Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (35)

33.

Черната папка се намираше в ръцете на Харисън Куин, адвоката, дошъл от Ню Йорк и отседнал заедно със съдружника си Том Макгрийди в апартаментите на „Сандс“.

Нито Куин, нито Макгрийди познаваха Лас Вегас. Идваха тук за пръв път. Не бяха свикнали да преговарят със скитници, но това не ги плашеше кой знае колко. И двамата бяха адвокати, специалисти по въпросите, свързани със сделки, ползваха се с изключително уважение, изпитваха еднакво удоволствие от добре изготвените досиета и в случай на нужда с еднаква неукротимост защитаваха доверените им интереси.

Досието, което бяха изготвили, напълно ги удовлетворяваше. Намираха го за великолепно.

Бяха работили усърдно върху него и не откриваха никакъв пропуск. Този Лернер наистина си разбираше от работата, макар че никак не беше привлекателен със забързания си и сякаш печален говор, с облекло на момче за поръчки, пременило се за погребение. Първия път, когато Лернер дойде, за да наеме услугите им, той не им направи кой знае какво впечатление. За малко щяха да отхвърлят предложението му въпреки значителните хонорари. Тогава Лернер им каза: „Хората, които представлявам, не са някаква сбирщина. Те са уважавани граждани. Сами можете да се убедите — телефонирайте на Дейвид Филоус от «Хънт Манхатън». Направете го, ако обичате. Още сега.“ Направиха го. Филоус бе избухнал в смях: да, познавал „клиентите“ на Лернер; да, отговарял за тях, за всичко; не, не можел да каже имената им; да, Куин и Макгрийди с цялата си достопочтеност и без опасения могат се заемат с Лернер и неговите „клиенти“…

Харисън Куин разтвори черната папка. Тя съдържаше два напечатани листа без подпис или адрес. Куин ги прочете и изтръпна. Без да промълви нито дума, той подаде текста на Макгрийди. После се обърна и много внимателно погледна младия човек с тъмни очила в метални рамки, седнал зад него между двамата асистенти от фирмата „Куин & Макгрийди“. За младия човек с металните очила Куин знаеше всичко на всичко три неща: „Казва се Бек; той е един от моите помощници и ме представлява. Спазвайте съвсем точно всички указания, които ще ви предаде от мое име.“

И само преди няколко минути именно младият човек внимателно му бе подал черната папка.

Макгрийди я прочете на свой ред и я затвори. Лицето му остана безизразно, но Куин забеляза как ръцете му леко трепереха. Беше осем часът и двайсет и девет минути сутринта на 16 септември 1957 година. Погледът на Куин бавно обиколи салона на осмия етаж в „Санд“, където се бяха събрали, и с висок глас каза:

— Мисля, че всички са тук…

Шепот и поклащане на глави в потвърждение. Общо бяха четиринадесет. Отляво на Куин седеше Макгрийди. Зад него се намираха асистентите му и младият Бек; отдясно — обезпокоителната личност на Аби Левин, заобиколен от двама още по-обезпокоителни типове, някой си Мофет, сам представляващ множество синдикати, и един юрист на име О’Конърс; и най-накрая точно срещу него — петима мъже: Мани Моргън и Сол Майер, официални собственици на две казина и притежатели на разрешителни за използването им, придружени от генералния директор по игрите Джо Манакачи и юридическите им съветници с англосаксонски фамилии.

Куин потърси погледа на Левин.

— Господин Левин?

— Вие правите предложението — отговори Левин. — Вие започнете.

Очите му бяха черни, леко продълговати — колкото убедителни, толкова и непроницаеми. Куин бе чувал името му няколко пъти; дори някой твърдеше пред него, че Левин е пълномощен представител на Кримските синдикати, ако такива, разбира се, съществуваха при американските синдикати. Според същия информатор Левин успял да стане едновременно шеф на „старите“, като Дженовезе, и новият човек за всичко на младото поколение, състоящо се от Гало, Персико и Профани. Без да преустановява стабилното си приятелство с някой си Майер Ленски. И въпреки тези интересни връзки от двайсет години никога не е бил призоваван пред съда.

Куин гледаше Моргън и Майер — очите му се местеха от единия на другия,

— Вие притежавате две казина — едното на „Стрип“, другото малко по-настрана. Приходите на първото се изчисляват средно на четиристотин и двайсет хиляди долара. За вас, господин Моргън, цифрата е значително по-малка: триста хиляди и четиридесет. На ден.

