Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (53)

51.

— Казвам се Арнолд Балм — представи се мъжът на Джордж Тарас. — Аз ви се обадих тази сутрин от Ню Йорк и преди два часа от Бангор.

Огледа се и забеляза:

— Обичате червения цвят, нали?

— Тоалетните са бели — отговори Тарас, като си мислеше: „Приличаме на двама шпиони, които си разменят тъпи кодове“.

Обърна се към посетителя си:

— Мога ли да ви предложа чай? Имам също и съвсем пресни бисквити, понеже е петък. Бисквитите ми ги носят в понеделник, сряда и петък.

— С удоволствие — отговори Балм. — Ако трябва да бъда откровен, премръзнал съм.

През прозореца на кабинета той хвърли поглед към Атлантическия океан отвъд Блу Хил Бей и потръпна.

— Ако при нас — каза посетителят — имаме море с такъв цвят, всички ще скочим в леглата и няма да мръднем оттам до пролетта.

— При вас?

— Кайман Брак. Но всъщност аз съм от Малък Кайман.

Атласът, който Джордж Тарас бързешком беше прегледал след обаждането на Блам, бе неприятно лаконичен.

— Сега пък, ако аз трябва да бъда откровен — рече Тарас, — ще ви призная, че знам забележително малко за Кайманите, малки или не.

— Не се извинявайте, нормално е. Ние сме колония на Короната от 1670 година и когато се представих за първи път на Форейн Офис^[1] в Лондон, високопоставеният служител ме изгледа подозрително и попита: „Сигурен ли сте, че това нещо съществува и че е наше?“ Между другото ние сме били открити лично от Христофор Колумб през 1503 година.

— Дяволски снобско — отбеляза Тарас.

Балм се усмихна:

— Нали? Много е просто да ни намерите — поставяте Куба на север, Юкатан на запад, Хондурас на юг и Ямайка на изток. В средата виждате голяма част от Карибско море, на пръв поглед пуста. Но не се лъжете — ние сме там, точно в центъра. Имаме три острова: Голям Кайман, Кайман Брак и Малък Кайман. Столицата ни е Джорджтаун — на Голям Кайман. Седем хиляди шестстотин седемдесет и седем жители според преброяването на населението миналата година само в Джорджтаун и шестнайсет хиляди шестстотин седемдесет и седем общо на трите острова. Проблемът е, че Голям Кайман е на сто четиридесет и три километра от Малък Кайман, който пък се намира на седем километра от Кайман Брак… Бисквитите са великолепни, наистина невероятни!… И това естествено не ни дава възможност да вземем автобуса и да отидем в града на пазар. За щастие притежавам личен самолет, както доста хора. Банкер съм. Както почти всички — на нашата територия имаме петстотин четиридесет и две банки. Или горе-долу по една банка на всеки трийсет жители, включително и невръстните дечица. Основните ни ресурси са банките и прясната или сушена костенурка, която изнасяме за супа. Има ли друго нещо, което бихте желали да знаете?

— Струва ми се, че е достатъчно — отговори Тарас, леко смаян.

— А, да! Знамето. Франциско Сантана, който ми даде името и адреса ви, ми каза, че при всички положения на нас ни трябва национално знаме. Дяволски много ни затрудни. Ние наистина нямаме национално знаме, освен Юниън Джек^[2] — или поне нямахме до последната седмица. Много своевременно на сестра ми, която е нещо като министър на външните работи, й хрумна идея — откъсна едно парче от знамето, което се вееше на фронтона на парламента ни. По него готвачката на сестра ми изработи копие на шевната си машина. Ето го.

Постави куфарчето си върху бюрото на Тарас и извади късче плат. Разгъна го.

— Небеса! — възкликна Тарас. — Какво е това?

„Това“ представляваше костенурка, облечена като пират, с превръзка през едното око и с дървен крак.

— Националният ни герб — отговори Балм.

И приятелски се усмихна:

— Да, зная, изглежда чудновато, но сестра ми постави въпроса пред Народното събрание и всички се съгласиха, че този национален герб не е по-лош, от който и да е друг. Всички, с изключение на Чип Фицсимънс. Но Чип по принцип винаги гласува против — за каквото и да е. Освен това ми е зет и е скаран със сестра ми. Мисля, че ще се разведат.

Тарас седна. Разкъсваше се между гибелната опасност да се разсмее като луд и много сериозното предчувствие, че посетителят му, колкото и да беше симпатичен и забавен, можеше да предизвика изключително важно, дори може би трагично събитие. Ала все пак при следващия въпрос запази английския тон на светски разговор:

— Мляко в чая?

— Една капка.

… Но въпросът, който малко по-късно зададе Джордж Тарас, бе от съвсем друг характер. Той попита:

— И за какво точно се споразумяхте с Франциско Сантана?

— Господин Сантана, който е стар приятел, ни убеди и увери, че вие, господин Тарас, ще ни помогнете за всичко, свързано с приемането ни като свободна и независима държава в лоното на Организацията на обединените нации. Всички финансови проблеми са уредени, нямаме никакви безпокойства в тази област, наистина никакви. Дружеството, чийто юридически съветник е господин Сантана и чието седалище е у нас, любезно ни предостави цял етаж с кабинети в Манхатън. Всъщност ние нямаме нужда от чак толкова много място — аз ще бъда ръководителят на делегацията, но без никакви други членове, освен мен. Разпределението на времето ми изобщо няма да пострада от тази задача, понеже редовно пътувам до Ню Йорк във връзка с моите работи. Можете ли да се заемете с всички процедури, господин Тарас?

— Несъмнено.

— Днес сме 9 ноември 1979. Мислите ли, че е възможно процедурата да приключи през май следващата година?

Джордж Тарас почувства, че го обзема нервна възбуда.

— Да — отговори той. — Това е напълно възможно. Сантана спомена ли ви някаква точна дата?

— Изключително много държи на 5 май 1980 година — отговори Балм.

Посетителят спокойно пиеше чая си и любопитно се оглеждаше — най-много бе впечатлен от купищата книги. Ала ръцете на Тарас трепереха до такава степен, че трябваше да остави чашата си. „5 май 1980: трийсет и седем години по-късно, до ден.“ Пак попита:

— И какво ще се случи на 5 май 1980 година?

— На този ден ще се състои събрание на Генералната асамблея. Без съмнение ще има представители на сто шейсет и няколко държави освен наблюдатели от двайсет страни, като Швейцария, Родезия и двете Кореи — изброявам само най-важните. Като представител на нова държава-член ще имам определено време за пледиране, а също и правото да направя предложение на всички делегации, които са ме удостоили с честта да ме изслушат. Ще направя предложението и след това ще предоставя част от времето си на един човек, за когото — съвсем откровено — не знам почти нищо.

— Но все пак знаете името му — забеляза Тарас с подскачащо сърце.

— Все пак да.