Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (30)

28.

След Москва Климрод, Тарас и Диего прекараха само една нощ в Хелзинки и веднага отпътуваха за Лондон. Пристигнаха навреме за закуска, „макар че заради нея не си заслужаваше трудът да тичаме като луди чак от Финландия“, отбелязва Диего. Следобед на същия ден, 1 януари, те се срещнаха с Косташ Майореску, нисък мършав човек, който отначало безмълвно и дълго стиска ръката на Реб Климрод, а после изрази, на малко нескопосан английски, признателността си, а също и убедеността, че всички ангажименти, поети от клана, ще бъдат изпълнени. Неговото пленничество, за което не желаеше да говори, беше го белязало физически, но нямаше никакво съмнение, че едва излязъл на свобода, той бе поел нещата в свои ръце. Майореску разтърси глава, когато Климрод му обясни, че двайсет и деветте милиона и шестстотин хиляди долара — уточнената цена за шестнайсетте петролоносача — все още не са деблокирани от застрахователната компания. В първия ден на всяка Нова година нито една банка не работи.

— Всичко това са подробности. Петролоносачите са ваши. Бог знае, че не сте ги откраднали! Човек, способен да ни измъкне, мен и братята ми, оттам, където бяхме, несъмнено е способен да намери трийсет милиона долара. Климрод?

— Да?

— Нарочно ли ни изпратихте, искам да кажа, при семейството ми в Лондон, нарочно ли изпратихте тези Лернер и Берковичи с предложенията за това необикновено споразумение?

— Те редовно работят с мен.

— Но по произход са румънци, както и ние. Това сигурно не е случайно.

Климрод се усмихна:

— Главно защото те са най-добрите.

Реб вдигна ръка с лукав вид:

— И приемам поканата ви за обяд, която щяхте да ми предложите за утре. Много добре разбирам, че тази вечер предпочитате да празнувате заедно с отново намереното семейство. Любимото ми румънско ястие е tocana de vitel заедно с mititei. А за накрая — dulceata^[1].

Тарас и Сетиниац се учудиха не толкова от гастрономическите познания на Климрод по отношение на румънската кухня. А най-вече от обхвата на операцията, която, освен че щеше да отмъкне под носа на най-големите съвременни корабопритежатели шестнайсет петролоносача, но и само за няколко дни щеше да мобилизира Тарас и Сетиниац, и братята Петридис, и Диего Хаас, и Харлън, и съветски министри и висши служители, чийто брой бе известен може би само на Маркс, на Берия и Сталин, и Евита, и Хуан Перон, и вероятно един таен агент зад Желязната завеса, и аржентинския милиардер — чичо на Диего, — и още един милиардер, американец, запален колекционер по руското изкуство и акционер в едно от най-важните застрахователни дружества в Съединените щати. И едва сега узнаха, че Климрод бе извършил още ходове на шахматната си дъска, пускайки две от най-добрите си Черни кучета.

Реб бе обяснил на Дейвид Сетиниац защо го е накарал да дойде в Лондон дори и по начин, който приличаше на отвличане: „Бих искал поне веднъж да се намирате на първа линия, на самия фронт.“ Показните бойни действия бяха демонстрирани пред очите на Сетиниац.

 

 

Последваха странни седмици и месеци. Или най-малкото изглеждаха такива за хората, които — с изключение, разбира се, на Диего Хаас — не бяха свикнали да виждат Климрод в действие със своя маниер: захващаше се направо с петдесет и повече предприятия, най-често с различни екипи, напълно непознати помежду си; хората, които използваше, несъмнено първи биха се учудили, ако узнаеха, че работят всъщност за един и същи човек. Освен това идеите, издаваните заповеди, пуснатите в оборот средства, които понякога напълно изчезваха за доста време и се появяваха неочаквано точно в момента, когато се чувстваше нужда от тяхната наличност — наподобяваха шампион по шахмат, който играеше на сто дъски едновременно.