— Откъде имате сведенията? — попита Моргън, неочаквано засегнат.

— Съвсем точни са — спокойно отговори Макгрийди.

— А и въпросът не е в това.

— А в какво?

— В проблемите, които имате в този момент — отговори Куин. — И в проблемите, които скоро ще имате.

— Съвсем скоро — додаде Макгрийди, като приветливо се усмихваше.

— И които ще ви принудят да продавате — продължи Куин.

— Да продадете на нашия клиент — уточни Макгрийди.

— Никога не е станало дума да продавам на когото и да било — отговори Майер.

Но той, за разлика от Моргън, не гледаше толкова двамата нюйоркски адвокати, колкото Аби Левин. „Ясно, помисли си Куин, Майер вече разбра. По-умен е от другия.“

— Господин Майер — каза Куин, — вие имате проблеми във вашето заведение. С Комисията по хазарта. През последните четири месеца седем пъти са установявали нарушения в казиното ви и вече сте осъден на една първа глоба от сто и двайсет хиляди долара. Утре или във всеки случай съвсем скоро ще трябва да изплатите още две, ако не и три, на стойност може би около петстотин хиляди долара.

— Ще платим — отговори Майер.

— Отново ще се върнем на този въпрос, господин Майер — каза Макгрийди още по-широко усмихнат. — Колкото до вас, господин Моргън, положението ви хич не е по-добро от това на съдружника ви… о, извинете, на колегата ви…

— Несъмнено и вие имате дребни проблеми с Комисията по хазарта… — добави Куин.

— … но във вашия случай те не са толкова сериозни — продължи Макгрийди и като че ли искаше да каже: „Само не се притеснявайте.“

— Във вашия случай по-скоро ще си имате сериозни проблеми с Министерството на финансите — вметна Куин.

— Министерството на финансите има доказателства, че декларираните от вас приходи към държавната хазна не отговарят съвсем точно на истинските…

— Укриване на приходи — добави Куин.

— И освен това — продължи Макгрийди — в щата Невада…

— … чрез посредничеството на Комисията по хазарта — продължаваше Куин…

— … за систематично премахване от игралните маси — каза Макгрийди.

— На не толкова достопочтени хора — довърши Куин.

— По дяволите, какъв е този цирк! — възкликна Моргън. — В какво точно ни обвинявате? Впрочем, кои сте вие, та да ни обвинявате в каквото и да било? Дойдохме тук, понеже Аби Левин, който е наш приятел, ни помоли да дойдем…

Продължи да протестира. И точно в този момент някой докосна лакътя на Куин. Без да обръща глава, той взе сгънатата на две бележка. Отвори я на коленете си и прочете трите думи, написани е дребен и много гъст почерк: „Faster. Kill Them“^[1].

— Да не губим време — обади се Куин. — Казахте, че сте щели да платите глобите, господин Майер? С какви пари? Тези, които са в касата ви? Страхувам се, че имам лоша новина за вас, господин Майер. Господин Левин?

— Уви! — произнесе безизразно Левин.

— Господин Майер — каза Макгрийди, — вие построихте и оборудвахте казиното си с…

— Както и господин Моргън — намеси се Куин.

— … именно със заемите, отпуснати от финансовите служби на някои синдикати, представлявани тук от господата Левин и Мофат. Така ли е, господин Левин?

— Точно така — отговори Левин.

— Следователно самите ви заемодатели имат проблеми — добави Куин.

— Вноските постъпват нередовно — каза Левин. — Криза.

— Освен това федералното правителство се бои, с право или не, синдикални организации да финансират заведения, където се играе хазарт…

— … особено управлявани от хора, които те считат…

— … с право или не — добави Куин.

— … като не дотам достойни за уважение — завърши Макгрийди.

— Накратко — заключи Куин, — нашите заемодатели много скоро ще ви представят сметките си^[2], господин Майер и господин Моргън. За нас, господин Моргън, сумата, която ще трябва да платите, най-общо казано, е един милион четиристотин осемдесет и три хиляди шестстотин двайсет и два долара и петдесет и три цента заедно с лихвите. Господин Майер? За вас цифрата е около два милиона деветдесет и четири хиляди петстотин седемдесет и един долара кръгло, включително лихвите.

