Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (28)

26.

В Лондон ги очакваше човек на име Петридис, Ник Петридис, който се оказа американец, нюйоркчанин, очевадно от гръцки произход. По-късно Дейвид откри, че това е същият Петридис, който изигра важна роля в групирането на „Уол Стрийт“.

За момента се задоволи да изслуша докладването му в колата, която ги взе всичките — Климрод, Хаас и него, Сетиниац — от лондонското летище.

Петридис каза на Климрод:

— Нещата стоят така, както ви ги описах. Няма да се връщам на…

— Напротив — прекъсна го Климрод, — върнете се. От самото начало. Дейвид? Слушайте, моля ви. Все още не сте в течение.

— Около шейсет плавателни съда — започна Петридис. — Търговски. От които шестнайсет петролоносача. Продажбата им на търг ще се състои тук, в Лондон, след три дни. Още отсега се знае, че всички големи западни притежатели на кораби ще бъдат също тук: Онасис, Ливанос, Ниаркос, Гуландрис, Даниел Лудвиг, Гети. Плюс норвежците, англичаните, представители на американски компании, като например „Гълф“. Продължавам нататък. Продажбата ще се базира на принципа „по взаимно съгласие за най-високо плащане“ в Министерството по корабоплаване. Всеки прави предложението си в запечатан плик при възможност за наддаване до десет процента от най-високата оферта.

— Следите ли, Дейвид? — попита Климрод.

— Да — отговори Сетиниац раздразнено, но същевременно заинтригуван и дори започващ да изпитва нещо като притегателно любопитство.

— Мога ли да задам един въпрос?

— Всякакви въпроси, Дейвид.

— Ще участвате ли в разпродажбата?

— Да.

Сивите очи весело проблясваха.

— И да, и не, Дейвид. Самият аз няма да участвам, а чрез подставено лице.

— Аз — каза Сетиниац, внезапно просветлен.

— Вие. Освен ако откажете да го направите. Не съм ви довел в Лондон за това. Да речем, че просто искам да се възползвам от присъствието ви.

— А ако не бях тук?

— Щеше да отиде Ник. Впрочем нищо не пречи да отидете заедно. Ник, може да продължите, ако обичате…

— Сега за собствениците на разпродаваната флота — каза Ник Петридис. — Собствениците са едно семейство, по националност англичани, но от румънски произход, Майор — английският вариант на истинското му име Майореску. Трябва да се знае историята им, която съвсем не е обикновена. Част от клана е напуснала Румъния през 1907 година, по време на селски бунт; дошла е във Великобритания и е получила английско поданство. Другата част от фамилията Майореску останала в Букурещ и Констанца. Тъкмо там нещата се усложняват. През август 1944 руснаците навлизат в Румъния. В румънските пристанища се намират четиридесет кораба, които принадлежат на клана и чийто неоспорим шеф е Косташ Майореску и двамата му братя Йон и Никифор. Щом усетили накъде духа вятърът, цялата флота вдига котва в посока Лондон, Ротердам, Марсилия. Но руснаците са там. Косташ и братята му са блокирани. Те успяват да измъкнат не само и последните си кораби, но и всичките членове на семейство Майореску, жени и деца, намиращи се все още на румънска територия, сякаш нищо не е било, а самите те останали заложници, маневрирайки из административните учреждения, колкото да отклонят вниманието на Вишински и румънските комунисти. Но ги разкриват, Косташ и братята му са хвърлени в затвора. Все още са там. Дори не се знае точно къде. Може би в Съветския съюз.

Черният „Даймлер“ наближи Хайд Парк. Реб Климрод сякаш не слушаше Петридис. Беше разтворил на коленете си някаква книга и отгръщаше страниците с изумителна бързина. Сетиниац разпозна книгата: „Десет дни, които разтърсиха света“ от Джон Рийд.

— Семейство Майореску, извинете, семейство Майор от Лондон, от шест години използват всякакви начини, за да освободят шефа на клана и двамата му братя. Букурещ дори не си направил труда да отговори. С едно изключение, когато казали: „Върнете всички кораби в Черно море и тогава ще говорим.“

Даймлерът пое по Парк Лейн.

— Информационният бюлетин завърши — съобщи Ник Петридис, като се усмихваше под черния си мустак на радостен пират.

Даймлерът спря пред хотел „Дорчестър“. Реб Климрод също се усмихваше:

— Какво очаквахте, Дейвид? Да наема стая за нас четиримата в „Уайтчейпъл“? Ще се наредите сред милиардерите с перспектива да спечелите флота от шейсет плавателни съда. Необходим ви е достоен адрес.

Влязоха в хотела. Двата апартамента бяха наети на името Дейвид Джеймс Сетиниац и Николас Х. Петридис, и двамата от Ню Йорк. И нищо на името Климрод или дори Хаас (впрочем последният беше напуснал групата и заминал по някаква задача). Невъзмутими и леко измършавели прислужници, сякаш слезли от стените като призраците на Оскар Уайлд, пренесоха с набожна сериозност куфарите. Сетиниац се озова в салона на апартамента си сам с Климрод, който съзерцаваше зеленеещия листак на Хайд Парк под прозореца. Климрод бавно каза:

— За пръв път дойдох в Лондон през 1937 година. Бях деветгодишен. Много обичам този град. Хайде, Дейвид, питайте…

— Нямате намерение да купувате наистина всичките тези кораби, нали?