От средата на юли 1950 до пролетта на 1955 година, след като купи петролоносачите (а същевременно се занимаваше със сделката на „Уол Стрийт“, работеше с Лилиан Морис за разширяване на „Жауа“, за развитието на вестникарските сделки с Роджър Дън, за откриването на ресторантските вериги и още много други неща), Реб Климрод потъваше във все по-херметична анонимност. Никога не действаше под истинското си име, но ако му се случеше лично да се намеси в някои преговори, то това ставаше най-често под друга самоличност или прикривайки истинското си положение. Разшири тръстовите си действия до границите на истинската лудост. Допусна невероятно малко грешки по отношение на хората, които подбираше да работят за него, под негово име или заедно с него. Когато ставаше дума за американски синдици, изборът му обикновено се спираше на скорошни емигранти с американско поданство, най-вече поляци.

Той беше и първият, който използва до дъно дружествата от типа на Панама, а по-късно и Кюрасао.

Сетиниац нарече този период Пробива. Практически той се състоеше в увеличаване на хората, кръстени от него Черните кучета. Наименованието може би изглеждаше презрително и дори обидно. Но в съзнанието му нещата не стояха така. То изразяваше фанатичната преданост на тези адвокати и невероятната им свирепост, когато защитаваха интересите на Краля. След Лернер и Берковичи с течение на годините те ставаха все повече и повече — пристигаха от целия свят, тайнствени и самотни, в кабинетите на 58-а улица.

 

 

През първите дни на януари 1951 година в Лондон — а това беше един от малкото случаи — се бяха събрали повечето от членовете на бъдещия Генерален щаб на Краля: Тарас, Сетиниац, братята Петридис, Лернер и Берковичи. Те образуваха само първоначалното ядро, което впоследствие щеше значително да се разрасне.

Тони Петридис замина за Аржентина. Брат му Ник се зае с операцията по наемането на още товарни кораби, предназначени да подпомагат „Жауа Блу Роуз“ — търговския кораб на Климрод, придобит благодарение сделката „Роърк“.

Тарас на първо време отлетя за Съединените щати, за да проучи корабостроителниците по Източния бряг, както и в Мериленд и Масачузетс. После отиде в Либерия и Япония, за да подготви японската сделка.

А Сетиниац пое направо за Ню Йорк. Подаде оставката си при „Уитейкър енд Коб“ и се зае с преместването на кантората си на Източна 58-а улица, където е все още, недалеч от Карнеги Хол, и с подбирането на екипа си, за който Климрод му бе дал пълна свобода на действие.

Един февруарски ден Реб Климрод за първи път посети новата му кантора. Въпреки ледения студ в Ню Йорк той беше само по платнен панталон, риза и вечното му кожено сако с подплатена яка. Едва го пуснаха да влезе. Всъщност трябваше да чака около трийсет минути във фоайето, като през това време любезно разговаряше с телефонистката. Сетиниац случайно излезе от кабинета си и така разбра за присъствието му.

— Защо, по дяволите, не казахте кой сте? Съобщиха ми за някой си Антон Бек.

— Това момиче, което имате тук, е много интересно — отговори Климрод толкова невинно, че дори и с глава на дръвника Сетиниац не би могъл да каже дали е искрен. А после Реб добави: — Дейвид, спомняте ли си онази нощ, когато пътувахме за Лондон? Тогава ви изброих всичките си сделки. Разбира се, вие нямахте възможност да си водите бележки. Но мисля, че сега вече можете. Това ще ви отнеме известно време и ако имате друга ангажименти, по-добре ще е да ги отмените, освен ако не са наистина належащи. Започваме ли?

След което работиха осемнайсет часа непрекъснато. Осемнайсет часа без никакъв отдих, освен няколко кратки прекъсвания, колкото да им донесат сандвичи и кафе. Реб Климрод ту сядаше срещу Сетиниац с протегнати крака, с разширени, съзерцаващи тавана очи и с ръце в джобовете на сакото, ту крачеше из стаята с дразнещия му навик постоянно да наглася уж накриво поставените рамки на картини и дипломи, а всъщност ги изкривяваше още повече с някакво лукаво усърдие.

Говорейки.

