Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (39)

37.

Чармиан Пейдж умря на 17 януари 1961 година.

Както обикновено, тя прекара в Съединените щати новогодишните празници сред семейството си, придружавана не само от своите етиопки, но и от една швейцарка, която се оказа лекар и винаги беше с нея. През двете седмици, прекарани отначало в Ню Йорк, после в Кънектикът, Чармиан изглеждаше жизнерадостна и дори весела, макар че понякога в очите й се появяваше обезпокоителна трескавост. В такъв случай швейцарката, която се казваше Марта Ходлер, бързо, но много внимателно бе готова да се намеси. Нещата обаче спираха дотук и Чармиан усмихната казваше:

— Всичко е наред, Марта…

Тя обожаваше децата на Дейвид и Дайана Сетиниац и тази година, както и миналите пристигна с невероятно количество подаръци, между които истинска швейцарска хижа, дървена, с шест стаи, изцяло мебелирана, и с една смешна кукувица, която приличаше на Уди кълвача и се показваше от къщичката си в най-неочакваните моменти, крещейки с фалцет на алкохолик: „Удари часът на децата! А децата са послушни, когато родителите са луди!“

Всичко в мащаб две към пет, заедно с камината.

Така че хавайските прислужници на Сетиниацови, когато започваха да чистят хижата, издигната в дъното на парка, трябваше да пълзят на четири крака и дори да се катерят {дърводелски екип, пристигнал с товарен самолет от Цюрих, беше монтирал хижата).

Децата страшно я харесаха. И, разбира се, с всичка сила настояваха да прекарат ваканцията в тяхната си хижа заедно с разните му братовчеди и сродници и завъртваха ключа по време на своите купони. Крайният резултат бе, че измъкването им оттам за вечерната баня изискваше търпеливи преговори и участието на парламентьори. Естествено децата боготворяха леля си, възхищаваха се, че е адски находчива…

… Така както се възхищаваше от нея цялото семейство на сватовете и дори собствената жена на Дейвид Сетиниац. Когато се престрашаваха и докосваха това, което Дейвид тактично наричаше „нервността“ на Чармиан, останалите вдигаха рамене. Като че ли едва не го упрекваха за постоянството му при безкрайното подхващано на тази тема. Чармиан винаги е била ексцентрична, още от дете, това винаги е било известно и няма защо да се безпокоят. Разбира се, знаеха за сватбата й с „онзи Климрод“, когото никой или почти никой не бе виждал освен Дайана — един или два пъти. Дори бяха научили за случката с пистолета, с който тя уж била стреляла по призрачния си съпруг на собствената й яхта някъде из Средиземно море през пролетта на 1955 година. (Дейвид, поставен в течение на нещата от Джордж Тарас, бе споделил с жена си истинските обстоятелства около произшествието.) Но защо трябва да се прави от мухата слон; не е имало истинско полицейско разследване и впрочем знае ли човек какво наистина се е случило? „Този Климрод-или-както-му-е-името“ е просто един зестрогонец, примамен от десетте милиона на Чармиан, за когото тя се омъжила от прищявка и по същия начин се отървала от него — „тя е най-интелигентната в семейството и няма такъв мъж, който би я накарал да направи нещо, щом тя не иска“. При условие че „онзи Климрод“ е отишъл да проси пари, не биха се учудили, ако се окаже, че всъщност не тя по него, а той по нея е стрелял, а Чармиан не се е обърнала към полицията поради обичайното си великодушие.

И после, ако Чармиан наистина е неуравновесена, то щеше да си проличи. Тя се е консултирала с лекари както в Съединените щати, така и в Европа, но не скривала това. Били я затворили в лечебно заведение?! Нищо подобно. Тя си живее в Швейцария, в своето огромно и луксозно имение близо до Цюрих, и ако има един или двама лекари около себе си, това е поредната й прищявка, така както други хора държат на служба звездобройци или астрономи.

„Но в края на краищата, Дейвид, кажете… В какво се състои нейната ненормалност? Живее сама, искам да кажа, без съпруг и деца, но нима това е забранено? Защо една жена да не може да живее, сама? Вие, мъжете, сте единодушни: щом един от вас се откаже да се ожени и да има деца, вие сте готови да го смятате за герой. Но ако една жена стори същото, обявявате я за луда…“

Телефонът иззвъня през нощта на 16 срещу 17 януари към два часа сутринта, иди осем часа сутрешно време на същия ден в Европа. Сетиниац вдигна слушалката и гласът с немски акцент каза:

— Случи се нещо, господине. Сериозно.

