Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (26)

24

— Дейвид Сетиниац.

Гласът, произнесъл името му, бе спокоен и бавен и без да бъде висок, ясно се откроявате сред многослойната глъчка на тълпата. Сетиниац излизаше от асансьора, обърна се и го видя — облечен със синя риза, с платнена торба в краката, спокойно облегнат на мраморната облицовка на стената. Беше 18 септември. Сетиниац каза на двамата мъже, които го придружаваха:

— Извинете ме. Ще ви се обадя утре.

Приближи се до Реб Климрод. Разглеждаше го и не знаеше какво точно да му каже. Климрод се усмихна:

— Добре ли мина сватбеното пътешествие?

— Великолепно. Какво стана с вас? Джордж Тарас се обади миналата седмица и ми каза, че сте ходили у тях и сте му върнали книгите.

Сетиниац се чувстваше малко нервен без ясна причина. Като при ненадейна среща със стар приятел от казармата, когото малко или повече си забравил… Почти без да си дава сметка, той закрачи през залата с прекалено изострено чувство за присъствието на странния младеж до себе си, облечен смешно и с глупавата си платнена торба. Излязоха на Медисън Авеню. Времето беше много хубаво и топло. Покрай тях премина цял ескадрон секретарки, които се усмихваха на Сетиниац, но хвърлиха и любопитни погледи към спътника му.

— Мен ли чакахте?

— Да.

— Защо не се качихте в кантората ми?

— Какво ви каза Джордж Тарас?

Отговаряше на въпроса с въпрос.

— Само, че сте били у тях, в Мейн, и че сте му върнали книгите. И че сте спечелили съпругата му.

Сетиниац все пак успя да заговори с лек тон въпреки непонятното притеснение, което изпитваше.

— Изглежда, че по отношение на живописта имате познания доста над средните…

— Нищо друго ли?

Сетиниац се замисли, напъвайки паметта си.

— Не — отговори той искрено. — Толкова ли е важно?

— Не чак толкова — каза Климрод. — Бих искал да поговоря с вас. Можете ли да ми отделите половин час, или предпочитате да си уговорим среща за друг път?

За онази вечер Сетиниац си спомня, че не е имал други намерения, освен да се прибере вкъщи, във великолепния апартамент, който майка му и родителите на жена му се бяха постарали да обзаведат близо до Парк Авеню. След като се завърнаха от сватбеното пътешествие, Дайана и той бяха прекарали насаме само няколко нещастни часа, носени от вихъра на светския живот както в Ню Йорк, така и в Бостън, в крайморското имение на семейство Пейдж в Кънектикът или в огромното ранчо, което собствената му майка притежаваше в Кентъки. А от първи септември, датата, на която започна работа в „Уитейкър енд Коб“, нямаше вечер, в която младата двойка да не приема гости или да не ходи на гости. „Но ако трябва да бъда напълно искрен, това не бе единствената, нито дори истинската причина за колебанието ми: мисълта да поканя Климрод у дома, да го въведа в своята социална среда — тази мисъл ми изглеждаше абсурдна. Беше 1950 година и по онова време хората много повече държаха на външното благоприличие, отколкото днес. Естествено, след случилото се по-късно…“ Сетиниац каза много колебливо:

— Знаете ли, аз…

Голямата ръка на Климрод го хвана за лакътя — жест, който още повече смути Сетиниац.

— Мога ли да ви наричам Дейвид?

— Разбира се.

Климрод се засмя:

— Така или иначе не бих могъл ла приема поканата ви за вечеря. Съжалявам, не съм свободен. Може би някой друг път.

В дъното на очите му потрепваше весело пламъче. „Аз съм пълен кретен“, мрачно си помисли Сетиниац с присъщата си откровеност. Но Климрод вече продължаваше:

— Да речем, че след около пет-шест месеца ще имам нужда от адвокат като вас. Не, не искам нито с Уитейкър, нито с Коб, нито с някой друг от техните помощници да си имам работа. Осведомих се за вас…

Усмивка. Тази негова толкова странна усмивка.

— Не ми се сърдете, моля ви. Не открих нищо, което — как да кажа? — да не ви прави чест. Ще имам нужда от вас като адвокат през пролетта. Дали ще приемете или не — вие ще решите. Но преди това, през този период от няколко месеца, имам предложение към вас. Бих искал да се срещаме по за три-четири часа седмично. Разбира се, ако това спомогне за уреждане на нещата, готов съм официално да вляза във връзка с Коб или Уитейкър и в известен смисъл да наема услугите ви. Вашите, а не тези на който и да е друг от толкова известните им юристи. Ще платя каквото трябва. Бих желал да се срещаме по три-четири часа всяка седмица, не непременно в един и същи ден от седмицата, а в зависимост от вашето и моето свободно време, и аз ще ви задавам въпроси, най-вече теоретични…

Сетиниац го гледаше смаяно.