— Ние имаме приятели — изрече Моргън, а погледът му пръскаше ярост и омраза.

— Да поговорим именно за тези приятели — каза Макгрийди усмихнат.

Той извади едната страница от черната папка, а Куин — другата.

— „Фредерик Моргън, роден на 14 март 1912 година в Ню Йорк. Осъден на две години затвор през 1936 за въоръжено нападение. На 11 август 1939 година убива човек на име Чарли Базил. Осъден на дванайсет години…“

— Аз не съм Фредерик Моргън.

— Но сте му брат. И преди седем години комисията „Кефаувер“ ви обвини, че сте получили пари не само от брат си, но и от други двама души, за които споменатата по-горе комисия формално установила, че основните им приходи идват от проституция.

— Няма доказателства. Срещу мен не беше възбудено съдебно преследване. Никога не съм бил осъждан.

— В противен случай не бихте получили разрешително за ръководене на казино. Но ние притежаваме доказателствата, които комисията „Кефаувер“ не е могла да представи, господин Моргън. Сметка 165 746 Х на името на Франк Грабенер в банка „Ройъл Британия“. Искате ли да чуете датите на вноските и размера им? Сигурен съм, че следователите от Сената на Съединените щати ще бъдат много щастливи да ги научат…

— Господин Майер? — намеси се Куин. — Струва ми се, че сега е ваш ред.

— Мога да продължа — каза Макгрийди. — Имам още толкова много неща, които бих споделил с господин Моргън. Например за някоя си Лесли Мюро, намерена мъртва на…

— Мисля, че господин Моргън вече разбра — добродушно го прекъсна Куин. — Господин Майер?

Куин започна да чете втората страница:

— Господин Майер, установено е тясното ви сътрудничество с някой си Джон Мандрис от Лос Анжелос. А също и с Джо Багиа и Майк Леви. За малко сте щели да бъдете обвинен в убийство, господин Майер. Без свидетелските показания на именувания Еди Сейдж калифорнийската полиция сигурно повече би се заинтересувала от това какво сте правили, когато е умирал Бъгси Сийгъл, толкова уважаван в Лас Вегас като създател на хотела — казино „Фламинго“. Да продължавам ли, господин Майер?

— Мога ли да видя написаното?

— Разбира се.

Майер прочете отнасящата се до него машинописна страница. Остана невъзмутим. Сложи я пред Куин и отново седна. Спокойно попита:

— Кой е нашият клиент?

— Елин човек, който се казва Хенри Ченс — отговори Куин. — Човек, чиято почтеност е по-сигурна от тази на покойния господин Сийгъл и който освен това има голям опит с казината. И естествено Комисията по хазарта вече му е дала разрешително за съответната експлоатация.

— И той предлага?…

— Да уреди глобите, кредиторите ви и да плати шест милиона деветстотин седемдесет и пет хиляди долара. В брой.

— Господин Моргън — добави Макгрийди, — що се отнася до вас, по едно съвпадение предложението е същото — изчистване на всички сметки, включително дълговете, и изплащането на пет милиона двеста и десет хиляди.

— В брой — намеси се Куин.

— Това са разумни предложения — отбеляза Макгрийди.

— И вие го знаете — прибави Куин.

— Разбира се, разполагате с известно време, за да проучите предложенията ни.

— И да поговорите примерно с вашите приятели от Лос Анжелос — додаде Куин.

— Чиито имена, адреси и брой на дяловете, които държат в съответните ви заведения, фигурират на страниците тук пред нас. Трябва ли да ги четем?

— Няма нужда — каза Майер.

— Срокът е точно два часа — завърши Куин.

 

 

В десет часа и четиридесет и четири минути, с малко закъснение от програмата, понеже Моргън позабави нещата, като представи контрапредложение за пет милиона и петстотин хиляди, впрочем отхвърлено, първите документи бяха подписани. Майер и Моргън си тръгнаха с малкия си генерален щаб, който дори не успя да каже и дума.

— Сега е наш ред, господин Левин — каза Куин.

Макгрийди взе документите, които му подаде един от асистентите. Започна да ги чете: протоколът по споразумението предвиждаше синдикатите, представлявани официално от Мофат, да получат цялостно изплащане на „полиците“ за двата хотела — казина, бивша собственост на Мени Моргън и Сол Майер.