Говорейки непрекъснато, много спокойно, като не използваше никакъв бележник, никакъв наръчник или пък някакъв мнемотехнически метод^[2]:

— „… Чикаго, 11 октомври 1950, граждански мотив на дружеството: «Шаматари Фууд Систем Инкорпорейтид». Синдик: Анатоли Паревски, роден на 23 март 1909 година в Брест-Литовск. Американски гражданин. Женен, с две деца; професия: електротехнически предприемач. Адрес: «Норт Кингсбърг Стрийт» 1096; телефон: 225 6784. Капитал на дружеството: десет хиляди долара. Печалба до миналия 31 декември: 623 567 долара. Движимо и недвижимо имущество: 3150 долара. Заемодавец: «Нейвъл Феърфакс Банк». Стойност на кредита: 50 000 долара. Изплащане заедно с лихвите: 916 долара на месец. Адвокат: споменатият вече Мос Абрамович от Чикаго. Отговорен мениджър: Херберт Миевски, който може да се намери на работния му адрес: «Рузвелт Драйв» 106; телефон; А 2 3856, или на домашния му: «Елм Драйв Уест» 985, телефон: 27 86123. Акционен влог, печат и регистър във вече споменатата банка «Мичиган Стейт», номер на сейфа 45219 хс, код…“

И пак:

— Детройт, 9 ноември 1950, граждански мотив на дружеството…

И така нататък. Дори в един момент на недоверчивия Дейвид Сетиниац му се стори, че е допуснал грешка:

— Извинете, но не мога да си разчета… какъв е точният адрес на Бепърд, синдика на „Рейшено“ в Балтимор?

— Той не живее в Балтимор, а във Фредерик, пак в Мериленд. А адресът му е „Линкълн Плейс“ 67; телефон: 65 789. Дейвид, не ми губете времето, ако обичате…

Двеста и осемнайсет дружества, управлявани от сто трийсет и един синдиката — хора като Збигнев Цибулски или Диего Хаас (от всичките имена само техните две бяха познати на Сетиниац). Мъже, но също и жени — и без съмнение това, което най-много изненада Сетиниац, бе изобилието на жени синдици…

— Човек може да си помисли, че сте ги набирали от някой девически колеж…

— Общо взето, са минали вече ученическата възраст. И обичам да работя с жени, често пъти на тях можеш повече да се довериш, отколкото на мъжете.

Само Диего Хаас представляваше близо двайсет и пет различни дружества.

— Реб, това е лудост. Рано или късно Министерството на финансите ще направи връзката.

— И какво от това? Всичките дружества си плащат редовно данъците. А ваша работа е да проучите положението, създадено от наслояването на всичките тези дружества, и да направите юридически и данъчни заключения. Готов съм да платя всички данъци, които нормално трябва да изплащам, при условие че вашият екип и самият вие или който и да е друг данъчен юрист — стига да прецените намесата му за уместна — ми каже, че аз наистина трябва да платя. Страхувахте се да не изпълнявате само работата на най-обикновен счетоводител; сега виждате, че от вас очаквам много повече от едно просто сравняване на сделките ми. Вашата работа е да централизирате всичко, да проучите сметките на всички дружества, да ми сигнализирате и за най-малката аномалия, от какъвто и род да е тя. Освен това трябва да направите така, че нито за миг и по никакъв повод да не се споменава името ми. Не искам да се появявам и вие знаете това. Можете ли да го направите, Дейвид?

— Във всеки случай ще се опитам — отговори Сетиниац, леко съкрушен.

— Ще го направите, Дейвид.

— Ще основавате ли още дружества?

— Твърде вероятно. Равносметката: оттук насетне адвокатите ще ви съобщават за новите дружества и необходимата информация за тях. Разбира се, вие ще ги ръководите. Не се доверявайте на никого, моля ви.

— Дори и на Джордж Тарас?

