Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (7)

5.

Книжарницата се намираше на „Шенкенгасе“, малка уличка под прав ъгъл в първи район на Виена, разположена между скулптурната група от конници на замъка Даун-Кински и Бургтеатър.

В книжарницата се влизаше, като слезеш по три стъпала — днес вече изчезнали. Състоеше се от три стаи, всяка осветявана от малко прозорче. Книжарят се наричаше Вагнер, вече над шейсетте, който в продължение на двадесет години бе работил в Националната библиотека в Хофбург, преди да отвори собствена книжарница. Не без основание му се носеше славата на един от тримата или четиримата най-добри специалисти във Виена по отношение на редки и старопечатни издания.

Не разпозна веднага Реб Михаел Климрод.

Това не беше учудващо — четири и повече години бяха изтекли, толкова неща се бяха случили от последното идване на детето, облечено в къси панталонки и с непокорни къдрици на високото чело, прекалено малко за възрастта си; посещаваше книжарницата почти всеки месец, винаги в четвъртък, през училищния период; движеше се мълчаливо покрай рафтовете, разглеждаше книгите, поставени във витрини, и най-често излизаше, без да произнесе нито дума. По-нарядко то заставаше неподвижно пред някое произведение, съвсем наскоро придобито от Вагнер, с такава непогрешимост, че с течение на времето тя престана да учудва дори книжаря. Тогава то поклащаше глава, сякаш казваше: „Ние вече го имаме.“

Или се осведомяваше за произхода на книгата, за годината на отпечатването й, за цената. Въпроси, които неизменно завършваха с: „Ще говоря с баща си. Моля ви, бихте ли я запазили до следващия четвъртък?“ И след седем дни то отново бе тук, съобщаваше присъдата с приятния си, все още тънък, но интересно далечен глас и замечтани очи: метр Климрод ще купи книгата или няма да я купи. Когато беше решил да купува, на Вагнер не му оставаше нищо друго, освен да отиде при него, за да сключи сделката с инвалида, чиято невероятна библиотека го очароваше.

Силуетът, който се появи пред Вагнер, нямаше нищо общо с предишното момче. Той беше с цели тридесет сантиметра по-висок, облечен в сако от туид, очевидно английско, тухленочервени панталони — и двете дрехи малко къси — и обут във великолепни ниски обувки ала Ришельо, каквито не се намираха във Виена от години. Вагнер го взе по-скоро за англичанин, отколкото за американец.

После Реб Климрод слезе от третото стъпало и престана да бъде срещу светлината. Очите му веднага напомниха за някого. След това начинът, по който новодошлият започна да се разхожда между книгите, засили впечатлението у Вагнер за нещо вече виждано. Той попита на английски:

— Търсите ли нещо определено?

— Книгите на баща ми — отговори Реб на немски.

В същия миг се спря пред тридесет и двата тома на Волтер, издание от 1918 година. Вагнер твърде неочаквано стана… а после застина неподвижно, сякаш осъзна прекалената забързаност на жеста си.

— Вие сте младият Климрод — каза той след дълги секунди мълчание. — Калеб Климрод.

— Реб.

— Невероятно много сте пораснали. На колко години сте между другото?

Реб се откъсна от Волтер и продължи обиколката си.

Малко по-нататък той дори не се спря пред последователно наредените и подвързани със синя кожа издания на „Войнишки песни“ на Кастели, „Doolin de magenza“ на Фон Алксингер, „Опасни връзки“ на Дьо Лакло и изключително рядкото „Judas der erzschelm“ на Санта Клара. Гърбът на последната книга носеше гравирано от фино злато „К“, почти невидимо за някой, който не знае къде да го търси или ако не си послужи с лупа.

Той се отдалечи.

— Защо трябва да имам книги на баща ви? — попита Вагнер. — Винаги съм му продавал, но никога не съм купувал.

— А наскоро?

Въпросът бе зададен напълно естествено. Колебанието на книжаря бе ясно доловимо, макар че то не продължи повече от две-три секунди.

— Наскоро не. Изобщо не. Като се замисля, има три или четири години, откакто не съм продавал на баща ви. И почти толкова време, откакто вие не сте идвали. Отсъствахте от Виена, така ли?

— Пътувах с майка ми и сестрите — отговори Реб.

И усмихнат се обърна:

— Много съм щастлив отново да ви видя, господин Вагнер. Имате все така хубави книги. Сега нямам време, но много ми се иска да намина пак, да си поговорим. Тази вечер?

