в Прага. Съдът без затруднения удовлетвори молбата, тъй като процедурата беше рутинна. Името на Щайер изчезна, сякаш никога не бе фигурирало в списъците на нацистките престъпници.

Политическата и военна кариера на Щайер също е малко позната. Участието му в неуспелия въоръжен бунт през 1934 година е установено от един полицейски рапорт, който отбелязва и намесата на Йохан Климрод в негова защита. Записването му в нацистката партия датира от февруари 1935 г. с карта 6330372. Оттам насетне става юридически специалист по „еврейския въпрос“^[2].

Това е официалната версия за Ерих Йоаким Щайер. За живота и делата на същия Щайер Дейвид Сетиниац представя по-завършено тълкуване.

Пазената в тайна кариера на Щайер в нацистка Германия бе разкрита. Щайер използвал историята за чисто лични цели с изключително цинична и впечатляваща резултатност. Целта му: присвояването, влизането във владение, кражбата на всички земни богатства на семейство Климрод, независимо дали те са на семейството, или поверени от клиенти на Йохан Климрод — недъгавия, но неподкупен адвокат — през онези вече смутни години 1938–1941. Измежду останалите цели Юайер си бе набелязал и Ханна Климрод (като последица от едно разследване, състояло се през 1982 година, Дейвид Сетиниац открил снимка на Ханна Климрод от 7 август 1937 на плажа на Лидо^[3] във Венеция; младата жена е заобиколена от трите си деца; гледа в обектива с невероятните си светли очи, които Реб Климрод е наследил от нея; дъхът ти секва — спокойна и сериозна, но въпреки това лъчезарво красива, — а Щайер е на два метра от нея, не го е грижа, че е пред обектива и я гледа…), но не успява да си присвои това най-ценно от всички останали богатства. Съвсем съзнателно изпраща нея и трите й деца в Лвов с осигурените от него паспорти и с всичките гаранции, които може да им даде в качеството си на висш нацистки служител…

… също и с увереността, че ги изпраща на смърт, несъмнено подготвена от самия него.

Сетиниац смята, че толкова дискретното арестуване на Йохан Климрод и изпращането му в замъка Хархайм, за да служи като опитно свинче и субект за експериментиране на бъдещите палачи от концентрационните лагери, са лично дело на Щайер, завършващ личния си Anschluss^[4] с уволняването на старите прислужници и убийството на Антон Хинтерсеер, възрастния метрдотел.

Що се отнася до това какво е правил Ерих Щайер след април 1945 година… На първо време намира сигурно убежище в американски затворнически лагер под фалшиво име, изчаквайки момента за официално появяване. Но Реб Климрод се появява отново — и този път безкрайно по-опасен, отколкото преди две години — и Щайер разбира, че сигурността му сериозно е застрашена…

Откъдето следва молбата за Todeserklarung, подадена от Фрау Щайер…

… случилото се в Щири^[5].

… бягството на Щайер към Южна Америка през март 1947.

И за Сетиниац няма никакво съмнение: от всички възможни канали Щайер е използвал тъй наречения „Пътят на манастирите“.