— Дори и на него. За всяко ново начинание ще научавате от два различни източника: от юрист като Бени Берковичи, Лернер или Абрамович, който ще е изготвил договорите, и от официалния ми агент. За всичко, което е свързано с морското оборудване например, ще работите с братята Петридис и Тарас. В другите области ще има други Петридис. Продължаваме ли, Дейвид? Монреал, 29 септември 1950 година, граждански мотив на дружеството…

 

 

Черните кучета наистина започнаха да посещават Сетиниац — те си приличаха невероятно много, повечето бяха евреи от румънски произход (особено в началото на 50-те години) — за операции, извършвани както в Европа, така и в Съединените щати; след това те станаха по-разнообразни, не толкова физически, колкото със своята незабележимост, с навика си да казват само най-необходимото, с малко мафиотския си вид, с убийствената си сериозност и безмилостната преданост към Климрод. С нито един от тях Сетиниац нямаше възможността (впрочем и желанието) да установи някакви други контакти освен професионални. За един Берковичи например, с когото се виждаше много често и в продължение на повече от четвърт век, той много по-късно и съвсем случайно разбра, че е женен, баща на четири деца, много срамежлив и приятен човек, колекционер на порцеланови съдове и поклонник на литературата. Но всичко това беше извън работата и Бени Берковичи — особено в първите години на служба при Краля — посвещаваше на нея повече от шейсет часа седмично.

Двамата братя Петридис, Ник и Тони, много си приличаха. Те управляваха — и най-важното официално! — всичките панамски или либерийски тръстове и дружества. Що се отнасяше до дискретността, те струваха колкото едни Лернер или един Берковичи, а по отношение на работоспособността си — почти колкото тях. Все пак начинът им да избягват въпроси, които не би трябвало да получат отговор, се различаваше: вместо да изпадат в гробно мълчание, те се усмихваха под еднаквите си мустаци и се впускаха в чудновати обяснения, нямащи нищо общо с въпросите. В крайна сметка резултатът бе абсолютно същият — разкриваха само най-необходимото. В създадената от Реб Климрод организация през декември 1950 и януари 1951 година те много бързо се специализираха: занимаваха се единствено с „морските сделки“ на Краля, работеха и със световни специалисти, между които двама шотландци, но упражняваха цялостен контрол върху тях. Те не бяха просто Черни кучета, а нещо като министри или барони, на които Реб Климрод бе предоставил феодално владение.

С течение на годините се появиха и други хора, със същата власт и отговорност като тяхната, но в други области или в други райони на света.

Като французина Пол Субиз, с когото — навярно поради някакви общи допирни точки, та дори и само езика — Сетиниац много бързо завърза приятелство, продължаващо и до днес.

Или пък Тюдор Ангел, калифорниец, въпреки румънския произход на името му, от обикновено Черно куче се издигна в йерархията; изпълняваше все по-важни функции чак до смъртта си през 1970 година. Той стана основната движеща сила в многобройни операции на Климрод в американския запад.

Щеше да се появи също и мексиканецът Франциско Сантана — впоследствие друг личен приятел на Сетиниац, — специалист, и то от каква величина, по данъчните такси.

В Ню Йорк за всичките предприятия, които имаха нужда от фасада на почтеност, достатъчна да вдъхне доверие на традиционни „establishment“ на WASP, Климрод най-често се обръщаше — чрез посредничеството на Тарас, който сред тези хора имаше много студенти от Харвард — към вече съществуващи адвокатски кантори, чиито съдружници се наричаха само за пример Соумс, Метсън или Ванденберг.

Роджър Дън и Ърни Гошиниак — единият отговарящ за аудио-визуалния и вестникарския бизнес, а другият за ресторантските вериги „Жауа Фууд“ — заеха място сред бароните на северноамериканската територия.

Извън нея се появиха още няколко имена, които станаха истински Хора на Краля само защото умееха да се държат на разстояние. Такъв беше случаят с швейцареца Алоис Кнап (и със заместника му Тадеуш Тьопфлер), с китаеца Ханг, с ливанеца Несим Шахадзе — невероятен специалист по валутния пазар, но отговарящ също и за връзките със страните от Изтока.

Що се отнасяше до хотелските вериги, баронът всъщност бе баронеса — англичанката Етел Корт.

