Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (38)

36.

Двойката влезе точно в десет часа сутринта. Банката се намираше, и до днес се намира, на „Банхофщрасе“ — главната градска артерия, започваща от гарата и стигаща до Бюркли Плац край Цюрихското езеро.

Банката представляваше величествена, но строга постройка, в която винаги се говореше с приглушен глас сред украсени със скъпи картини стени, бял мрамор в изобилие, огромни саксии със здравец и каси, в които бяха изложени като реликви цялата гама от сечени златни монети и различните цветове на чуждестранни банкноти, някои от които много екзотични. Само звукът от изпуснатата на пода запалка вероятно би предизвикал истински катаклизъм или обща тревога.

Двойката беше изключително красива.

Но — неподходяща.

Жената бе облечена в бял костюм от Кристиан Диор, с великолепно колие от изумруди и диаманти около шията си; тя беше най-красивата жена, чиито крака, обути от Шарл Журден, бяха някога стъпвали в швейцарска банка. Видът й спря дъха на Тадеуш Тьопфлер — тогава на двайсет и шест години и половина и изпълняващ длъжността служител към дирекцията.

Също, но по доста необясним начин, Тьопфлер бе изненадан и от придружителя на младата жена — бе много висок и много слаб, жестовете му излъчваха самообладание, имаше странни, много светли и много дълбоки очи. Но никак не хармонираше с изумителната красота на младата жена: беше облечен в платнена риза в избеляло синьо, с пагони и джобове с капаци, в панталон от същия плат и цвят; с мокасини от черна кожа, грижливо лъснати, но овехтели. И носеше преметната през рамо платнена торба в защитен цвят.

Тьопфлер си спомняше, че младата жена първа се приближи до касата. Облегна се и отправи очарователна усмивка на чиновника.

— Говорите ли шаматари?

— Не, госпожо — отговори служителят. — Много съжалявам.

Никога не беше чувал тази дума.

— Макар и само няколко най-обикновени думи?

— Наистина много съжалявам, госпожо, но не говоря — каза чиновникът.

Нова усмивка, може би по-очарователна от първата, ако въобще беше възможно.

— Няма значение — рече младата жена. — Просто исках да знам.

Мъжът на свой ред се приближи с леко повдигнати в ням въпрос вежди.

— Нито дума — каза му младата жена. — Много учудващо, но е така.

Мъжът също се облегна на касата, постави платнената торба до себе си и попита служителя:

— Но може би говорите английски?

Разговорът се водеше именно на английски.

— Да, господине — отговори чиновникът с първите признаци на известна изнервеност.

— И немски?

— Говоря и немски — рече служителят, който се казваше Волфганг Рудолф Мюлер.

— Френски?

— Да, господине. Френски също.

— Може би италиански?

— Малко италиански, да, господине.

— Но не и испански? Нито идиш? Нито еврейски? Нито португалски? Нито арабски? Нито полски?

— Няма физиономия на човек, който говори полски — обади се младата жена. — Просто си личи.

Трета усмивка, отправена към чиновника.

— Не се обиждайте, моля ви. Всъщност намирам лицето ви за много привлекателно. Просто ми се струва малко вероятно да знаете полски.

— Не, господине — отговори служителят. — Не знам нито един от тези езици. Повярвайте ми, много съжалявам.

Тадеуш Тьопфлер улови разтревожения поглед на подчинения си и реши, че е дошло време да се намеси. Направи няколко крачки към касата. Стигна точно в момента, когато мъжът доброжелателно казваше на чиновника:

— Въпреки тези няколко празноти като начало все пак смятам, че ще можем да поработим заедно.

— Мога ли да направя нещо за вас — госпожо, господине? — осведоми се притеклият се на помощ Тьопфлер. — Господин?…

— Слим Запата — отговори мъжът невъзмутимо и дори вежливо. Но веднага след това насочи десетсантиметровия си показалец към Тьопфлер, направи знак да се приближи и му прошепна в ухото: — Но това не е истинското ми име. Тук съм инкогнито. Ще ви бъда много признателен, ако запазите анонимността ми.

„Луд, помисли си Тьопфлер. Или кубинец.“ От няколко месеца насам в Швейцария се срещаха много кубинци, които след смъртта на Батиста и заелия мястото му някой си Фидел Кастро донасяха капитали, към които новите господари в Хавана хвърляха похотливи погледи.

— Искам само да осребря чек — продължи мъжът. — Да изтегля пари в известен смисъл.