За сметка на това в съдружничество с Хенри Ченс същите тези синдикати създаваха инжинерингово дружество (съвет), което да ръководи двете заведения. А самото дружество поемаше задължението за доставката на всякакъв вид материал — технически, по обзавеждането или хранителен — за казината.

Изготвиха се договори, чиито текстове бяха предварително готови, с различни компании и дружества — по-голямата част от които се представляваха от някое си „Жауа Фууд“.

Договорите бяха подписани. На свой ред Левин, Мофат и О’Конърс си отидоха.

Тогава Куин се обърна към младия човек с металните очила, чиито тъмни стъкла скриваха очите му.

— Наистина ли беше нужно да ме тормозите с тази бележка?

— Съжалявам, много съжалявам — доста срамежливо отговори младежът. — Просто изпълнявах заповедите на господин Лернер.

 

 

В четиринайсет часа на 16 ноември Стив Пуласки, настанен в хотел „Дезърт Ин“, вече притежаваше червената папка.

Съдържанието й никак не изненада адвоката от полски произход. Още през първите минути, когато в кабинета си в Детройт чу Мое Абрамович да обяснява какво очакват „клиентите му“ от него, той получи някаква представа за операцията, която започваше да се привежда в действие — битка между две фракции от голямата сбирщина. Не обикновената сбирщина, а другата, невидимата, които купува сенатори и дори политици във Вашингтон или извън страната.^[3]

Прочете съдържанието на червената папка и от единствения лист научи, че седналият срещу него човек, когото трябваше за два часа да убеди да продаде казиното си, бе с доста обременено минало. Но нищо официално; никога срещу него не е имало и най-малкото обвинение. Ала краткото досие разкриваше участие в рекети, посочваха имена, дати, цифри; предостатъчно, за да го приберат за двайсет години.

И това, което в крайна сметка несъмнено изненада Пуласки: в самия начин, по който обвинителното досие бе изградено, той разпозна метода на големите престъпници. По-скоро си помисли за някоя разузнавателна служба от типа на ОСС в която самият той бе служил по време на войната. „Или ФБР.“

В краен случай голяма частна детективска агенция под ръководството на някои бивши от разузнаването.

Колкото до „купувача“, който се наричаше Андрю С. Коул, Пуласки нямаше никакви съмнения — ставаше дума за подставено лице от голямата игра.

Така че имаше само една личност, на която той не зададе въпроси и от която впрочем не се интересуваше — високия млад мъж с очила в метални рамки (същия, който му предаде червената папка). Поне за този нещата бяха ясни: изпратено от Абрамович второстепенно лице, което нямаше вид на човек, изобретил колелото.

А и крайният резултат, придружен с много задоволителния хонорар, допринесе доста за пълното успокоение на Пуласки. Сделката бе сключена и казиното смени собственика си. Без никакви трудности. Притиснат между заплахата от страшната Комисия по хазарта и Федералната полиция, изгубил неочаквано подкрепата на синдикатите (представлявани от Левин и един профсъюзен ръководител на име Маджио), предишният собственик на въпросното казино много бързо отстъпи, когато — придържайки се към указанията на Абрамович — Пуласки му тикна под носа червената папка.

Тя свърши отлично работата си.

 

 

Както и зелената папка.

С нея трябваше да действа един филаделфийски юрист на име Ким Фойси. Оригиналността на Фойси се състоеше в това, че самият той бе първокласен играч, включително и на покер. Имаше навика и влечението към цялостните екзекуции — в преносния смисъл — около игралните маси, когато някой играч надхвърли възможностите си и сам си изкопае гроба. Най-малкото в това отношение Фойси не можеше да се нарече милозлив човек. „Щом губиш, плащаш. Или не играеш.“

Два и половина месеца по-рано, в началото на юли, с него се беше свързал един от нюйоркските му колега, познат още от Харвард — Филип Ванденберг. Фойси не изпитваше кой знае какви симпатии към Ванденберг, сърдечен като айсберг през ледников период, но ценеше способността на бившия си състудент. Фойси анализира своята игра, както би го сторил на партия покер. На първо време откри три печеливши карти: опасността, надвиснала над „Потенциалния продавач“ от неминуемото съвместно разследване на Министерството на финансите, ФБР и Отдела за наркотици, и трите служби убедени, че парите от наркотиците се „перат“ в касите на въпросното казино-хотел, разположено на „Стрип“; поведението на синдикатите, внезапно решили да се оттеглят от бизнеса (с намерение да продължат интересите си, но под друга форма — дружество за различни доставки съвместно с други дружества, ръководени от член на семейство Гошиниак); най-сетне цената, прекалено умерена за заведение от такъв мащаб; осем милиона шестстотин шейсет и пет хиляди долара, цена окончателна и бетонирана.