— Затварям в седем часа.

Беше три следобед.

— Ще бъда тук преди седем — каза Реб. — Или утре сутринта. Но по-скоро тази вечер. Във всеки случай ще ми бъде неприятно, ако заради мен останете до по-късно. Моля ви, не ме чакайте, ако закъснея след седем.

Вагнер му отвърна с усмивка.

— Елате, когато ви е удобно. Тази вечер е чудесно. Никога няма да ме обезпокоите. И поднесете поздравите на господин баща ви.

Реб тръгна по „Шенкенгасе“ с широка, спокойна крачка. Нямаше нужда дори да се обърне — във витрината на един часовникар се отразяваше смътния образ на Вагнер, видим до кръста, излязъл на първото стъпало, за да го проследи. Реб вървя, докато се изгуби от погледа му, продължи дори чак до църквата „Фрер Миньор“, върна се по „Ловелгасе“ до Бургтеатър, откъдето имаше пряка видимост към входа на книжарницата. Почака тридесет или четиридесет минути, докато най-сетне мъжете се появиха. Бяха трима в черна кола, абсолютно непознати и по никакъв начин физиономиите им не бяха на хора, които се интересуват от редки или стари книги. Впрочем Вагнер, който сигурно бе гледал през прозорчето, излезе веднага щом се появиха, започна да разговаря, правеше най-различни движения, от които едното, дори и от разстояние, бе достатъчно красноречиво: на новодошлите които сигурно бе предупредил по телефона, Вагнер в момента описваше Реб Климрод. Двама от мъжете влязоха в книжарницата, а третият паркира колата и застана във входа на една къща срещу магазина. На пусия.

 

 

Виена от 1945 година определено вече не беше тази на Йохан Щраус и на кръчмите в Гринцинг, das goldene Wienerherz, прочутото златно виенско сърце вече не биеше във валсов ритъм; това беше полумъртъв град, наполовина разрушен, и дори под юнското слънце изглеждаше злокобен; паркът на Пратера се намираше в съветската част, разрушителните танкове тъкмо започваха да се движат из него, а самият парк бе отчасти потънал в бурени; от „Кертнерщрасе“, която беше равностойна на „Рю дьо ла Пе“ или 5–о авеню, не бе останало нищо освен няколко опожарени сгради, на които едва започваха да възстановяват първите етажи. И малко хора бяха останали по старите си места, повечето бяха пръснати из цяла Европа — или затворници, или ранени, или поели бавния път на завръщането.

Когато Реб се появи отново в къщата на Климродови, близо до чешкото министерство, намирайки я здрава и реквизирана от британски генерал, не можа да намери нито един старите прислужници. Той не ги познаваше отблизо, а само като хора, които живееха на третия етаж, и знаеше за тях толкова, колкото можеше да знае за прислугата на родителите си едно тринадесетгодишно момче — възрастта, на която потеглиха за Лвов през юли 1941 година.

Не се обърна към австрийската полиция (а още по-малко към окупационните власти). Нямаше никакви документи за самоличност, което в крайна сметка не беше голямо препятствие — въпреки че бе извършил кражба, като си присвои цивилните дрехи на британския генерал. Може би, мислеше си той, в самата полиция се намират други Вагнеровци.

Дейвид Сетиниац беше убеден, че Реб Климрод още от първата минута е знаел, че баща му е мъртъв и е имал представа за ролята на Ерих Щайер в тази смърт. Много вероятно беше през юни 1945 Щайер да се е намирал все още във Виена, подобно на други военни престъпници, които, след като войната официално приключи, съвсем спокойно се бяха прибрали у дома; такива, като Менгеле например, отваряха отново лекарските си кабинети отпреди войната в Гюнцбур. За Сетиниац посещението на Реб при Вагнер е било само с проучвателна цел. Момчето е избрало Вагнер и никого другиго поради старите връзки отпреди 1940 година, които то е знаело, че съществуват между Щайер и Вагнер. Резултат потвърдил предположенията му, в появата на тримата наемници в книжарницата той е видял опит на Щайер да го залови и премахне.

Но Реб все още нямаше друга цел, освен тази да намери Йохан Климрод. Прекара още два-три дни във Виена, укривайки се в старата им къща или в някоя разрушена сграда. На 23 юни намери жената от Рейшено…

Чрез която стигна до залцбургския фотограф…

И до ужаса.