— Нищо по-лесно от това, господине — отговори Тьопфлер с увереност, която дълго време щеше да го измъчва през безсънните му нощи. — Веднага щом ни удостоите с честата да си откриете сметка при нас…

— Точно такъв е случаят — рече мъжът. — Но нямам чекова книжка в себе си. Мога ли да се възползвам от чек от касата?

Тьопфлер му посочи необходимите документи за попълване. След което той, целият персонал на банката, ако не и цялата Швейцарска конфедерация в своята съвкупност щели да бъдат изцяло на разположение на господин Запата. Особено ако ставало дума за номерирана сметка. Такъв ли е случаят?

— Да — отговори мъжът.

Отидоха в съседен, по-дискретен кабинет. Извършиха формалностите. „Слим Запата“ благосклонно даде отпечатъци от пръстите си, посочи секретния код и не по-малко секретния номер на сметката, инициалите си Р.М.К. и дори се съгласи да покаже паспорта си.

РЕБ МИХАЕЛ КЛИМРОД.

Името беше напълно непознато за Тадеуш Тьопфлер. Отиде да вземе касовия чек, като преди това бързо се допита до шефа на отдела си.

— Всичко е наред — каза той, като се върна. — Просто напишете сумата, която искате да изтеглите.

— Нямам нищо за писане — отбеляза Запата-Климрод с приятен глас.

Едва тогава Тьопфлер със смущение забеляза особената поза на младата жена — беше се настанила на ниско и меко канапе с очевидното намерение за кратка следобедна почивка. Вече бе свалила обувките и чорапите си и сега събличаше костюма на Диор.

Остана по сутиен и малки дантелени бикини.

— Някакъв проблем ли? — попита Запата-Климрод.

Тьопфлер преглътна и се вторачи в масата…

— Никакъв — изрече той. — Абсолютно никакъв, господине.

… в масата, върху която се намираше само касовият чек. Виждаше го обърнат наопаки, но естествено можеше да разчете цифрите. Видя голямата загоряла ръка да изписва дребно „1“, после една не по-голяма първа нула…

— Като пиша по-дребно — сериозно обясни Запата-Климрод, — имам чувството, че ще ми остане повече място.

… Втора нула, после трета…

— Искам одеяло — обади се младата жена. — Малко ми е студено.

Без да иска, Тьопфлер вдигна глава и веднага се прокле.

Сега тя беше напълно гола, излегнала се с ръце под тила, а петата на десния й крак се намираше върху пръстите на левия.

— Господинът ще занесе чека ни и след това ще бъде така добър да ти донесе одеяло, скъпа — каза Запата-Климрод. — Нали, господине?

— Естествено — отговори Тьопфлер. — Естествено, естествено.

Започваше да губи почва под краката си. Съсредоточи се отново в чека — пета нула, шеста, седма…

„Mein Gott!^[1], помисли си Тьопфлер, наистина си имам работа с луди!“

… осма нула, после цифрата три, после запетая, после цифрата 45.

— Готово — рече Запата-Климрод и обърна чека към Тадеуш.

Сивите очи гледаха Тьопфлер и не изразяваха абсолютно нищо. Тьопфлер се изкашля:

— Извинете — промълви той, — пропуснали сте да напишете сумата с букви. И сте забравили да сложите запетаята.

Запата-Климрод много учуден взе чека.

— Не — каза той, — запетаята си е на мястото. Три — запетая — четиридесет и пет. Няма грешка. На мястото си е. Скъпа? Би ли дошла за секунда, ако обичаш?

Тьопфлер се наклони напред и със заслепение започна да съзерцава собствените си колена.

— Много красива запетая — чу се гласът на младата жена. — Наистина не виждам в какво може да я упрекне човек. Тези банкери са невероятно заядливи. Всичките са едни и същи: само гледат да ти приберат парите, но когато стане дума за връщане…

Тьопфлер, все така наклонен напред в съзерцаване на колената си, рече с малко приглушен глас:

— Извинете, господине, но ако оставите запетаята там, където сте я сложили, това прави един милиард швейцарски франка.

— Не става дума за швейцарски франкове, а за долари — отговори Запата-Климрод. — И сумата е точно един милиард, три долара и четиридесет и пет цента. Почти съм сигурен, че трите долара и четиридесет и пет цента фигурират в сметката ми. За останалото наистина се питам. Ще трябва да се осведомите, господине. И не забравяйте на връщане да донесете одеяло, ако обичате.

 

 

Тогава с Тадеуш Тьопфлер се случи нещо много странно.