— Естествено, че не. Срещу гръцките притежатели, всичките повече или по-малко свързани един с друг — девери, племенници или чичовци, — срещу един Лудвиг или един Пол Гети не мога да застана. Все още.

— Каква е целта на операцията?

— Моля да ме извините, Дейвид, но ще ни отговоря по-късно. Не от липса на доверие, но не съм сигурен в нищо.

— А ролята ми?

— Наистина ще се опитате да се сдобиете с тези кораби. От името на дружеството, което си позволих да нарека „Дайана Марин Къмпъни“. Надявам се, че не виждате нищо обидно в името. При създаването на толкова много дружества някой път ми е трудно да измислям имена. Ник ще ви даде всички документи. А колкото до Ник — препоръчвам ви дискретност. Знае, че съм извършил някои сделки с недвижими имоти на „Уол Стрийт“, но повечето от тях не са му известни. Няма никаква представа какво мога да направя другаде. Дори си мисля, че той ме смята за представител на някого, на група, а защо не и на мафията, както самият вие смятахте. Бих искал нещата да си останат така. Отсега нататък вие знаете сто пъти повече неща, които той никога няма да узнае, а ще дойде и денят, когато отношението ще бъде едно към един милион отново във ваша полза. Вие стоите над него, Дейвид, и винаги ще продължава да бъде така.

— Трябва ли да го шпионирам? — язвително попита Сетиниац.

Сивият поглед остана непроницаем.

— А защо не, Дейвид? Нямам и никога няма да имам в един Ник Петридис или който и да било друг толкова доверие, колкото имам или ще имам във вас. Така стоят нещата.

— Вие живеете в една по-скоро безчувствена вселена.

Мълчание. После Реб поклати глава:

— Може би никога не съм имал избор. Или може би такъв съм си по рождение.

И неочаквано се усмихна:

— Хайде да поговорим за това, което ни доведе в Лондон.

— Значи аз ще направя оферта в запечатан плик?

— Точно така. Освен ако оставите Ник да действа сам. Още веднъж ви казвам, че не ви помолих да ме придружите, за да ви използвам като подставено лице. Впрочем никога няма да искам такова нещо от вас.

— Тогава защо дойдох? За да наблюдавам Петридис?

— Това може да е първата причина. Но не и основната. В „Алгонкуин“ ви направих едно предложение. Ако го приемате, на което се надявам, а все още не сте го направили, вие ще бъдете единственият човек в света — нито Джордж Тарас, нито Диего Хаас някога ще знаят толкова, колкото вие, който ще знае всичко или почти всичко за моите сделки. Ето истинската причина за идването ви в Лондон, Дейвид. В бъдеще, при условие че ми отговорите положително, вие ще бъдете постепенно изтеглен назад, почти в сянка. Знам, че това отговаря на вашата природа, на вкусовете ви, на качествата ви, които са безкрайно по-големи, отколкото самият вие си представяте. Но бих искал само веднъж да бъдете на първа линия, на фронта. Мисля, че бях ясен, Дейвид.

Реб се усмихна със същата необикновено топла усмивка, която вече се появи веднъж.

Сетиниац седна в един фотьойл. За сетен път се почувства объркан, нещастен, понесен от някакъв поток и същевременно разтърсен от странна възбуда, която за малко да напълни очите му със сълзи и която всъщност го хвърляше в крайно притеснение. Не беше свикнал с подобни изблици.

Най-сетне каза:

— Веднага ли трябва да дам отговор?

— Разбира се, че не. Нищо не ни притеснява. Ще чакам колкото е необходимо.

Мълчание. Сетиниац попита:

— А вие, какво ще правите вие, докато аз се преструвам, че наистина искам да купя тези кораби?

— Ще пътувам с Диего.

— По други сделки или по тази?

— По тази.

Засмя се:

— И по други. Обичам да правя много неща едновременно.

— Сигурен съм, че въпросът ми е ужасно наивен, но все пак ще го задам: това, което ще предприемете, което несъмнено вече сте предприели, е или ще бъде ли незаконно?

— По никакъв начин. И не знам дали ще успея или не. Това е… доста особена операция. Но със сигурност не е незаконна или неморална.

Отново мълчание. Дейвид Сетиниац го гледаше напълно объркан по отношение на собствените си чувства.

— Вие сте абсолютно сигурен, че ще приема, нали?

— В известен смисъл — отговори Реб, като все повече и повече се усмихваше.

— Дявол да го вземе — каза на френски Дейвид Сетиниац, — понякога ме довеждате до отчаяние по един невероятен начин! Добре, докъде мога да стигна при наддаването?

— Една лира и шест пенса. На кораб, разбира се.

Светлосивите зеници, обрамчени от дълги тъмни мигли, излъчваха — поне в очите на Дейвид Сетиниац — дяволска светлина. Но бяха изключително развеселени.