 

 

В Цюрих Дайана и Дейвид наеха кола и се отправиха към Вадуц и Лихтенщайн, но не бе необходимо да стигнат до тях. Имението се намираше на великолепните възвишения над езерото Валенсе. Марта Ходлер ги чакаше при оградата с подути и зачервени от плач очи.

— Цял живот няма да си го простя, господин Сетиниац. Цял живот.

И пак заплака. Тя се грижеше за Чармиан от седем години заедно с още двама лекари — тримата се сменяха и дежуряха денонощно освен медицинските сестри. Луксозното имение с ненормално голям брой прислужници и тъй наречените секретарки не беше нищо друго освен частна психиатрична клиника с една-единствена болна, която пазеха от самата нея.

— Снощи гледахме филм, както често правим. Беше изключително спокойна, много повече от обикновено, и ужасно трезво мислеща. Не мога да си простя точно заради това: точно заради тази трезвомисленост трябваше да бъда нащрек.

Имала много краткотрайна криза след завръщането си от Съединените щати. Като всеки път. „Заради децата, които виждаше у вас. Те винаги имаха такъв ефект върху нея. Ако зависете само от нас, тя нямаше да пътува.“

Но много скоро като че ли започнала да се оправя. Най-тревожното и трудното в нейния случай били периодите й на възстановяване, когато отново ставала нормална. „През последните две години все по-рядко изпадаше в онези състояния, когато забравяше имената дори на най-скъпите й хора. Дори мъжа си не разпознаваше… Но сякаш отиваше на подобрение, миналата година двамата прекараха заедно три дни в Цюрих и той ни каза, че всичко е минало доста добре. Но след като се прибра, изпадна в криза, която продължи цял месец…“

Чармиан се прибрала в стаята си към единайсет часа. Етиопките я сложили да си легне. Един от двамата лекари й дал приспивателното и всички били сигурни, че ще спи непробудно най-малко осем часа.

„Намерихме хапчетата под възглавницата й. Престорила се е, че ги е взела и че заспива…“

Две етиопки винаги прекарвали нощта при нея, когато мъжът й не бил вкъщи. Но те нищо не чули, понеже Чармиан ги била упоила. „Тя предварително е била обмислила смъртта си и всичко е била подготвила… Излязла от къщата по нощница — открихме стъпките й в снега. Най-малкото щеше да умре от студ, нощите сега са много студени, беше петнайсет градуса под нулата. Смятаме, че е било един часът през нощта…

Вървяла е по съвсем права линия под дърветата, отишла е чак в дъното на парка, в колибата на градинарите, а кучетата не са излаяли, понеже я познаваха. Седнала е направо на земята и вкочанена от студ, първоначално си е прерязала вените. Но понеже кръвта замръзвала, тя взела една коса и я забила в корема си…

Най-малко един час се е мъчила, докато умре…“

Диего Хаас беше тук, пристигнал цели два часа преди семейство Сетиниац, въпреки че те бяха скочили и първия самолет за Европа. И не само че бе тук, но и раздаваше заповеди като господар на имението и всички му се подчиняваха съвсем естествено. Прекомерно напрегнат, Дейвид Сетиниац за пръв път даде воля на антипатията си към дребния аржентинец:

— С какво право се бъркате навсякъде?

Жълтите очи студено се впериха в него.

— Изпълнявам заповедите на Реб.

— Чармиан Пейдж беше от нашето семейство — каза Дайана, разтреперана от възмущение. — Тя ми беше сестра.

— Тя беше жената на Реб — много спокойно отговори Диего. — Единствено това и нищо друго няма значение.

На Дейвид Сетиниац му се стори, че в жълтите зеници на Диего съзира саркастична ирония, която буквално го вбеси — чувство, изпитано само веднъж в живота — през онзи ден.

— Веднага изчезвайте оттук — каза Дейвид. — Това е къщата на Чармиан.

— Това е къщата на Реб — отговори Диего. — Всичко му принадлежи. Първо аз, а после и вие, Сетиниац. И ще сторя това, което Реб ми е казал да направя, дори ако трябва да ви убия, вас и жена ви. Ясен ли съм? А сега, понеже все още изпитвате някакви съмнения, адвокатът се нарича Карл Сиегварт. Адресът му е: Цюрих, „Мюхлебащрасе“ 7, телефонният номер: 33 85 44. Удоволствие ще е за мен да ви избера номера. Очакват обаждането ви, само си кажете името. Говорят английски.