Той беше швейцарец, син, внук, правнук, праправнук на банкери. Тьопфлерови се занимаваха с банково дело от почти триста години. „Когато дядо ми заговореше за банката, обикновено след това се пазеше минута мълчание.“

Веднага щом излезе от кабинета, в който остави двойката, Тадеуш Тьопфлер избухна в луд смях. Естествено нервен, но в същото време неудържим луд смях.

И второто странно нещо, което направи в същия ден бе влизането му, без да почука, в кабинета на човека, когото мразеше най-много на света: Отомар Брокман, шефа на отдел „Кредит“.

— Долу има човек по еспадрили, който ни представи чек за един милиард долара.

След което отново избухна в луд смях и за малко да падне на земята. Тъкмо еспадрилите го довеждаха до това състояние. „Защо, по дяволите, казах «по еспадрили»?“

— Тьопфлер, вие сте пиян — рече Брокман.

Тьопфлер успя да сложи чека върху бюрото. Искаше да каже нещо от рода на: „Вижте сам“, но смехът не му позволи да произнесе нито дума.

Брокман хвърли поглед на чека и повдигна рамене:

— Луд. Предупредете внимателно полицията.

И после като че ли нещо му просветна. Придърпа отново чека към себе си и го заразглежда. Стана. Отвори малката стенна каса, извади от нея бележник и го разлисти.

Върна се на бюрото и вдиша телефона.

 

 

Същия ден, в десет часа и двайсет и пет минути сутринта, Алоис Кнап се намираше в голямата зала на болницата „Долдер“, „Кюрхаущрасе“ 65, Цюрих. Участваше като вицепрезидент на месечното събрание на Асоциацията на швейцарските банкери, чийто президент по традиция бе частен банкер от Базел. Първоначално се подразни, че го търсят по телефона. Но се овладя — като човек, а и като банкер по-леден от смъртта. През 1960 беше точно на петдесет години.

— Какво ви прихваща, Брокман?

Заслуша се, попита:

— Всички проверки ли бяха извършени?

После добави:

— Идвам.

Пристигна в банката преди единайсет часа. Брокман и младият Тьопфлер дискретно го чакаха встрани.

— Къде е той?

Заведоха го в кабинета на партера.

— Може би ще е по-добре, ако почукаме, преди да влезем — срамежливо подхвърли Тьопфлер, който ако вече не се смееше, то поне се бе овладял достатъчно, за да не избухне в присъствието на своя Олимп Алоис Кнап.

Кнап почука, получи отговор, влезе и затвори вратата след себе си. Постоя десетина-петнайсет минути, а когато излезе — малко пребледнял, на дясната му буза личеше твърде характерната и твърде лесно разгадаема следа от червилото на две женски устни. Погледна към Тьопфлер.

— Иска с вас да си има работа. Само с вас. Вие сте Тьопфлер, нали? Хайде тогава. Влизайте.

Тьопфлер влезе в кабинета, вече окончателно потресен. Чу въпроса на Брокман и отговора на Кнап. Брокман попита:

— Един милиард долара! Това е лудост. Какво ще правим?

— Плащаме — отговори Кнап.

В кабинета Тьопфлер завари младата жена права на канапето, увита с одеялото, което й бе донесъл. Мъжът беше гол до кръста, а лицето му — изпоклепано с червило, подобно на сиукс, отиващ на война. Мъжът приятелски се усмихна:

— Как се казвате?

— Тадеуш Тьопфлер.

— Обожавам Тадеуш — каза младата жена. — Наистина е много мил.

— Мога ли да ви наричам Тадеуш? — попита мъжът.

— А вие ме наричайте Реб, ако желаете. А, още нещо, Тадеуш: бих искал милиардът да бъде в банкноти най-много по сто долара. Не повече, моля ви. Просто трябва някъде да ги струпате.

— За трите долара и четиридесет и петте цента — намеси се младата жена — избора го предоставяме на нас: или една банкнота от три долара и четиридесет и пет, или в монети. Не, почакайте, по-добре в монети — тези германски тоалетни, където трябва да пуснеш монета, когато си дама, но не и когато си мъж — ако разбирате какво искам да кажа, — наистина са отчайващи.

Едва в този момент и за пръв път Тьопфлер схвана, че нещо не е както трябва. Беше невероятно, изключително да представиш такъв чек. Добре. Но реакцията на Кнап го беше показала: този мъж със сиви очи може наистина да влезе в някоя швейцарска банка, в най-голямата или почти такава, и да поиска астрономическата сума от един милиард американски долара. Това говореше за невероятно богатство. Да, по света има богати колкото този човек хора, вярно, една шепа, но те съществуват. Но тук ставаше въпрос за нещо друго.

