Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (48)

46.

— Имаме немалко проблеми за решаване — каза Етел Вайсман. — Но тези, които най-много ни притесняват, идват от gatos и от така наречения град Порто Негро.

Сетиниац нямаше ни най-малка представа какви са тия gatos. Колкото до Порто Негро…

— Gatos означава котки. Това е прякор. Не особено ласкав. Става дума за трафиканти на работна ръка, да не кажа трафиканти на човешка плът. Дейвид, преди да дойдем тук, хората минаваха през частни агенции за набиране. Те си имаха други проблеми и не упражняваха достатъчен контрол. Резултатът: peoes бяха и все още са експлоатирани, макар и в по-малка степен. Някои гатоси, които докарват хора от североизток, удържат до петдесет процента от надниците им, за да ги допуснат на наша територия.

— Говорихте ли с Реб?

— Да. Даде ни картбланш. И не се излъга — иначе щяхме да си заминем. В момента се стараем да прекъснем каналите на gatos. Създадохме агенции за набиране в Белем и Сао Люис, провинция Маравхао — това е на юг от Белем. Друга две скоро ще бъдат отворени в Рио и Сао Паоло — за подготовка на техници. В тях ще работят сигурни хора, но които все пак ще държим под око, може да бъдете сигурен в това…

Но проблемът в Порто Негро изглежда неразрешим. Причината е в бидонвила, който вече наброява петнайсет хиляди души и непрекъснато се увеличава.

— Дейвид, за това също говорихме с Реб. Но той не иска нищо да направи. Казва — и, по дяволите, прав е, — че Порто Негро е разположен извън границите и в географско, и… в политическо, ако мога така да се изразя, и дори в икономическо отношение; и че той няма нищо общо с проекта му. Не успяхме да го убедим…

Бидонвилът се бе образувал хаотично — това бяха бедни преселници от цяла Североизточна Бразилия, които агенциите по набиране не са ги приемали поради ниската им квалификация или други причини. Тези хора се бяха наблъскали в набързо построените наколни жилища — почти срещу Ила Дурада, но на петнайсетина километра от другата страна на Рио Негро — с надеждата един ден да се промъкнат в новото Елдорадо, където се намираше работа, или най-малкото да изкарат някоя и друга пара.

— Дейвид, това е проказа, която много скоро ще стане напаст и вече става. Виждали сме ги по света и знаем как ще се развият нещата. След три години всичко ще е уродливо. Но нищо не можем да сторим, Реб не иска и да чуе. Според него не само бразилската армия на Порто Негро носи отговорността, понеже се намира в гранична зона, но и бразилското правителство. Казва, че каквото и да направи, утре те ще станат сто хиляди, един милион или повече, привлечени от щедростта му. Казва също, че не може да поеме грижата за всички клетници на планетата. Дейвид, Реб се променя, нещо става с него, все повече се отдалечава, чувстваме го недостъпен. Личната му мечта е в състояние да вземе връх над всичко останало. Искате ли да чуете нашето мнение? Мислим, че той не е чак толкова недоволен от непрестанния растеж на тази язва срещу собствената му територия, защото по такъв начин целият свят ще може да сравни и оцени разликата между онова, което е направил той, и това, което другите са се отказали или не са имали средства да направят…

 

 

След 1974 година Дейвид Сетиниац доста често се виждаше със семейство Вайсман. Понякога и в Ню Йорк, където те имаха малък апартамент, пълен със снимки на деца от всякакви раси (самите те имаха двама синове, три дъщери и учудващ брой внуци). Доколкото знаеше, Етел и Елиас Вайсман бяха единствените хора в света, които, познавайки Реб Климрод, огромното му богатство и неговата гениалност, си запазваха свободата да го преценяват, да се съмняват в непогрешимостта му по някои въпроси.

Всички останали Хора на Краля дълбоко в себе си се страхуваха от него, но преди всичко те му оставаха фанатично верни.

Иначе човек не би могъл да си обясни невероятното им настървение от 1967 до 1980 година, когато Кралството се изграждаше и чийто привилегирован свидетел бе Дейвид Сетиниац.

 

 

В периода от 1950 до 1980 година в Амазония бяха инвестирани общо девет милиарда сто и петдесет милиона долара. Такава е поне сумата, съобщена от Дейвид Сетиниац. Впрочем той е единственият (Климрод едва ли е водил толкова точни сметки), който е имал възможността да извърши подобни изчисления. Шест милиарда идваха от самия Реб, а останалите от самофинансиране, тъй като с откриването на различни ресурси Кралството задоволяваше собствените си нужди.