Диего наистина избра номера, произнесе няколко думи на немски и подаде слушалката на Сетиниац. Той я взе. Гласът му каза, че цялата къща и всичките неща, които са в нея, до най-малката мебел, са собственост на господин Хаас от Буенос Айрес; същият господин Хаас е човекът, който е плащал на лекарите, медицинските сестри, прислужниците и на целия персонал. Сиегварт добави, че ще бъде изключително признателен на госпожа и господин Сетиниац, ако след приключването на скръбните обреди се отбият в кантората му, за да уредят подробностите по наследството на госпожа Климрод.

Дейвид Сетиниац затвори. Хаас не беше мръднал. Аржентинецът каза:

— Погребението ще се извърши утре сутринта в девет часа. Госпожа Климрод желаеше да бъде кремирана и така ще бъде сторено. Всичко е предвидено.

— Семейството ни няма да има физическата възможност да дойде навреме.

— Това пък е последното, което ме интересува — отговори Диего.

Джордж Тарас пристигна следобед на същия ден. Обясни, че Диего му е телеграфирал, за да го извести. Беше потресен.

— Дейвид, заклевам ви: не се поддавайте на злобата си към Хаас. Той се подчинява на Реб за всяко нещо и по закон Чармиан беше госпожа Климрод. Знаете това. Няма смисъл да се сърдите на Диего.

Бащата и майката на Чармиан, Дайана, както и майката на Дейвид Сетиниац пристигнаха по едно и също време вечерта заедно с трима-четирима по-близки или по-далечни роднини. Така че на следващия ден, когато отидоха в крематориума, те бяха повече, отколкото целият персонал, бдял над младата жена.

Но Реб го нямаше.

Сетиниац отново се спречка с Диего Хаас:

— Къде е той?

— Където му харесва.

— И дори няма да дойде, така ли?

При последните думи Сетиниац за малко да изкрещи.

— Прави каквото му харесва, Сетиниац!

Жълтият, постоянно саркастичен поглед в тези очи разкриваше както никога досега нечувана омраза и ярост. И нито за миг, когато изгаряха тялото на младата жена или след това, Диего не прояви никакво чувство. Дори наблюдаваше роднините — сълзите на жените и вълнението на мъжете — с нещо като присмех.

— Вие сте по-луд и от него — каза му накрая Сетиниац, който вече не се владееше.

Диего се усмихна с тънка и жестока усмивка:

— Никой не е нещо повече от Реб.

После добави:

— Следобед и през нощта ще уредя всичко, свързано с хората и къщата. Реб каза, че ако вие, жена ви… или те… — посочи с брада към няколкото души от семейство Пейдж — ако някой от вас желае нещо от къщата — моля. Вземете каквото искате. Всичко е предвидено. Прекратих застраховката.

— Вървете по дяволите — изхриптя Сетиниац.

— Надявам се да го срещна някой ден, макар че — уви! — не вярвам много в това — отвърна Диего. — С нетърпение очаквам да поговоря с него.

Начинът, по който Диего каза „през нощта“, събуди раздразнено любопитство у Сетиниац. Следобед на 20 януари 1961 година той и Тарас се върнаха в имението над езерото Валенсе.

Преди това Сетиниац и семейство Пейдж присъства при отварянето на завещанието, което бе направила Чармиан. Младата жена оставяше почти двайсет и три милиона долара. Десет милиона наследяваха племенниците й — точно толкова, колкото тя бе получила, когато стана пълнолетна през 1947 година, — а останалото завещаваше на фонда „Детето“ към Обединените нации. „Добре поне, че онзи Климрод не е успял да измъкне парите й“, отбеляза тъщата на Сетиниац.

 

 

Целият персонал беше освободен с много щедри възнаграждения. Къщата — голяма, бяла, триетажна, много красива — бе разположена сред парк от дванайсет хектара, с помещения за прислугата и конюшни; Дейвид Сетиниац, който бе идвал два-три пъти през пролетта и лятото, знаеше, че в тези сезони тя потъваше сред цветя. Имаше около трийсет стаи, всичките великолепно обзаведени.