— Искате да ви преподавам право? По три часа седмично?

— В известен смисъл. Но не е точно така. Искам да науча основното, това, от което аз имам нужда. А много добре знам от какво имам и от какво нямам нужда.

— Който и да е вечерен курс ще направи същ…

Климрод усмихнато поклати глава:

— Не. Опитах.

Весело се разсмя и младостта му (по-късно Сетиниац откри, че в същия ден той навършваше двайсет и две години) още по-ясно пролича.

— Не върви достатъчно бързо, губят време за незначителни неща и най-важното — часовете невинаги са ми удобни. Дълго мислих, Дейвид. За пари ли става дума?

Бръкна в торбата и извади няколко пачки от по хиляда долара.

— Извинете ме, в никакъв случай не искам да ви обидя. Посочете ми пътя и аз ще уредя всички финансови проблеми. Всичко, свързано с Уитейкър и Коб или което засяга вас.

— Господи! — възкликна Сетиниац, почувствал се понесен от огромна разбиваща се вълна. — Услугите ми не струват кой знае колко, работя истински едва от осемнайсет дни!

— Приемете, моля ви. В края на краищата вие ми спасихте живота и ми дължите нещо.

Сивите му очи весело проблясваха. Но същевременно излъчваше почти потискаща сила на убедителност и чувство за предлагано сърдечно приятелство — разкрило се неочаквано, сякаш осветена врата, внезапно отворела в мрака.

— Дейвид?

— Съгласен съм — отговори Сетиниац, като оттук нататък се остави на вълната, която изцяло щеше да разтърси живота му.

И още в първите минути на следващата им среща (тя се състоя четири дни по-късно, но не в адвокатската кантора на „Медисън“, а в хотелския салон на Източна 44-а улица) Сетиниац осъзна нещо безспорно: интелигентността на Климрод бе най-мълниеносната и най-завършената от всички, с които някога се бе сблъсквал. „Понякога е направо страшно. Притежава дарбата да върви директно към същността на нещата, дарба, която те смущава и още по-лошо — слисва те. Разбира се, тази интелигентност си я долавял и преди това, дори само в погледа му, но съвсем друго е да я видиш в действие без никакви задръжки, гола, освободена от всякакви, макар и непринудени маскировки, като обичайната безпристрастност на лицето, замечтания израз на очите, бавните му, спокойни жестове и реч. Тогава тя се разкрива със своята необхватност, дори чудовищност — думата съвсем не е силна; естествена, ослепителна, но в моменти дразнеща. Мисля, че в Харвард бях от онези студенти, дето ги наричат блестящи. По онова време «Уитейкър енд Коб» бяха най-добрата адвокатска кантора по сделки в Ню Йорк и дори в Съединените щати. Върхът. За един млад юрист да бъде нает от тях означаваше, не знам… все едно че дебютиращ актьор е ангажиран във филм вместо Гари Купър. Наеха ме заради личните ми качества, а не поради някакво семейно ходатайство и аз ликувах от гордост. А бях изучавал право и икономика в продължение на шест години… В края на първите часове, прекарани с Климрод, аз излизах смазан, чувствах се като четиригодишно дете, за което са настоявали да взема уроци по ядрена физика. До такава степен, че бях готов да откажа следващата среща…

На която, разбира се, отивах. Човек не би могъл да разбере Краля и невероятното влияние, което упражняваше върху всички нас, ако няма предвид съблазнителната му сила. Различните маски на Реб Климрод — физиономия, глас, вежливост, мекота — не са били нищо друго освен отстъпки, които правеше с дяволска вещина, за да ни накара да го приемем, да му простим, че е толкова високо над нас. След като разбереш това, малко или повече се нагласяш към него.

До 20 ноември 1950 година се срещнахме петнайсетина пъти. Но много често си задавах въпроса, кой на кого преподава право?

Също така си признавам, че нито за момент не съм и помислял дали предварително е планувал как да използва срещите ни не само за да придобие знания, които са му липсвали, не само за да ме прецени и претегли, преди окончателно да ми се довери, но най-вече за да види отново Чармиан…“

 

 

— Отиваме твърде далече — каза Сетиниац, леко раздразнен. — Както винаги с вас, скачаме от една мисъл на друга, така че…

Той намираше убежище в английския, за да избегне възможното обръщение на „ти“, както е във френския език.