Например фактът, че този мъж е непознат. Тьопфлер се бе научил да чете финансовата преса под строгия надзор на ужасния си дядо. Познаваше имената и лицата на Хоуард Хю, на Хънт, Гети, Гулбенкиан, Онасис и разни Ниаркоси — последните двама мултимилиардери от втора ръка. Дори знаеше, че има един Даниел Лудвиг, когото много малко хора познаваха. Но Климрод? Кой, по дяволите, някога беше чувал да се говори за Климрод?

Попита:

— Има ли нещо друго, което бих могъл да сторя за вас?

— Голямо мартини с много лед — отговори младата жена. — После шампанско и хайвер. За хайвера се обадете от мое име на иранския шах — той има няколко кутии с добро качество. Кажете му, че се обаждате от името на Чармиан, ще се изправи на задните си лапи.

— Някакви предпочитания към марката шампанско? — осведоми се Тьопфлер.

— Дом Периньон, 1945, розе, ако обичате. Три-четири бутилки от по два литра като начало. Но нищо повече: никакви ерусалимбаобаби и в никакъв случай, ама в никакъв матусалем. Изветрява. Реб?

— Да, скъпа.

— Трябва да дадеш десет-петнайсет милиона долара на младежа. Наистина е много мил.

— Ще помисля по въпроса — нежно отговори мъжът. — Веднага щом ми изплатят чека. Изглежда, изплащането ще отнеме известно време. Тадеуш?

— Да, господине?

— Много бих искал един хамбургер, ако това не ви притеснява. Чудесни са във Франкфурт, където ги правят за американските войници в Германия. Бихте ли се погрижили за хамбургера, Тадеуш?

— Но разбира се, господине — отговори Тьопфлер. — С удоволствие.

Опита се да издържи искрящия сив поглед, но накрая извърна очи. Изпита първоначалното впечатление, което впоследствие щеше да се потвърди: „Този човек не е луд, поне не в истинския смисъл на думата. Може би се забавлява. Докато тя…“

Защото макар и необикновено красива, нямаше място за съмнение — тя е ненормална, луда. В изгарящата я веселост Тьопфлер откриваше трескаво и отчаяно безумие.

 

 

Когато в онзи ден Тадеуш Тьопфлер влезе за пръв път в кабинета на Алоис Кнап, това, което завари там, твърде много приличаше на военен съвет. Генералният щаб — в пълен състав и нещо повече — на следния ден дойде като подкрепление старият и много уважаван Якоб Фюсли; той беше седемдесет и осем годишен и едва преди три години се примири да излезе в пенсия, заместен от Алоис Кнап.

— Новините, Тьопфлер. Без да споменаваш името му.

— Искат шампанско, но не какво да е, хайвер — не какъвто и да е, а също и хамбургери, но не каквито и да са…

— Не се правете на шут, ако обичате — каза Кнап. — Тьопфлер, седнете. Чуйте ме. Нашият клиент иска да работи само с вас. От тази минута нататък вие сте освободен от всякакво друго задължение или отговорност. Ще бъдете в постоянен контакт с вашия клиент, от една страна, и с господин Фюсли и мен, от друга. Указанията към нас са прости: приемате всички поръчки на клиента ви до сто хиляди франка. За всеки разход, надвишаващ този лимит, ще се обръщате към господин Фюсли или към мен. Женен ли сте?

Тьопфлер беше само сгоден. Кнап кимна, като че ли поне тази новина беше добра. Продължи:

— Ще ни трябва известно време, докато съберем сумата…

— Иска банкноти най-много от по сто долара — изрече Тьопфлер, като се осмели да прекъсне Великия Маниту.

Кнап затвори очи. Отвори ги.

— В такъв случай ще са ни необходими два дни повече. Общо три дни. През тези три дни, Тьопфлер, ще осигурявате непрекъснато обслужване. Ако клиентът ни, вашият клиент, настоява, както впрочем прави, да остане в нашата банка, докато изплатим чека му, вие ще бъдете с него. С тях. Опипайте почвата, Тьопфлер, опитайте се да разберете намеренията им. Ако искат да спят тук, ще обзаведем зала „Вилхелм Тел“ в апартамент, а за вас ще доставим походно легло.

Тьопфлер погледна Кнап с безгранично удивление. Стори му се, че Кнап също е полудял, и Уважаемият Фюсли, и всички членове на генералния щаб, целият свят, с изключение на него.

