Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (32)

30.

Диего шляпна голите задници на двете мулатки, които беше взел заедно с багажа си, за да има какво да прави през нощите и следобедните си почивки, както бе взел и трийсет и шест бутилки от най-доброто уиски. Хвърли една усмивка и въздушна целувка към пожълтялата снимка на Бети Грейбъл, закачена на стената от някой предишен наемател, излезе в коридора, почука на съседната каюта и влезе.

Завари Реб, както винаги, да чете.

— Ще се качиш ли?

— Не.

— Както се казва, на един поглед от земята сме.

— Много добре — отговори Реб, без дори да вдигне глава.

Диего се изкачи на палубата, претъпкана от шумна и весела тълпа, предимно черна, сред която доста импровизирани оркестри вдигаха невероятна врява. „Човек не може да чуе дори и бомбардировач“, помисли си Диего. Изкачи се по една стълба и отиде при о Capitao^[1], господар на борда след Бога, но не бразилец, а ирландец.

— Повреда ли има?

— Чакаме.

Горещината беше непоносима, ламарините на палубата направо изгаряха подметките, а облягането на перилата трябваше да се извършва много предпазливо. Диего все пак го стори. Наведе се. Точно срещу вълнореза на кораба видя истинска стена, висока почти два метра, която се простираше, докъдето очите стигат. Стената беше сиво-кафеникава, подвижна, гъвкава и с позлатена пяна по гребена си, която се въргаляше, вихреше и често цапаше с кафяви петна тъмносинята повърхност на Атлантически океан.

Хипнотизиран, Диего се наведе още повече, тласкан от прекомерния си и почти болезнен вкус към всякакви явления, които надхвърлят обикновеното. И тази среща, този мълчалив, гърчещ се, див сблъсък, чрез който се противопоставяха Атлантически океан и най-могъщата река в света и чиято борба бе безсмислена, откакто свят светува, го изпълваше със задоволство.

Повдигна глава и установи, че битката не се заключава само в простото съпоставяне на водите. Почти на вертикалната линия на кафявата водна стена небето също се разделяше. Откъм потъналата в мъгла земя то бе покрито е виолетови облаци, които напредваха в плътен фронт, като стражи, опрели рамо до рамо, за да защитават входа. Затова пък слънцето осветяваше океана и го караше да избухва в светлина.

— И какво чакаме?

— Шибания му лоцман.

Който безгрижно пристигна шест часа по-късно. Едва тогава параходът можа да навлезе в гигантското устие на река Амазонка.

 

 

В Белем ги чакаше Убадло Роша, когото Диего прецени като напълно антипатичен поради мрачния му вид, непрекъснатата му мълчаливост и това, което Диего нарече „израза му на човек-от-гората-който-знае“. Но много скоро, след като се убеди, че Роша изпитва към Реб същата дива привързаност, както и той, Диего започна да го гледа с други очи.

Всъщност от този момент двамата мъже много добре се разбираха.

Роша имаше огромна лодка и трима души, които да я управляват. Започнаха да изкачват Амазонка. Стигнаха до Манаос при изгрев-слънце на 14 май 1955 година, без нито веднъж по време на пътуването Реб Климрод да стане от кушетката, на която бе легнал още при тръгването им от Белем. Минавайки през Сантарем, Убадло Роша, изпаднал в безумно словесно излияние, започна да им разказва историята за опита и пълния провал на Хенри Форд през периода от 1927 до 1946 година, когато американският милиардер инвестирал двайсетина милиона долара отпреди войната, за да създаде в Амазония каучукови плантации, и засял близо четири милиона дървета, като използвал внесени семена от владенията „Гудиър“ във Филипините. Форд дори бил създал град, Фордландия (съвсем скромно), с три хиляди жители, училища, черкви, болници, стадиони, тенис кортове, басейни, игрища за голф и магазини, зареждани със специални самолети. Но местонахожденията били лошо подбрани и когато поредният опит бил направен другаде, като се има предвид, че на едно каучуково дърво са му необходими осем години, за да започне да пуска латекс, човекът от Детройт, мечтаещ да стане производител на гуми, открил, че амазонският каучук му струвал по-скъпо суров, отколкото доставяните му у дома гуми франко вратата. И обезкураженият Форд продал за четвърт милион долара това, което му струвало в най-добрия случай четиридесет пъти повече.

— Златна сделка — отбеляза Диего.

Той изслуша разказа на Роша с безпокойство, което граничеше с тревога, и тази тревога се увеличаваше с всеки изминат ден по безкрайната река. Потъвайки в един непознат свят, Диего се чувстваше потиснат и преоткри след осем години същото чувство на отчаяние и трагична безпомощност, които бе изпитал след бягството им от Богота, когато видя Реб Климрод да тръгва напосоки пред себе си, крачейки по самотния път в продължение на сто дни и най-малко две хиляди километра.

 

 

В Манаос въпреки всичко Диего настоя да продължи по-нататък. От Роша знаеше, че лодката трябва да стигне до Моура (родното място на Роша), а после да изкачи течението на Рио Бранко.

— Няма смисъл, Диего. А ти имаш работа, за която разчитам на теб. Разбрахме се.

— Две-три седмици няма да объркат нещата.

