Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (52)

50.

Това, което Диего Хаас нарича „прощална обиколка на Краля“ и чиито перипетии впоследствие разказа на Джордж Тарас, започна през 1979 година.

„Обиколката“ се появи като допълнение към спомените на Краля, изповядани пред Тарас и Сетиниац, и даде възможност на двамата мъже да възстановят пътя на Реб Михаел Климрод почти от раждането му във Виена, та чак до април 1980 година. С неизбежните празноти, общо взето, обясними.

И това бе направено, без Климрод да спазва някакъв хронологичен ред. Той не се връщаше истински във времето. Изглежда, е имал просто необходимостта да се върне в този период от живота си, когато според Джордж Тарас наистина бе взел решение да сложи край на приключението си — да се върне към няколко епизода, случайно припомняйки си един или друг, или за чисто географските си премествания.

 

 

През 1979 година Анри Ард все още беше жив и ръководеше на Френските Антили малка компания за даване под наем на платноходки и екипажи на туристи, пътешестващи из Карибите.

Усмихна се на Диего.

— Това е едно от нещата, за което най-много съжалявам в живота си. Ако тази зловеща личност (той посочи Реб) бе останала да работи с мен, щяхме да натрупаме колосално богатство.

— С контрабандата на цигари ли? — попита Реб, също усмихнат.

Разговорът се водеше на френски, който Диего знаеше по-добре, отколкото преди, но не толкова, колкото би му се искало.

— Точно така — с контрабандата на цигари. Имаше луди мангизи за правене. И между другото аз ги направих. По едно време имах един милиард стари френски франка. Които впрочем побързах да загубя.

— А присъствието ми щеше ли да промени нещо?

— Абсолютно съм убеден — отговори Ард, като взе Диего за свидетел. — Той притежаваше това, което винаги ми е липсвало — акъл, колкото и невръстен да беше. И какъв акъл, господи!

— Que sorpresa!^[1] — каза Диего. — Вие ме учудвате, mucho, mucho^[2].

Французинът погледна стария платнен панталон и избелялата фланелка на Реб Климрод.

— Странно — рече той. — Бях готов да си заложа главата, че по един или друг начин ще станеш познат на всички човек.

— Аз го познавам — каза Диего на английски. — И познавам един, който също го познава. Продавач на хамбургери в Гринуич Вилидж. Голям почитател на Реб, никога не ни кара да плащаме.

Ард избухна в смях. Нямал предвид такава известност, каза той. Покани на вечеря двамата си посетители. Беше женен и вече пет пъти дядо, а работите му, макар и да не вървяха блестящо, не отиваха и на зле. Банките го мразеха заради тъмни истории с ипотеки и заеми, но той обичаше живота си такъв, какъвто го водеше, какъвто винаги беше водил; обичаше да живее сред морето и, боже мой, ако оставим настрана банките, той приемаше старостта си без особена меланхолия. Вдиша чашата с креолски пунш:

— Да пием за здравето на несретниците като нас, които въпреки всичко не са се отчаяли!

Преди известно време Анри Ард бе имал клиент — богат френски турист на име Пол Субиз, — когото наричали „господин председател“, понеже бил министър в правителството. По една случайност този Субиз притежавал известни дялове в банката, която най-много мразела бившия контрабандист на цигари от Танжер…

„Господине, може да ви изглежда смешно — каза Ард по-късно на Джордж Тарас, чиято фондация сключи чудесен договор с компанията на французина за детски пътешествия по море. — Може да ви изглежда смешно, но в един момент даже си помислих, че съществува някаква връзка между Реб Климрод, когото казвате, че малко познавате, и въпросния Субиз, толкова щедър към мен.“ „Наистина изглежда смешно“ — невъзмутимо отговори Тарас.

В Ерусалим прекараха три-четири дни в доста скромния апартамент на Йоел Бениш, който, макар и да не носеше вратовръзка, беше депутат в Кнесета и се готвеше за поста държавен секретар. Бениш попита Реб:

— Тези дни си бил в Танжер, така ли?