И, разбира се, цялата южноамериканска армия — аржентинецът Жаим Роша (не трябва да се бърка с бразилеца Убалдо Роша, който бе почти като Диего Хаас, съвсем особен случай), двамата бразилски адвокати, единият от Рио, другият от Сан Пауло, Жорж Сократес и Емерсон Коело.

Сетиниац откри съществуването на южноамериканците доста по-късно. Ставаше дума за паралелен генерален щаб. Всички тези хора можеха съвсем спокойно да не се познават помежду си. За братята Петридис например Реб представляваше само един корабопритежател и нищо повече. За Сантана — петролен магнат, влагащ в недвижима собственост, и нищо повече. И така нататък. Впрочем същото разделяне се използваше и при Черните кучета. Така че в кантората на Сетиниац се случваше по едно и също време да се намират две-три Черни кучета, и Ник Петридис, и Тюдор Ангел, които се срещаха, но не се познаваха, нямаха и най-беглата представа, че са били изпратени от един и същи човек.

И най-сетне — Джордж Тарас, заемащ изключителна длъжност, както и Сетиниац, със сигурност знаещ за Краля също толкова неща, колкото и Дейвид, но в съвсем различни области, и работеше чак до края като един вид „личен и частен съветник“.

 

 

Тарас пристигна някъде около 20 април и обиколи всичките помещения (заемащи два стажа, третият бе оборудван през 1964 година), преди да се затвори в личния кабинет на Сетиниац. Поклати глава и отбеляза:

— Какво ни се случи, Дейвид? Преди близо шест години и един месец се запознахме при обстоятелства, които бих нарекъл изключителни, с едно странно момче, което навремето впечатли еднакво и двама ни… Познахте ли го, когато се появи отново при вас? Впрочем кога стана това?

Сетиниац се поколеба и почти засрамен от своята недоверчивост, отговори:

— Миналия 16 юли. На рождения ми ден и на сватбата ми. Да, познах го още в първия миг.

— А аз през септември, мисля, че на 8 или 10. Също веднага го познах. Нещо повече: веднага си спомних и малкото, и фамилното му име. Спомних си отново за срещата в кабинета ми в Маутхаузен, когато той разглеждаше онези ужасни снимки, които така глупаво бях наредил да закачат по стените, и ми каза със спокойния си глас: „Аз не смятам, че съм победен от Съединените американски щати… С какво право ми задавате всичките тези въпроси?“ А сополанкото му със сополанко едва се държеше на краката си!

Тарас погледна Сетиниац, замълча за момент и неочаквано избухна в смях:

— А ето ни сега, шест години по-късно, вие и аз, които се познаваме от дванайсет или тринайсет години, не се осмеляваме да отворим уста от страх да не издадем някоя от ужасните тайни на Негово величество Реб Михаел Климрод! Ние ли полудяхме, Дейвид, или той ни внуши собствената си лудост?

— И аз мисля така — рече Сетиниац, който също се смееше. — Сигурно е така. Радвам се да ви видя. Джордж.

— И аз, млади ми Дейвид. Винаги сте били любимият ми ученик въпреки липсата ви на чувство за хумор. Впрочем — казвам „впрочем“, макар че няма никаква връзка, — впрочем връщам се от Япония. Но не ходих там, за да зяпам като турист. Той ме изпрати и пак той ме помоли да се върна и да поговоря с вас. Упълномощен съм да ви кажа всичко. И аз ще ви кажа всичко. Ученико Сетиниац, пишете, ако обичате: Четиринадесети Урок, или Как Се Създава Най-голямата в Света Флота от Петролоносачи, Без да Извадиш Една Стотинка От джоба си.

През следващия час той говореше със същия тон, както едно време в Харвард, когато обясняваше, че правото никога не е било нито друго освен „сбор от хитри и определено противоречиви правила, имащи за цел единствено да придадат благоприличен външен вид на основанията за най-побърканите споразумения“; той разказа за последното начинание на Реб Климрод и ползата, която можеше да се извлече от него.