А вече на място, във Вегас, лице в лице с Потенциалния продавач, който дори и не подозираше, че е продавач, Фойси установи, че държи още два коза:

— Заплахата, прикрита, но съвсем реална и ясно изразена от някой си Аби Левин (представляващ синдикатите заедно с един човек на име Крамер), заплахата от стачка на персонала в казиното щеше да принуди собственика му да го затвори за доста седмици, а можете и да го доведе до ръба на фалита. Дирекцията на казиното не получаваше приходи, но бе принудена да продължава изплащането на ажио по заемите, взети за покупката и подновяването на интериора.

— … и зелената папка.

В нея имаше доказателства или най-малкото убедителни предположения за някои манипулации и странни банкови действия.

Достатъчно, за да им духне под опашката. И Потенциалният купувач — Мариан Гошиниак — да стане реален собственик.

 

 

Ким Фойси беше единственият, който изпита някакви съмнения към „младежа с металните очила“.

С око на професионален покерджия Фойси внимателно разгледа високия, слаб и мълчалив млад човек. През цялото време той не свали тъмните си очила; присъстваше на преговорите като съветник на Аби Левин под името Беркович. Не произнесе нито дума.

Но той даде зелената папка на Фойси. И филаделфиецът инстинктивно изпита необяснимото чувство за някаква измама. Довери се на Филип Ванденберг, който студено повдигна вежди:

— Не познавам никакъв Беркович.

— Беше от екипа на Левин и се кълна, че не е просто един от многото помощници на този Левин. Изглеждаше ми много повече от такъв.

— Тогава попитайте самия Левин.

— Много забавно — отговори Фойси.

За петте деца на Симон Гошиниак (убит от Финеган през 1950 година) се погрижи изцяло Реб Климрод: финансира обучението на най-малкото — Ърни — и му предостави поста официален директор на „Жауа“. Ако Реб Климрод имаше приятели, то това бяха хората от семейство Гошиниак, които винаги му засвидетелстваха безгранична вярност, макар и никога да не са били в истинския смисъл на думата Хора на Краля, с изключение на Ърни естествено.

Реб никога не забравяше да се отблагодари на всеки, който му бе направил услуга.

В сделката с казината Мариан Гошиниак изигра роля на подставено лице за Хенри Ченс — Човек на Краля — и за всичко, свързано с хазарта. Точно както Анди Коул и Роджър Дън (намесил се в четвъртия етап на операцията: бялата папка), които обединиха силите си с Ченс.

 

 

Последната от четирите папки, които Диего Хаас видя — бялата.

Двамата адвокати, които щяха да я използват, Моузис Бърн и Луис Бенети, имаха преимуществото пред Куин, Макгрийди и Пуласки (те, разбира се, не знаеха за съществуването на другите екипи) да познават посредника, дошъл два месеца по-рано да ги ангажира в сделката — един евреин от румънски произход на име Бени Берковичи.

Бърп и Бенети по-лесно се съгласиха да излязат на сцената, защото освен Берковичи те познаваха и Аби Левин, за когото вече бяха работили на два-три пъти в сделки за почиствано на дрехи. И знаеха например, че Левин притежава дялове в транспортните предприятия.

Името на човека, чиито интереси те трябваше да защитават във Вегас — иначе казано, купувача на двете казина, — дори им беше познато. Ставаше дума за някой си Роджър Дън, нюйоркски издател и печатар, който вече шест или седем години правеше много добри пари от камарите вестници на различни езици, предназначени за наскоро дошлите емигранти. От известно време същият този Дън бе разнообразил дейността си, като изкупи радио и телевизионни канали и започна да издава седмичници. А това, че Дън сега искаше да инвестира в хазарта, като закупи едновременно две казина, не беше изненада. Особено с подкрепата на Аби Левин, който по време на преговорите с „продавача-против-собствена-воля“ определено наклони везните в негова полза (той бе придружаван от двама профсъюзни ръководители — Гуарда и Бауер).