— Да спя тук? В банката?

Леденият поглед на Кнап го прониза, след което се обърна към обкръжението:

— Господин Фюсли и аз бихме желали да останем насаме с Тьопфлер.

Обкръжението напусна залата. Тьопфлер остана сам срещу Великите Маниту.

— Тьопфлер… — започнаха едновременно Уважаемият Фюсли и Алоис Кнап. Кнап учтиво каза:

— Моля ви, господин Фюсли…

— В-никакъв-случай-Алоис — отговори Уважаемият. — Сега вие управлявате. — А след няколко секунди прибави: — И слава богу.

— Тьопфлер — започна отново Кнап. — Много добре разбирате, че се намираме в изключително положение в аналите на швейцарската банка…

— И по всяка вероятност в световната — добави Уважаемият.

— Ще излезем от положението и всичките последствия, произтичащи от него — продължи Кнап, — безпогрешно, ефикасно, бързо и дискретно — дискретно, Тьопфлер, — с характерната за нас дискретност, която изгради славата, богатството и гордостта на нашата банка.

Тьопфлер с уважение вдигна ръка.

— Мога ли да задам един въпрос, господине?

— Да, момчето ми.

— Наистина ли клиентът ни има един милиард долара в сметката си?

„Не трябваше да задавам този въпрос“, помисли си в следващата секунда. Двамата Велики Маниту го пронизваха с поглед.

— Тьопфлер, не ни карайте да се съмняваме в умственото ви състояние. Нещо повече — не ни карайте да се страхуваме за последствията от избора на клиента ни, който изисква вие да сте единствената му връзка с нас. Никой човек в света не притежава един милиард долара в банкова сметка, Тьопфлер. Просто се оказва, че клиентът ни се ползва с кредит, надхвърлящ тази сума, и поради особените ни отношения с него ние сме задължени да удовлетворим желанието му.

Кнап пое дълбоко въздух и продължи:

— Тьопфлер, ще затворим банката за посетители в петък в петнайсет часа под предлог, че предстои вътрешно преоборудване. Дотогава банката ще работи нормално, или поне се надяваме да е така. А седемдесет мъже и жени ще работят денонощно, за да събират банкнотите. Ние нямаме един милиард долара в банкноти по сто, Тьопфлер, безнадеждно далеч сме от тази сума; ще трябва да се обърнем към всички банки в страната, към други европейски държави и по всяка вероятност към американския емисионен институт. Ще трябва да задвижим гигантски механизъм в световен мащаб, със самолети и специална охрана. И ако успеем да постигнем целта си за три дни, ще трябва да се търси в това чудо намесата на божията ръка. И вие ще бъдете последната свързваща брънка от веригата, Тьопфлер, последната с клиента ни. Наистина ли малкото ви име е Тадеуш?

— Да, господине.

— Тадеуш, още едно, последно нещо, което бихме искали да подчертаем господин Фюсли и аз: преди няколко минути в този кабинет освен господин Фюсли, вие и аз се намираха още пет човека, които представляват управителният съвет на банката. Те не знаят името на клиента ни. Така че оставаме четирима, заедно с Брокман, на който то е известно. А сега слушайте ме внимателно, Тадеуш: ако някой от тази банка, а още повече извън нея, по ваша вина, макар и говорейки насън, узнае за сполетялата ни катастрофа и най-вече името на човека, на когото я дължим, кълна се в Библията, че ще направя всичко, за да не намерите никога никаква работа дори и като кантонер. И лично аз ще се заема с вас, Тадеуш, дори ако трябва да посветя остатъка от живота си на тази задача. Ясен ли съм, Тадеуш?

— Да, господине. Съвсем ясен.

— А сега вървете, момчето ми. И направете всичко, което е по силите ви.

 

 

Те наистина се настаниха в зала „Вилхелм Тел“. В нея разположиха пълното обзавеждане на две стаи, предоставено от грандхотел „Долдер“. Трябваше да се пробие врата в една от стените, така че достъпът до апартамента да се осъществява, без да се привлича вниманието, през съседната сграда и най-вече през задния вход на банката.

Истината обаче беше друга: в следващите часове се наблюдаваше голямо струпване на хора от различни професии. Трябваше баня например. И кухня — от една страна, да се затоплят поръчаните отвън ястия, от друга — да се настани специалистът по хамбургери, който още същия ден бе докаран със самолет от Франкфурт заедно с продуктите и оборудването си.