— Именно на Онасис, а и на останалите гърци, му е хрумнала идеята да претършува останките от немските корабостроителници в Хамбург, Бремен, Кил и другаде. И съвсем естествено тевтонците, които опипват и се опитват да си стъпят на краката, са направили великолепно посрещане на Онасис: те ще построят и в момента строят купища кораби за вече споменатите гърци. Реб каза, че и друга страна, забъркала се в кашата на последната война, може да прояви същото гостоприемство. Япония, ученико Сетиниац. Мястото се нарича Кюре. Като излизате от Хирошима, където впрочем няма никакъв смисъл да ходите, направо вдясно. Млади ми Дейвид, във войната им срещу нас в Пасифика японците хвърлиха най-големите си броненосци, виждани някога из моретата, „Ямато“ и „Мусаши“ — седемдесет и два и не знам колко хиляди тонни. Потопихме ги, това между другото, но те знаят какво означава да се построи кораб. И се съгласиха да го направят за Реб, който им поръча шест петролоносача, два от които, дръжте се да не паднете, два от които по петдесет хиляди тона. Те ще бъдат най-големите в света. За сравнение — дори гъркът Гуландрис бледнее пред тях.

— А парите? — попита Сетиниац с неизлечимото си практическо чувство.

— Ник Петридис ще дойде при вас и ще ви предаде всички договори. Без да навлизам в подробности, работата се състои в следното: Ник е получил от „Шел“ или „Гълф“, или може би и от двете дългосрочни договори за наемане на кораби. За петнайсет години — шестнайсетте петролоносача, бивша собственост на семейство Майореску. Доста тлъстички суми. И най-важното, гарантирани приходи, въз основа на които Реб е сключил нови допълнителни кредити, които ще финансират работата с японците. И понеже преди това е подписал други договори — не толкова дългосрочни, от три до пет годили в зависимост от случая, за три от шестте кораба, които се строят, — благодарение на този нов куп договори той можа да откопчи куп заеми… с които или ще купува отново, или… Не правете такава физиономия, ученико Сетиниац…

— Това е лудост.

— По дяволите, нещо друго ли очаквахте от него? Та продължавам: значи, или да купува отново, или да построи други, но този път у пас, в Америка. Става дума за корабостроителниците в Спейроу Пойнт и във Витлеем Стийл, ако добре съм разбрал. Всичко това за около триста милиона долара. Поема безразсъдни рискове.

— Знам — каза просто Сетиниац.

Когато Тарас свърши, на езика му беше да каже, че „А вие все още не знаете всичко, Джордж“ или „Ако поемаше рискове само в тази област, нямаше да чувствам ледени тръпки при всяко поднасяне на ново досие“. Колкото повече се запознаваше с мащаба на управляваната от него империя и с начина на нейното раждане — почти изцяло основаващо се на кредит, — безпокойството на Сетиниац нарастваше, каквото и доверие да имаше в невероятните качества на Реб Климрод и въпреки точното прилагане на „непропускаемите дружества“.

Но не каза нищо, замълча, удържайки обещанието да не се доверява никому, „дори и на Джордж Тарас“.

А Джордж Тарас се усмихна:

— Съгласен, Дейвид. Съдът се умолява да не обръща внимание на въпроса, който за малко щях да задам. Ще обядвате ли с мен?

— Съжалявам, но…

Тарас стана. Продължаваше да се усмихва, но лицето му изглеждаше леко помрачено.

— До скоро виждане.

Разделиха се и двамата с чувството за една първа пукнатина в досега отличното им приятелство, пукнатина, която не се увеличи, но и която не се запълни през следващите четири години.

 

 

През тези четири години Сетиниац рядко виждаше Реб, често пъти през интервали от няколко седмици, понякога и три месеца. В началото се учудваше и дори се безпокоеше от тези отсъствия въпреки оказаното му доверие, но след време започна да ги смята ако не за нормални, то поне за обичайни.