— Помъкна ме из разни сукове, които смърдяха на мента — обади се Диего. — Дори посетихме стария му първокласен хотел със стая три на три метра на улица „Султан Риад“ в Казбах. Сега вече знам къде е научил испанския си — на улица „Ес Сиагин“ с помощта на един идалго от Горна Кастилия, понастоящем покойник, и дори наместих дебелия си задник във фотьойла на „Кафе дьо Пари“, където някога е изпил чаша чай. Много бях развълнуван, Madré de Dios. Даже отидохме до фара на Малабата.

Още преди отпътуването си за Ерусалим през 1979 година Диего добре познаваше Бениш, или поне така твърди. Но винаги отказваше да посочи на Тарас датата, мястото и обстоятелствата на хипотетичната среща. За Бениш Тарас не знае почти нищо, а Сетиниац малко повече. За себе си нюйоркчанинът е убеден, че Бениш винаги е знаел защо, как и какво прави Климрод; вярва в редовните връзки между двамата мъже, например „мрежата на Джетро“, на която Бениш като специалист съвсем спокойно би могъл да е създател. А в тайнственото съобщение през 1956, предупредило Реб за неминуемата атака на Суецкия канал, той вижда неопровержимо доказателство за постоянните им връзки.

В Израел Реб откри някои стари свои следи от 1945–1946 съвсем неочаквано — един ирландец от Ълстър на име Парнел, Джеймс Парнел, който преди трийсет и три години бе служил в английската армия в Палестина. Парнел разказа на Диего в присъствието на развеселения Реб за атаката срещу полицейския участък в Ягур на 1 март 1946 година. Поради някаква причина, която никой не си направи труда да обясни на Диего, през всичките тези години Парнел и Бениш бяха поддържали връзка — понастоящем Парнел бе журналист.

— Щях да ви позная и без Йоел — каза Парнел.

Вдигна показалеца и средния си пръст и ги насочи към лицето си.

— По очите. Все още вярвам, че те ми вдъхваха по-голям ужас, отколкото експлозивите, които се предполагаше, че носите. Блъфирахте ли, или наистина имаше двайсет кила ТНТ в торбите?

— Трийсет кила — отговори Реб. — Съвсем истински.

— Наистина ли щяхте да ни хвърлите във въздуха?

— А вие как мислите?

За няколко секунди Парнел издържа странния сив поглед.

— Мисля, че да — рече той.

Заедно отидоха да закусят в „Сен Жан д’Акр“ на площад „Хан ел Амдан“. Следобед на същия ден Реб и Диего взеха самолет от Тел Авив за Рим.

В Италия изминаха стария път на францисканските манастири, по който се бе измъкнал Ерих Щайер заедно с други бягащи от Европа нацисти. В Рим прекараха само една нощ. Бяха им необходими два дни, за да стигнат с кола под наем, карана от Хаас, до Решен Пас, а по време на пътуването Реб разказваше чудатата история за 412-а кралска транспортна бригада и Диего се смееше…

… Но когато навлязоха в Австрия, настроението на Реб се промени. Млъкна и само от време на време отваряше уста, за да посочи пътя.

— И никога не си се връщал в Австрия за трийсет и четири години?

— Не.

— По дяволите, все пак ти е родина!

Нямаше отговор. А Диего си мислеше: „Родина и въпреки това е убила майка му, сестрите му, баща му, а за малко да убие и него. Човек може да мине и без такава родина. Пък и какво всъщност означава за Реб Климрод една страна? Но все пак трийсет и четири години…“

Цял ден се разхождаха из Залцбург и Реб отново започна да разказва — за какво ли не — с още по-далечен глас, сякаш се обръщаше към себе си. Възстанови цялата история — от пристигането си в града до смъртта на Енке и Лотар — фотографа от замъка Хартхайм.

В Хартхайм Диего не спря, както впрочем и в Линц и Маутхаузен.