И телефони — общо пет.

— Ще трябва да завъртя няколко телефона — обясни мъжът на Тьопфлер. — За нищо на снета не искам да запретвам телефонните линии на банката. Ще изпитвам угризения. И в тоя ред на мисли, ако не прекалявам с желанията си, можем ли да разполагаме с някоя малка кинозала? Госпожа Запата обожава киното, особено филмите с Хъмфри Богарт. Можете ли да се заемете с това, Тадеуш? Наистина много любезно от ваша страна.

Всъщност мъжът телефонираше почти непрекъснато и на няколко пъти Тьопфлер дочу част от разговорите, водени на множество езици. Мъжът говореше най-малко на десет и преминаваше от един на друг език със смайваща лекота.

Колкото до съдържанието на репликите, Тьопфлер нищо не разбра и много бързо се увери, че мъжът за пореден път се забавлява или по-точно прави всичко това, за да забавлява жена си, ако тя наистина му беше жена.

Младият швейцарец отказваше да изглежда като глупак — иначе трябваше да приеме съществуването на един човек, който по телефона управлява стотици и стотици предприятия в целия свят, във всички области на човешката дейност без изключение, като използваше кодове, абсолютно неразбираеми цифрови езици, без да произнесе нито едно собствено име.

Всичко това бе лишено от смисъл. „Прави го само за да развлича младата жена…“

А що се отнася до нея, първоначалното впечатление на Тьопфлер с всеки изминат час се затвърждаваше: „Тя е луда за връзване.“ На Тьопфлер отдавна не му беше до смях. Напротив, изпитваше странна тъга. И човек не можеше да не я изпитва, след като виждаше огромната любов и нежност, която Той изпитваше към Нея. И това безкрайно търпение…

 

 

Първият ден беше доста натоварен с разните ходения насам-натам, без обаче да се привлича вниманието на идващите в банката посетители и дори това на служителите, които не бяха в течение на нещата.

Но с настъпването на вечерта и затварянето на банката отново настъпи спокойствие. Зала „Вилхелм Тел“ се намираше на първия етаж и обикновено служеше за приеми. За случая тя бе изолирана от останалата част на сградата; поставиха двама допълнителни нощни пазачи (но те пито за миг не видяха двойката и дори не знаеха за съществуването й). Получените разпоредби от Кнап не даваха никаква възможност на Тьопфлер да попита нещо. „Тадеуш, оставате с тях. Моля ви, като за лична услуга. После може да вземете всичките си отпуски и заедно ще поговорим за бъдещето ви в банката. Но, Тадеуш, останете с тях и проявете най-голямата любезност, на която сте способен. При нужда им сервирайте вечерята, бъдете изцяло на тяхно разположение. Тадеуш? Доверете се във всичко на клиента ни, той има някаква причина, за да действа така.“

Тьопфлер смята, че Кнап още в първите минути е знаел, че младата жена е луда и че цялата тази тридневна невероятна комедия има за цел единствено да позволи на „мъжа под името Климрод — но тогава аз си мислех, че то е лъжливо, дори смятах, че това може да е Даниел Лудвиг, чието лице никога не бях виждал, макар да ми изглеждаше прекадено млад за Лудвиг, — да му позволи, как да кажа, да представи една пантомима на жената, в която беше безнадеждно влюбен. И може би да навлезе изцяло в нейната лудост, макар и за няколко часа…

Но мъжът код името Климрод знаеше много добре всеки един момент какво прави…“

Вторият ден бе по-спокоен. Всеки зае мястото си в безумието. Целият първи етаж на банката бе забранен за когото и да било с изключение на Кнап и Тьопфлер. Предишната вечер Тадеуш, изпълнявайки желанието на младата жена, телефонира в Техеран. За голяма негова изненада, когато произнесе името „Чармиан“, го изслушаха повече от сърдечно. Изненадата му премина в смайване, когато се обади самият шах и внимателно попита за новини.

— Мисля, че тя е много по-добре… ъ-ъ Величество — отговори изуменият Тьопфлер. — Просто искаше малко хайвер и ме помоли да…

Тогава Негово Величество каза по телефона, че Те много добре разбират положението, че Те ще дадат необходимите разпореждания и че Те ще бъдат благодарни на Тьопфлер, ако предаде на мис Пейдж най-сърдечните им поздрави.

И наистина хайверът пристигна със специален самолет и доставен в самата банка — през служебния вход — от двама тържествени и изключително мълчаливи иранци, очевидно дипломати или тайни агенти.