Сетиниац привежда цифри. Единствено той е в състояние да го направи. И уточнява, че тези цифри не обхващат сумарно сделките на Климрод, с които той е трябвало да се занимава, както не е сигурен, че и той самият е бил запознат с всички сделки, извършени от Краля. През пролетта на 1982 година, опитвайки се да направи пълна равносметка, Сетиниац открива цифрата хиляда шестстотин осемдесет и седем дружества и в нито едно от тях не се появява името на Климрод. В нито едно.^[3] Тарас отбелязва пред Сетиниац, че в някоя друга част на света, в Швейцария, Франция или бог знае къде, може да съществува друг Дейвид Сетиниац, който да върши абсолютно същата работа като него и в същия момеят да стои изумен пред собствения си списък!

През май 1955 година Сетиниац изготви (без да уточни предназначението му) кратък доклад, който обхващаше различните сектори на действие на Краля.

„Жауа Фууд“ и трийсет и седемте дружества, свързани с нея, струват деветстотин и шейсет милиона долара.

Вестникарския бизнес го оценявам някъде около сто и двайсет милиона долара. Тук включвам:

— агенциите за рекламно посредничество;

— двете седмични телевизионни издания (създадени: 1953);

— туристическите организации;

— агенциите SOS Migrants — преселници;

— 19 радиостанции, излъчващи на девет езика (есента на 1952 година);

— собствена телевизия (лятото на 1954 година), втора в проект.

Роджър Дън е официалният собственик на целия този бизнес (от шейсет до осемдесет процента). Всъщност по договора, който го свързва с Реб, той получава десет процента (не е чак толкова зле).

Бизнесът с транспортните дружества на пресата се е развивал добре в географска (Калифорния: зимата на 1951 г.) и вертикална посока — с необходимите юридически предпазни мерки, целящи да се избегне законът „Антитръст“. Гаражи за поддържане на колите, договори с друга чуждестранни компании, частично или цялостно купуване на тези компании.

Прикрепени към транспортните дружества:

— предприятия за превози с камиони и складово;

— предприятия за доставки;

— дружества за промишлено поддържане и ремонт (септември 1953).

Приблизителна стойност на сектора: триста и осемдесет милиона долара.

Четири ресторантски вериги. Географско разположение: от Канада до мексиканската граница. Организирана конкуренция. Снабдяване: „Жауа“ или филиали. Експлоатация на Западния бряг започната през 56-а; контакти с английска групировка за завоюване позиции на европейския пазар.

Верига от супермаркети (привидна независимост с ресторантите). Синдик и на двата сектора: Лилиан Морис. Цялостна оценка: четиристотин милиона. Шестстотин и трийсет заедно със заводите и фермерските кооперативи (1953).

Актив недвижима собственост: сто и петдесет милиона долара. Операцията „Уол Стрийт“ не е приключена. Проекти (?) за 1957 година.

Флота. Двайсет и девет различни компании. Тонаж: три милиона шестстотин двайсет и осем хиляди тона, от които два милиона и седемстотин хиляди в петролоносачи, останалото в търговски кораби класически тип (първоизточник: Ник Петридис). Петролоносач от двайсет и осем хиляди тона — около два милиона. Обща приблизителна стойност: триста осемдесет и пет милиона (30 април 1955 година).

Ликвидност (спекулации): сто и девет милиона двайсет и четири хиляди (30 април 1955 година).

Обща оценка? Кредитна стойност, скъпо струваща организация за защита на Реб, висок брой на съдружниците…

Сетиниац стигна до заключението, че през 1955 година, почти точно десет години след Маутхаузен, по-малко от пет години след появяването му в Ню Йорк в една вестникарска будка, Реб Михаел Климрод нямаше още двайсет и седем години, но със сигурност „струваше“ повече от един милиард долара.

И по-малко от пет човека знаеха това.

 

 

В началото на май 1955 година Джордж Тарас отново се прибра в Ню Йорк, върнал се от поредното си пътуване. „Да, Дейвид, пак за негова сметка. Спомняте ли си, преди три или четири години отхвърлихте поканата ми за обяд? А днес?“

Отидоха в „Кенетън“ на „Уол Стрийт“. Докато си пиеше обичайното мартини, Сетиниац разпозна на съседните маси поне петима от хората на Климрод и отговори на поздравите им с кимване и усмивка. Острото око на Тарас улови размяната на поздрави:

— Скрито чувство на могъщество, а, Дейвид? Така ли е?