Всъщност всичко, каквото бе сторил Реб от_първото си напускане на лагера в Леондинг до тръгването с Йоел Бениш за Палестина, всичко, свързано с ожесточеното търсене на баща му, разкриването на това, което му се бе случило, цялата тази част от историята беше известна единствено чрез трите общи свидетелствания на Сетиниац, Тарас и Диего. Епизодът в Залцбург е основният принос на Диего, този от замъка Хартхайм дължим на Дейвид Сетиниац (както и посещението призори на 19 юни 1945 година в къщата на Йохан Климрод); а Тарас събра сведенията за Реб, когато е преследвал Щайер в Австрия…

От Залцбург отидоха направо във Виена на „Инер Щад“ пред красива къща. Диего спря.

— И какво ще правим сега?

— Нищо.

Диего изключи мотора и зачака. Реб не помръдваше. Гледаше луксозната входна врата с атлантите — неподвижен, вцепенен. Диего запита:

— Родната къща?

— Да.

В същия миг от нея излязоха деца и се отдалечиха с притиснат към ушите транзистор. Стотина метра преди да спре, Диего бе забелязал голямото колело на Пратера.

— Няма ли да влезеш?

— Не.

Все пак Реб леко се извърна на седалката и проследи с поглед децата, които се отдалечаваха в посока на Чешкото министерство. Бяха две, момче и момиче, между дванайсет и петнайсет години. „Биха могли да бъдат децата на Реб“, внезапно си помисли Диего в миг на просветление и остана потресен.

Мълчание.

Реб отново се обърна към предното стъкло.

— Тръгвай, отиваме си — каза той с много нисък, дрезгав глас.

Следващият етап бе едно място, наречено Райшеньо, след като във Виена Реб го накара да мине по „Шенкенхасе“ — „едно време тук имаше книжарница“. Райшеньо беше най-обикновено село. Реб поиска да отидат в една уединена ферма. Попита за някаква жена. Семейството, което живееше там, много смътно си спомняше за нея. „Ема Дониц“, каза Реб. Отговориха, му, че отдавна е умряла. Реб продължи:

— При нея имаше и три деца, три малки руси момченца със сини очи — сега трябва да са трийсет и пет — четиридесет годишни.

Семейството едновременно поклати глава: не знаеха нищо за Ема Дониц, също и за децата, които са живели тук в 1945 година.

На същите въпроси и в селото нямаше отговор. Покойната Ема Дониц не била много известна. Пък и доста деца били живели при нея — по време и след войната. Реб седна в колата, отпусна големите си костеливи ръце на колената и наведе глава.

— На път, Диего.

 

 

Малко по-нататък спряха за кратко в Пайербах. Тук живееше семейство Доплер. Реб заговори за някакъв старец с каруца, който едно време му бил приятел и дори го поканил да вечеря у тях…

Не, Доплерови не си спомняха. Да, дядото си го спомняха, но не и Реб Климрод…

— Хубаво беше да се видите с Гюнтер и сестра му, които живееха тук по онова време. Но вече не са в Австрия. Сега са в Бразилия, в Рио, и трупат големи пари, държат верига от заведения за австрийски сладкиши. Ако един ден отидете в Рио…

 

 

И накрая — последният австрийски етап.

Човекът беше около четиридесетгодишен и ръководеше кантора на нотариуси. Казваше се Келер и както се уговориха по телефона, той ги очакваше в Бад Шил. Качи се в колата — Диего веднага потегли.

Келер с любопитство разглеждаше Реб.

— Баща ми казваше, че ви е виждал само веднъж — през 1947 или 1948…

— 1947 — отговори Реб. — 24 март 1947.

Келер се усмихна:

— Или аз не си спомням добре, или баща ми. По онова време съм бил на четири години. Баща ми обаче много добре си спомняше за вас. Преди шест години той почина; много настойчиво ми бе заръчал да изпълнявам каквото и да е ваше желание. Трябва да си призная, че съм озадачен. Трийсет и две години постоянство не се среща чак толкова често.

Наместо отговор Реб му се усмихна. Колата навлезе в Алтаусес. Спря пред „Парк-хотел“. Келер слезе.