Нямаше нищо необикновено и в присъствието на по-младия брат на Дън, Джек Хенри — висок, нехаен и нескопосан тип, с еднакво руси мустаци и коса и с дебели очила. „Бих искал младият ми брат да присъства — малко притеснен беше обяснил Роджър Дън. — Трябва само да го представите като някой от вашите помощници. Той е много добро момче, но досега не успявам да събудя интерес у него към сделките ми. Освен коли и момичета нищо не го интересува. Може би присъствието му на едни такива преговори ще налее малко мозък в главата му. Човек не избира роднините си. А освен това той лично ще ви предаде една бяла папка, която ви препоръчвам много внимателно да прочетете, понеже ще ви улесни да убедите събеседника си.“

Сделката, доведена от Бенети и Бърн до успешен край се състоя в хотел „Дюнс“ в апартамент, нает от Роджър Дън. Само часът изненада адвокатите от Чикаго: три сутринта на 17 септември 1957 година. „Но аз не съм виновен, беше казал Роджър Дън, имам среща в Ню Йорк, която не мога да отложа, и бих могъл да бъда във Вегас най-рано към края на вечерта. Ако дотогава не дойда, започнете без мен. В края на краищата тихият ми брат ще присъства!“

Маловажна подробност за Бърн и Бенети: като имаха предвид хонорара, те бяха готови да работят в който и да е час от денонощието със или без „натрапения“ им брат. За тази цена те биха се съгласили да присъства и кучето на Дън, ако вестникарският бос бе настоявал.

Освен това имаха бялата папка. Всъщност, когато я прочете на човека, наречен от Дън „мой събеседник“, Моузис имаше чувството, че е извършил убийство — толкова смазан изглеждаше другият.

— Нямаше да свършим по-добра работа дори с пистолет в ръка — каза по-късно на Дън.

 

 

Точно както бяха сторили преди тях (сутринта на 16, следобеда на 16, вечерта на 16) Куин и Макгрийди от Ню Йорк, Стив Пуласки от Детройт и Ким Фойси от Филаделфия, постъпиха и Бърн и Бенети: приключиха светкавичната си операция с подписа за съгласие на представителите на „съюзите“, според което се предвиждаше създаването на четири инжинерингови дружества и още четири за доставка на стоки за току-що закупените казина, а синдикатите получиха гаранция за пет процента от брутните доходи на заведенията в продължение на трийсет години.

Така че всеки един от четирите адвокатски екипа беше напълно убеден, че е единственият в Лас Вегас, осъществил подобен вид сделка.

Във втората фаза на всеки един от случаите Аби Левин вземаше участие. Но за двайсет и един часа той четири пъти смени хотелите и четири пъти партньорите, като водеше със себе си винаги различни профсъюзни ръководители.

Следователно само Левин знаеше, че младежът с очилата присъстваше на всяка среща, но не отправи нито дума към него, освен когато се наричаше Беркович в ролята си на съветник. Помоли го да му купи цигари и „Беркович“ усърдно се завтече да изпълни молбата.

Така че Аби Левин бе първият, заедно с Реб естествено, който можа да оцени необикновения обхват на цялата операция: за двайсет и един часа — от осем и половина на 16 септември докъм пет и половина сутринта на 17 — шест казина смениха собствениците си.^[5]

Всичките казина разполагаха с хотели, като най-малкият от тях имаше четиристотин и двайсет стаи и три ресторанта.

Цялостната инвестиция на Реб Климрод във вегаската „нощ на Свети Валънтайн“ възлизаше на трийсет и шест милиона двеста и четиридесет хиляди долара.

Към доходите на ръководените от Хенри Ченс казина бихме могли да прибавим и двете казина-хотели в Порто Рико, двете на Бахамските острови и още две, но по-късно, в Атлантик Сити.

Тук не включваме двете хотелски вериги и трите вериги от мотели — отдавна ръководени от Етел Корт, — пръснати из Съединените щати и Канада, Карибските острови, Латинска Америка, Европа и останалия свят, тъй като все пак трябва да спрем някъде. Ако се ограничим само с владението на Хенри Ченс, можем да приемем цифрата, без данъците, от осемстотин хиляди до два милиона долара.

На ден.