„Изживях някакъв кошмарен сън“, отбелязва Тьопфлер двайсет и две години по-късно.

Кризата връхлетя привечер на втория ден. Както беше предвидено, за Тьопфлер поставиха походно легло в малък кабинет през две стаи от зала „Вилхелм Тел“. Чу вика към девет часа, предшестван от шум на счупена чаша и последван от тъпи удари.

Поколеба се, но после се втурна. Почука и мъжът му каза да влезе. Завари го да държи китките на младата жена зад гърба й, а тя дишаше тежко, с обърнати очи, с пяна на уста и яростно се бореше.

— Помогнете ми, ако обичате — каза мъжът. — Трябва да я сложим в леглото.

Тогава Тьопфлер попита дали не е по-добре да извикат лекар, но мъжът отговори:

— Не. Това е най-обикновена нервна криза, в която понякога жена ми изпада. Знам какво трябва да направя.

Беше свръхестествено спокоен. Тьопфлер му помота да задържат младата жена на леглото и мъжът й направи инжекция. Не след дълго лекарството започна да действа.

— Сега ще заспи.

Неочаквано бледите сиви очи станаха безкрайно, покъртително тъжни и Тадеуш Тьопфлер за момент си помисли, че мъжът ще се разплаче. Обърна се…

— Тадеуш?

— Да, господине.

— Благодаря.

Тьопфлер поклати глава. Не знаеше какво точно да каже или да направи. Мъжът изрече много внимателно:

— Разкажете ми нещо за себе си. Имате ли братя и сестри? Женен ли сте?

Говореха или по-точно Тьопфлер говори в продължение на трийсетина минути сред пълната тишина на пустата банка, говори за много неща, включително и за страшния си дядо Антон Густав. Мъжът като че ли едва го слушаше, изразът му беше унесен, очите разширени в празното, но въпросите му показваха, че всъщност слуша с много голямо внимание, което, според Тьопфлер, разказът му не заслужавате.

Служителят се запъти към походното си легло. Не можеше да заспи, измъчван от невероятна тъга. През поредицата врати, които беше оставил открехнати, в случай че имат нужда от него, се виждаха лампите в зала „Вилхелм Тел“ — те продължаваха да светят. След два часа той отново стана и отиде да попита дали нещо не може да направи.

— Нищо, благодаря — отговори мъжът с приятния си и много вежлив глас.

Седнал до леглото, на което спеше младата жена, той четеше на немски Омир в превод на Йохан Бодмер — книгата бе от личната библиотека на Алоис Кнап.

„Сигурен съм, че така ще прекара цялата нощ. Сутринта ще го заваря в същото положение…“

Когато рано на другия ден отново видя двойката, Тьопфлер установи, че младата жена, Чармиан Пейдж — изглежда, наистина така се казваше, — се намира горе-долу в нормално състояние, отначало леко изтощена, което обаче не отнемаше нищо от красотата й, напротив, а после започна да си възвръща веселото настроение с характерния си рязък хумор. Нормална, с изключение на обезпокоителната трескава светлина в дъното на виолетовите й очи.

Но вече беше третият ден — денят, в който милиардът бе събран.

 

 

Още предните дни в банката започнаха да пристигат блиндирани камиони — някои идваха от други банки в самия Цюрих, които се бяха лишили напълно от американските си банкноти, но повечето пристигаха от летище Клотен. Шествието стана още по-внушително на третия ден, но привлече малко чужди погледи, понеже банката затвори по-рано от обикновено.

Парите започнаха да се трупат.

Никой не беше в състояние с точност да определи размерите на мястото, необходимо за един милиард долара в банкноти. И за по-голяма сигурност вместо в обикновена стая, която би могла да се окаже малка, решиха да струпат пачките насред фоайето върху брезент.

Тадеуш Тьопфлер, за да запълни свободното си време, започна да прави изчисленията.

Пачка от десет банкноти по сто долара заедно с бандерола имаше дебелина едва седем милиметра и половина. Малко по-малко, ако банкнотите бяха нови, и малко повече, ако бяха използвани; той прие средните изчисления. Така установи, че един милион долара на пачки банкноти от по сто долара заедно с бандерола представлява куп с височина седем метра и половина.

После измери банкнота от сто долара. Откри, че тя е дълга сто и петдесет милиметра и половина и широка седемдесет.

Започна да изчислява колко купчини от 15,5 см на 6,66 (с височина седем метра и половина) се събират на един квадратен метър.