Това поне изглеждаше правдоподобно.

Един ден Краля сподели със Сетиниац и Тарас, че първоначалната му идея, която е породила всичко останало, била констатацията, че развитието на средствата за комуникация в целия свят неминуемо ще предизвика през 80-те години, ако не и по-рано, недостиг на хартия. И следователно горското стопанство — производството на целулоза — е единственият изход, при условие че се прилага в голям мащаб.

По-нататъшното развитие на нещата доказа неговите предвиждания.

Още през 50-те години желанията му да завладее света я да спаси индианците бяха вече в противоборство. През цялото време той щеше да преследва двете си антагонистични цели: за да намери нужните гори, а после и земята, където да създаде свой собствен свят, той се насочи към горите и земята, представляващи естествената среда на същите тези индианци, които искаше да защитава. Как е живял с това противоречие? Тайна. При него яростта да създава взема връх над хуманитарното чувство.

Енрике Ескаланте, специалист по лесовъдство, още от 1953 година започна издирването на бързорастящи дървета. Теорията беше проста: амазонската джунгла се състои от стотици дървета, по-голямата част от които не стават за целулоза, от която пък се произвежда дървесинната каша за хартията. Освен това на дърветата от първичната джунгла им бяха необходими половин век и повече, за да се развият. След като приключиха изследванията, Ескаланте и екипът му подбраха карибския бор, срещан в Хондурас, евкалипта (Eucaliptus deglupta) и главно Gmelina arborea, азиатско дърво, с което те постигнаха изненадващо добри резултати в Нигерия и Панама. А ритъмът на растеж бе повече от задоволителен — двайсет години за евкалипта, шестнайсет за карибския бор и най-важното — шест-седем за Gmelina. Започвайки още през 1954 година да разработват сто хиляди хектара (върху парцели, закупени от Убалдо Роша срещу диаманти), след четвърт век насажденията достигнаха близо един милион хектара, като само Gmelina заемаше две трети от тях.

Фабриките за производство на дървесинна каша и топлоелектрическите централи (на дърва), които ги захранваха с енергия, първоначално бяха създадени на принципа раздробяване. Така стигнаха до четиринайсет на брой. Но през 1978 година Уве Собиески ги допълни и отчасти замени с огромни постройки, което за първи път щеше да привлече общественото внимание и, в по-малка степен, международната преса — ставаше дума за четири гигантски постройки, в които се помещаваха завод за целулоза и топлоелектрически централи с дължина двеста и четиридесет метра, широчина четирийсет и пет и височина петдесет и седем, мащабно на дванайсететажна сграда, разположена върху две и половина футболни игрища.

Строежът на сградата финансираха три дружества, управлявани от Пол Субиз, Ханг и Тадеуш Тьопфлер; той бе осъществен в Япония в една корабостроителница в Кюре — същата, с която през 1951 година Джордж Тарас бе сключил договор. Японците построиха всичко направо върху плаващите платформи…

… Поради невъзможност да ги прекара през Панамския канал и предпочитащ да избегне Ревящите четиридесет покрай нос Хорн, Ник Петридис, който бе натоварен с доставянето им до устието на Амазонка, предпочете тримесечно пътуване от двайсет и шест хиляди километра през Японско море, канала Кий, Тихи, после Индийски океан, нос Добра Надежда и накрая южния Атлантически океан.

В крайна сметка те бяха застопорени насред Рио Негро в специално издълбани от екипите на Да Силва басейни и поставени върху повече от седем хиляди и петстотин кола macarenduba — изключително здраво и почти негниещо амазонско дърво. Бяха построени шлюзове, които изпразваха или пълнеха изкуствените басейни, като по този начин можеха да пускат заводите във вода, а в случай на нужда да ги преместят и изпратят в която и да е част на света.

 

 

Вместо с камиони трупите вече се извозваха по железопътни линии, построени през 1967 година. Дължина на железопътната мрежа към 1 май 1980 година: четиристотин и осемдесет километра, като Генералният план предвиждаше хиляда.