— Имаме работа за около два часа — каза му Реб. — Естествено, вие сте мой гост за закуска. Много държа, моля ви.

— Разполагайте с времето си, без да се съобразявате с мен — отговори Келер.

Колата отново потегли, този път към малкото селце Грюндлее. Накрая стигна до едно езеро, разположено между мрачни върхове и с не особено веселото име Мъртвите планини…

— Ще повървим, Диего.

— И таз хубава!

Не само че повървяха, ами и бая се покатериха, докато малкият аржентинец, който се отвращаваше от всякакво физическо натоварване — и по тази причина най-вече от алпинизма, — едва не рухна, нямаше повече сили. Видя как Реб продължи да се изкачва по индианския си маниер, понякога заставаше неподвижно, сякаш търсеше стара пътека, а после продължаваше, воден от нечовешката си памет. Докато стигна до нещо, подобно на скалист еркер. Там той коленичи, взрян в грапавините. Най-сетне се изправи, остана неподвижен, загледан в черното езеро, което се намираше почти отвесно под него.

Десетина минути по-късно се върна при Диего. Като че ли държеше нещо в ръката си и, разбира се, задоволи любопитството на приятеля си. Разтвори длан — ръждясали гилзи от „Колт 45“.

— Как се казва това очарователно място? — запита Диего.

— Топлиц.

Върнаха се в Алтаусес за закуската с Келер. Той се оказа запален колекционер на стенни часовници и през цялото време говори за тях. После отидоха на гробището. Гробът се намираше встрани — черен мрамор, без никакъв кръст или какъвто и да е знак, освен няколко стръка свежи цветя, а на плочата изписани само две букви „Д.Л.“

— Предполагам — срамежливо започна Келер, — че няма никакъв смисъл да ви питам за името на този непознат, за когото се грижите от трийсет и две години насам?

Келер беше среден на ръст. Сивият поглед се спусна до него с разширени от мъчителна тъга очи.

— Какъв смисъл наистина? — отговори Климрод. — Аз съм единственият, който си спомня за него.

Преди да се върнат в Южна Америка, минаха през Екс Ан Прованс, където Реб посети гроба на Сюзан Сетиниац; а после през Париж, където срещнаха един французин на име Жак Майзел, който — както разбра Диего — някога се запознал с Реб в Лион. Реб и Майзел се разговориха за Бюним Аниелевич и Диего си припомни тайнствената личност с тъжни очи, когато бе попитан дали говори лапландски в едно кафене на площад „Насион“ през 1951 година, точно преди Реб да отиде на закуска с Йосиф Сталин.

Едва след това се качиха на самолета за другото полукълбо.

Отидоха в Аржентина, в Буенос Айрес, където Мамита, с истинско име Мария-Игнация Хаас де Карбаял, бе починала преди десет години, отчаяна, че никога няма да види законни внучета, „горката Мамита, никога не пожела да приеме съществуването на моите девет истински деца, родени от, така да се каже, морганатичните^[3] ми съпруги. Когато реших да й представя три-четири от тях само за да й доставя удоволствие, тя ми тресна вратата под носа“.

В Буенос Айрес отидоха на кале Флорида и галерията „Алмейрас“. Старият Аркадио отдавна бе починал, но внучката му зашеметено гледаше картината на Кандински.

— Какво желаете?

— Да ви направя подарък — отговори Диего с най-очарователната си усмивка. — И не ми благодарете, аз съм само изпълнител. Просто си представете, че преди трийсет и няколко години дядо ви се е държал като истински идалго. А човекът, когото представлявам, е от тези рядко срещани хора, сеньорита, които никога нищо не забравят. Между другото, свободна ли сте тази вечер?

Оказа се свободна.

 

 

Той попита Реб:

— А сега?

— Зби във Флорида, няколко човека в Ню Йорк, Чикаго и Монреал, Ангелови в Калифорния и това ще е всичко.

Ледена тръпка разтърси Диего.

— А после, Реб?

— После е краят, Диего.

Беше ноември 1979 година.