Почти го удари на молба, понеже добре разбираше, че нещо — необяснимо за него — става с Реб. Ставаше някаква промяна. Реб говореше все по-малко, зениците му се разшириха и промяната беше физически видима. В някои моменти той буквално потъваше в себе си. На два-три пъти и в Манаос, където прекараха общо три дни (Роша се занимаваше с неразбираеми приготовления), Реб започна да разговаря със срещаните индианци на непознати езици. Постепенно се отдалечаваше до такава степен, че — обикновено внимателен и вежлив към всички и всичко — сега вече дори не чуваше какво му говорят. Никога не е бил разсеян, колкото и голям мечтател да изглеждаше. А ето че сега беше разсеян, дяволски разсеян.

— Оставете ме дойда с вас. Възможно най-далече.

— Добре — до Каракараи. Но в никакъв случай по-нататък.

Каракараи.

Въпреки че за ушите на Диего думата звучеше малко като варварска музика, тя не му говореше абсолютно нищо. Той дори не си направи труда да погледне в някоя карта, каквато впрочем никой и не му предложи. Лодката потегли от Манаос. Стигнаха до Моура — малко, напълно безинтересно селище, поне в очите на Хаас.

После дойде изкачването по Рио Бранко, с мътни и почти без комари води. „Намирам се в сърцето на джунглата, учуден и доста обезпокоен си мислеше Диего. Аз, Диегито Хаас, най-любимият син на Мамита (тя няма други), свикнал на луксозни хотели, обожаван от дамите и ужас за метротделите по цял свят, вече навлизам в гъмжащия и тайнствен Зелен ад, а от двата бряга ме съзерцават индианци, със сигурност канибали, и лакомо се облизват при вида на дебелия ми задник…“

Всъщност той нямаше друг избор, освен да потърси убежище в хумора и да го поддържа единствено със себе си. Реб, клекнал отпред, повече не отваряше уста най-малкото за да каже нещо на цивилизован език. Няколко пъти, наблюдавайки без видима причина завесата на джунглата, той отправяше странни викове и веднага се появяваха голи индианци със страховити физиономии и лъкове, широки по два-три метра.

Убалдо Роша ставаше за разговор не повече от Реб. Прилагаше едносричното говорене с виртуозността на един Гари Купър в най-добрите му роли. Моряците не бяха тези от Белем. В Манаос екипажът се беше сменил и автентични индианци поеха щафетата. Самата мисъл, че те ще бъдат единствените му спътници и по обратния път, още отсега изпълваше Диего с безпокойство.

— Тук.

Слънцето току-що се беше показало. Диего стори същото и се измъкна от хамака. През цялата нощ валя, но сега дъждът бе спрял и набъбналата река заливаше със спокойните си води цели хектари от джунглата, като по този начин се образуваше съвършено лъскаво огледало, което отразяваше и най-малките промени на небето с такава точност, че Диего се питаше, къде е реалността и къде отражението?

Погледна в посоката, която му показа Роша, и видя опожарено стърнище, направо погълнато от новата растителност, което по нищо не се различаваше от милионите други. Сигурно вече не се намираха на Бранко, понеже сега реката беше много тясна и доста изядена от дърветата и листака. Движената от дълги пръти огромна лодка акостира на нещо като подвижен мост — обикновен гниещ дънер, чийто гъмжащ от червеи хумус служеше за корени на друго величествено дърво. Отзад и около него — непроницаема стена от растителност.

Реб бе вече скочил на земята. За голям ужас на Диего той свали платнените си обувки, които носеше от Рио, захвърли ги надалече, зашляпа с боси крака и с видимо наслаждение из тинестата вода, която бъкаше от обезпокоителен живот.

Роша си поигра на еквилибрист върху легналия дънер, преди да стъпи на твърда земя, „ако въобще нещо може да бъде твърдо в този аквариум“. Диего се чувстваше угнетен.

Той изкрещя: „Реб!“, точно както бе сторил осем години по-рано.

Реб дори не се обърна. Съблече се и остана съвсем гол. Говореше, като се обръщаше към растителната стена, зад която наистина се чувстваха едва доловими движения.

— Сега се отдалечете — обърна се Роша към Диего. — Иначе те няма да се покажат. Възможно е след пет години да не разпознаят веднага Реб. Няма смисъл да поемаме прекалено големи рискове.

За по-голяма сигурност той отправи кратка заповед към Индианските моряци, които веднага избутаха лодката с дългите си пръти и я закараха в средата на течението. Диего седна на фалшборда, докато разстоянието между него и Реб се увеличаваше. И едва когато то стана около стотина метра, от стената с мокри, блещукащи от дъждовната вода листа излязоха фигури.

— Гуахарибос — изрече един от моряците с нисък и изпълнен с уважение глас.

Около Реб, огромен и гол, фигурите се умножаваха, подобно на насекоми, които се нахвърлят върху голямо ранено животно. Точно преди един завой окончателно да скрие картината, на Диего му се стори да улавя жест на Реб, с който сякаш искаше да му каже, че всичко е наред. Най-малкото Диего искаше жестът да е означавал това и да е бил отправен към него. И веднага отново легна в хамака, сви се на кълбо, нещастен, както никога през живота си.

В Манаос от няколко дни го очакваха двамата бразилски адвокати, с които — според указанията на Реб — имаше толкова работа за вършене.

И която той свърши заедно с тях.