Беше вече тъмно, когато Тарас и Сетиниац навлязоха с колата по дългата алея сред огромни брястове. В къщата светеха всичките прозорци. Отначало си помислиха за някакво събиране. Спряха пред входа, украсен с двойна редица колони. Черните лакирани врати бяха широко отворени.

Влязоха.

Веднага усетиха миризмата. Спогледаха се разтревожени; и тревогата им се увеличи, когато видяха струйката бензин бавно да се стича по черния килим, покриващ част от белите стъпала.

Почти веднага в горния край на стълбището се появи и самият Диего. В ръката си държеше туба.

— Навреме идвате — рече той. — След няколко минути щеше да е твърде късно. Реб каза: „Ако нещо в къщата ги интересува, каквото и да е то, нека го вземат…“

Усмихна се:

— Хайде. Но бързо.

— Какво ще правите? — попита Сетиниац.

Диего вдиша тубата и изля зад перилата малкото бензин, който беше останал в нея. Течността изпръска панталоните на Джордж Тарас.

— Извинявайте, господин Тарас — каза Диего. — Разбира се, вие се досещате какво ще правя.

Сетиниац пристъпи към стълбището.

— Не! — каза Диего. — Вижте.

Вдигна дясната си ръка и показа златна запалка. Щракна. Появи се малко пламъче. Диего се усмихна.

— Сега в къщата има толкова бензин, че може да пламне цял Цюрих. Аз вече шляпам в него. Още крачка, Сетиниац, и изгаряме заедно. Качете се и ще видите…

— Дейвид, за бога, върнете се — извика Тарас.

Сетиниац неохотно се върна.

— Сега си тръгвате и двамата — каза Диего — и се отдалечавате с колата. Не искам тя или вие да се подпалите. Реб не ми е казвал да ви запаля.

Засмя се, а запалката продължаваше да гори над обилно разлетия бензин.

— Елате, Дейвид.

Тарас извлече приятеля си навън, в снега, който стъпките през последните дни бяха утъпкали.

— Качете се в колата и я откарайте малко по-надалече. Дейвид, моля ви…

— Трябва да го спрем — каза Сетиниац, треперещ от гняв. — Трябва да предупредим полицията.

— Ученико Сетиниац, затворете си шибаната уста и закарайте тая курвенска кола по-далече, ако обичате — много спокойно изрече Джордж Тарас, забравил изискания език, с който си служеше.

Изчака колата да тръгне и после отново се качи по стълбите. Озова се очи в очи с Диего, който тъкмо излизаше с две туби. Тарас вдигна ръце:

— Нямам никакво намерение да ви попреча.

— Знам — отговори Диего. — Реб ми го каза.

Мина покрай Тарас, като неволно го докосна.

— Внимавайте в краката си, професоре.

Бензинът потече. Диего изпразни тубите върху дървените капаци на прозорците. После се запъти към помещенията на прислугата и конюшните и в тази почти дневна светлина от запалени лампи Тарас го видя как излива тубите.

Тарас се отдалечи на около петдесет метра и се облегна на една борика. Тресеше го, но не знаеше от какво — от студа или от прекаленото вълнение. Дочу скърцащия сняг под стъпките на Сетиниац, който безмълвно застана от лявата му страна.

— Дейвид, успокоихте ли се?

— Да.

— Сега разбирате ли?

— Мисля, че да. Но е ужасно.

— По дяволите, кой твърди обратното? — рече Тарас. И си помисли: „Може би Реб се намира недалеч от нас, някъде в нощта, безучастен, с разширени от тъмнината очи, вътрешно изгарящ в пламъците на ада. Господи, този човек сигурно е страдал повече от всеки друг…“

Първото пламъче се показа някак свенливо!

То пробягна със синкави стъпки по дървените балконски перила на помещенията за прислугата. После пожарът избухна с ослепителна жълта светлина. В същата секунда, колкото и неуместно да се стори това на Тарас, той чу цвилене й глухия тропот на конете.

Но шумовете бяха действителни. Появи се Диего, яхнал на голо дорест кон с три бели петна по краката, теглейки след себе си на дълъг юлар още осем коня. Отдалечи се в галоп от пламъците, бързо укроти животните и спря пред двамата мъже.

— Реб не ми каза нищо за конете. Но знае, че ги обичам.

Обърна се, погледна към бялата къща. Вдигна ръка и хвърли запалката в хола.

Огънят мигом избухна.

После нададе свиреп вик, конете се впуснаха в галон по снега и нощта бързо ги погълна.