Отговор: деветдесет. „Деветдесет милиона долара на квадратен метър, милостиви боже! Питам се, колко ли квадратни метра щяха да са необходими за банкноти от по пет долара?“

… А едни милиард съдържаше хиляда милиона.

Така че хиляда, делено на деветдесет…

Единайсет квадратни метра, запетая, сто и единайсет.

При височина седем метра, естествено. Нямаше смисъл. Ако на някои места таванът на фоайето позволяваше такава височина, изкачването на седемметров куп рискуваше да бъде доста трудно. „Ако клиентът ни поиска да ги преброи, ще му трябва хеликоптер или поне алпенщок^[2].“

Реши, че вместо да има малко повече от деветстотин деветдесет и една купчини с височина седем метра и половина, по-добре ще е да се намали височината им. Например, като се разделят на пет. Получаваше се точно.

„Четиристотин петдесет и пет купчини… или четиристотин петдесет и шест“, сигурно някъде беше сбъркал.

Но резултатът му се стори напълно допустим и приличен — така разпределен, един милиард долара представлявате купчина с височина метър и петдесет, разположена върху повърхност от около петдесет и шест квадратни метра.

„Във всеки случай събират се във фоайето, поне това е сигурно. Никъде другаде освен във фоайето.“

Научните изчисления на Тадеуш Тьопфлер се оказаха погрешни. Немного, но все пак доста.

Главозамайващият куп от банкноти покриваше повече от шейсет квадратни метра и на места леко надхвърляше два метра височина. Поради простата причина, че не бяха успели да съберат достатъчно банкноти от по сто долара и се наложи да прибегнат до пачки с по петдесет, двайсет, десет, пет и дори един долар.

 

 

Към седем часа вечерта на третия ден телефонът в зала „Вилхелм Тел“ иззвъня. Тьопфлер, който трескаво очакваше обаждането след заминаването на последния блиндиран камион, вдигна слушалката. Гласът на Кнап:

— Сега.

Слязоха и тримата, като прегърнатата двойка вървеше пред младия швейцарец.

В огромното пусто фоайе, с изключение на милиарда от банкноти се намираха само Алоис Кнап и Уважаемият Фюсли, облегнат на бастуна си.

Човекът, който казваше, че се нарича Климрод — поне за Тадеуш Тьопфлер, — дори не се приближи до богатството. Спря с разсеяни, леко разширени очи, а на лицето му нямаше и следа от шега или забавление.

Но младата жена обиколи бавно купчината.

— Един милиард долара?

— Един милиард три долара и четиридесет и пет цента — отговори Клан. — Молим да приемете искрените ни извинения за забавеното изплащане на чека ви.

Тя изчезна зад банкнотите. Но гласът й отекна под свода от пари:

— Всичко твое ли е, Реб?

— Да — отговори мъжът невъзмутим.

— И колко още имаш по толкова?

— Не знам.

— Два пъти, Реб? Пет пъти? Десет пъти?

— Не знам.

Тя отново се появи пред погледа на четиримата мъже.

— Ами ако ги запаля, Реб? Реб, мога ли да подпаля всичко?

— Да.

— Наистина ли мога?

— Да.

Но той се усмихна и произнесе с нежност:

— Само че ще се подпали и банката.

— Купи я.

— Какво ще правим с нея, любов моя? Не намираш ли, че това е едно доста тъжно място?

Тя го погледна и неочаквано в очите й се появиха сълзи.

— Реб, ти си невероятно нежен и внимателен. Обичам те.

— Аз също те обичам, Чармиан.

Тя се облегна на стената от банкноти и безшумно заплака.

Тьопфлер първи, а след него Кнап и накрая Фюсли извърнаха поглед — не смееха повече да я гледат, както и него. Изразът му бе като на разпнат.

— Отвели ме там, Реб, още сега. Нека отново ме затворят.

 

 

Големият брой въоръжени пазачи, пръснати навсякъде, но извън фоайето, по даден знак на Кнап ги пуснаха да минат. Тьопфлер не помръдна дори след като вратите отново се затвориха. Кнап му каза:

— Приберете се вкъщи, момчето ми. Всичко свърши.

— Какво ще правим с парите?

— Ще ги върнем там, откъдето ги взехме. Какво друго може да направим?

Тадеуш Тьопфлер кимна с глава. Разбира се.

И се отправи към изхода.

— Тадеуш?

Тьопфлер само каза, без да се обръща:

— Знам — трябва да мълча.

Отиде си. Не искаше да говори с никого. Плачеше му се — и на него.