— В известен смисъл — отговори Сетиниац, притеснен и дори леко раздразнен от справедливата забележка. Наистина при срещата си с тези мъже, за които той знаеше всичко, а те съвсем малко, Сетиниац изпитваше истинско скрито чувство на могъщество…

— И вие придобивате същите езикови тикове: „В известен смисъл…“

— Нека да говорим за нещо друго.

Поръчаха си и след оттеглянето на метрдотела Тарас неочаквано каза:

— Имам да споделя някои неща, Дейвид. Да поговорим например за балдъзата ви.

Сетиниац изненадано го погледна.

— Вижте — продължи Тарас, — имам вид на човек, който несъмнено се бърка там, дето не му е работата. Но не се хващайте за привидните неща. Какво мислят родителите на жена ви за Чармиан?

— Не ви разбирам.

— Кога за последен път сте видели Чармиан? И не говоря само за вас, Дейвид. Искам да кажа — Дайана, тъщата и тъста ви.

— Прекара Коледа заедно с нас в Ню Йорк. Както всяка година.

— А вие нищо ли не забелязахте?

Дейвид Сетиниац беше спокоен и миролюбив човек, лишен от всякаква агресивност. За негова собствена изненада през последните години, докато изграждаше и уреждаше генералния щаб за операциите на Реб Климрод, той бе открил у себе си неочаквани организаторски качества измежду многото други. „Дейвид, у вас съществуват качества, които и самият вие не подозирате“, нещо подобно му бе казал Реб в един хотел в Лондон и събитията потвърдиха това.

Но въпросът, който му зададе днес Джордж Тарас, породи у него цяла вълна от бурни и противоречиви чувства, почти зашеметяващи го, макар да бе стъпил толкова здраво на земята: почувства раздразнение от неделикатността на Тарас, безпокойство от потвърждаването на собствените му страхове относно Чармиан, най-сетне тежестта от мълчаливата война, която отдавна водеха срещу него жена му и майка й, обвинявайки го, че не е съумял „да държи Климрод настрана“.

— Какво да съм забелязал? — язвително попита Сетиниац, което бе съвсем непривично за него.

— Чармиан е неуравновесена. Вероятно тя е най-красивата жена, която някога съм виждал под слънцето, но семейството й отдавна трябваше да се погрижи за нея.

Тарас допи мартинито си, но очите му оставаха вперени в Сетиниац.

— Дейвид, не се сърдете, моля ви. Оказва се, че знам повече неща, отколкото би трябвало или бих желал да знам. Кога сте видели Реб за последен път? Дейвид, моля ви, не ми се сърдете.

— Миналия 12 февруари и на 13. Работихме през цялата нощ.

— А след това?

— Не.

— Дейвид, той ми каза, че е уредил всичките си сделки, макар че аз сигурно познавам само една скромна част и че те могат да се развиват и без него. Вярно ли е?

— Да.

— Толкова добре, че вие не смятате за ненормално да останете примерно доста месеци без никаква връзка с Реб?

Сетиниац смръщи вежди:

— Какво искате да кажете?

— Това е едно от нещата, което съм натоварен да ви предам, Дейвид. Той ще изчезне за известно време. Не ме питайте къде и защо — нямам представа. Просто съм натоварен да ви предупредя, макар че той сам би трябвало да свърши тази работа.

— За колко време?

— Не знам. Аз му зададох същия въпрос, но безрезултатно. Мисля, че ще пийна още едно мартини.

— А другите неща, които трябва да ми предадете?

— Те се отнасят до Чармиан. Вероятно знаете, че Реб и тя… — Не довърши изречението. И го направи непринудено. Нямате представа какво знае Дейвид за странните отношения между Чармиан Пейдж и Реб Климрод.

— Знам — рече Сетиниац, — че Реб и тя от години се срещат доста често. Но никога не ми е говорила за него и те никога не са се показвали заедно.

Улови острия поглед на Тарас зад очилата му.

— Случило ли се е нещо на Чармиан?

— Наистина мисля, че имаме нужда от още две мартини. И вие, и аз.