Балите с целулоза се товареха на кораби, които принадлежаха на компании, управлявани от братята Петридис, и се изнасяха за Европа, Съединените щати, Япония и Венецуела. Производствен капацитет на заводите: две хиляди и двеста тона на ден, или осемстотин хиляди тона годишно.

От 1954 година започнаха да се строят първите дъскорезници. Но най-модерната, използваща лазерно рязане, бе завършена през февруари 1979 година, като само тя произвеждаше четиридесет хиляди тона дъски и брикети.

Фабриката за печатарска хартия — двеста и петдесет хиляди тона — бе построена през 1976 година.

Що се отнася до подпочвената експлоатация, заводът за преработка на каолин (огнеупорна глина, използвана за облицоване, както и в козметичното и фармацевтичното производство) влезе в действие през 1972 година — заводът произвеждаше двеста и петдесет хиляди тона годишно от находище, изчислено за шестдесет милиона и с резерви за около сто милиона.

През същата година бе построена и фабриката за бокситни брикети за доменни пещи.

На следващата година бе пуснат в действие комплексът за алуминиева валцувана стомана, построен извън Кралството, близо до Белем, с цената на инвестиции от три милиарда долара. В които взеха участие освен девет холдингови дружества на Краля, една северноамериканска, една канадска и най-сетне една бразилска компания от Сао Паоло. Макар и изграден извън Кралството, комплексът работеше със свои суровини и с капацитет двеста и шестдесет милиона тона.

Напредвайки в проучванията, които извършваха екипите на Жан Колцеско, трябва да се прибавят и първите разработки на фосфат, флуорни, никел, торий, цирконий, редки минерали и уран. И естествено — на злато, диаманти, изумруди и полускъпоценни камъни. Но това бе секретна област на Краля и Колцеско предаваше цифрите единствено на Реб Климрод.

С които сигурно е попълвал това, което Сетиниац нарича „спестовна касичка“.

В областта на селското стопанство осемнайсет дружества, управлявани от Ескаланте и Юнг Сенг, но всичките начело с бразилски пълномощници (подчинени на Жорж Сократес и Себастиао Коело, син на Емерсон), свършиха огромна работа. Оризът, предвиден в началото като основна хранителна провизия за Кралството, бързо се превърна в базов продукт. Още през 1965 година започна износ за бразилския пазар, който беше и си оставаше дефицитен. Генералният план предвиждаше отглеждането му върху двеста и двайсет хиляди наводнени или наводними хектара при добив от пет тона на хектар, два пъти годишно според изчисленията на Юнг, които се оказаха верни. През май 1980 година почти половината от тази сякаш неизпълнима програма се оказа изпълнена; през 1969 година сто и четиридесет силоза, всеки от по двайсет хиляди тона вместимост, и два завода за олющване на ориз с капацитет на обработване тридесет тона за час допълниха производството.

Скотовъдството — сто и двайсет хиляди глави добитък през 1980 година — се развиваше във всички райони, където бе залесено с карибски бор, а по на юг, около бреговете на Амазонка, се отглеждаха прасета и птици. През 1972 година производството бе напълно достатъчно за покриване на вътрешния пазар и още на следващата година започна износът му.

Селскостопанският експериментален център бе създаден през 1966 година от Ескаланте и един забележителен бразилски експерт на име Мадейра. Основната им задача бе какаото, за чието отглеждане се установи, че е възможно сред насажденията от gmelina — традиционното каучуково дърво, — кестени от Пара, цитрусови плодове, палмово олио, захарна тръстика, маниока и соя.

През 1974 година бе създаден изследователски център. От 1975 година започна да се изследва карбохимично съединение на дървесна основа с цел производство на гориво за превозни средства чрез смес от захарна тръстика и маниока и — най-сетне — добив на метанол и метан. Общият принцип — пълно самозадоволяване, включително и с петролни продукти чрез рационално развитие.

Първият петгодишен план бе изработен и приложен точка по точка през 1962 година. А през май 1980 година влезе в действие петият план, който изпълни шестдесет процента от поставените задачи.

В същата година на 1 май освен Тарас, Сетиниац, Хората на Краля и може би шейсетина мъже и жени, висококвалифицирани техници, пилоти и радиотелеграфисти, никой друг не знаеше какво всъщност представлява Реб Михаел Климрод.

Никакъв вестник, никакъв репортаж от какъвто и да е характер никога не бе цитирал името му, а още по-малко — публикувал негова снимка.