— Но бих могъл да го намеря някъде, нали? — кротко попита Реб.

— В таблиците на Голдънвейзер. Освен ако Чандлър не го споменава в своята „Economics of Money and Banking“^[1], Имам книгата, но не е тук. Вкъщи е. Бих могъл да ви я донеса следващия път.

— Или аз бих могъл да ви придружа до вас и вие да ми я дадете още тази вечер. Можете ли да го направите?

Заедно напуснаха салона на хотел „Алгонкуин“. Таксито ги остави на Парк Авеню. По пътя продължиха спора за долара, курсовете и международната финансова система. Сетиниац упорстваше и до такава степен бе погълнат от темата, че не си даде сметка кога се озоваха в хола на собствения му апартамент, подавайки на хавайския метрдотел шапката и чантата си…

… и намирайки в големия салон жена си и балдъзата си, които отправиха въпросителни погледи към невероятно спокойния Реб Климрод.

 

 

На 20 ноември 1950 година Чармиан Пейдж караше двайсет и четвъртата си година. Макар и безумно влюбен в жена си, Дейвид Сетиниац винаги бе признавал, че от двете сестри по-малката беше изключително красива. Но въпреки това дори с нож на гърлото не би се оженил за нея — тя винаги бе притежавала дарбата да го смущава и почти да го довежда до ужас. Смеейки се, Дайана обясняваше държането и с това, което тя наричаше „малко особеното чувство за хумор на Чармиан“. Цели петнайсет години — като се започне със собствената му френска баба Сюзан Сетиниац — грижливо и дълбоко подчертаваха на Дейвид Сетиниац, че притежава толкова чувство за хумор, колкото и гъбата за тоалетната чиния. С течение на времето най-сетне успяха да го убедят.

И в крайна сметка, присъединявайки се към общото и почти свещено мнение на останалите, той се принуди да приеме странностите на балдъзата си за нормални.

Тя имаше пълна финансова независимост. Парите на семейство Пейдж датираха отпреди четири поколения — така да се каже, от времето на кръстоносните походи според северноамериканските разбирания. Когато стана пълнолетна, тя придобива десет милиона долара. Презрително отхвърля предложенията за услуги от обичайните довереници, натоварени от семейството да бдят над богатството. Твърдеше, че може сама да се погрижи за него. Бяха я видели пред вратите на Нюйоркската фондова борса и даже се бе опитала да разбие преградите. За всеобща изненада тя неоспоримо доказваше, че не й липсва усетът, присъщ на големите финансисти. Един ден нахлула побесняла при Уитейкър и Коб — преди Сетиниац да бъде назначен там на работа — и почнала да сипе огън и жупел заради една сделка, която не била водена както трябва, или поне не според указанията, дадени от нея. На Джонас Уитейкър, който отиваше към седемдесетте с мъдрата бавност, присъща за всички неща, които правеше, му трябваха доста дни, за да се съвземе; огорчен според него от несправедливите упреци и най-вече разтърсен от факта, че му ги отправя една жена — животински вид, който е срещал само под формата на един-единствен екземпляр (собствената му жена), за който бе твърдо убеден, че е способен само да фабрикува деца, да забърква пудинги, да шие със ситен или кръстат бод, ако ставаше дума за умствени дебили.

По едно време се разхождала на кон по Парк Авеню и Пето Авеню и връзвала юздата на животинчето си за оградата на частни къщи или във фоайето на „Уолдорф“; пет пъти се била сгодявала и всеки път — със злорадо постоянство — изоставяла годеника си на стъпалата пред църквата; пътувала чак до Индия с амбицията — впрочем неосъществена — да стане брамин; по едно време приела предложението на холивудски продуцент, който мечтаел да направи от нея нова Ава Гарднър (на която доста приличала), и дори се стигнало до сценарий, но на третия ден от снимките тя отпътувала за южните морета; на сватбата на по-голямата й сестра с Дейвид Сетиниац (тя го тероризирала с навика си да седи на ваната, когато чисто гол се сапунисвал) Чармиан под претекст, че младоженецът имал савойски корени, вместо подарък бе докарала от Франция със специален самолет дванайсет пити швейцарско сирене — и шест фолклорни ансамбъла, които — играейки заедно — вдигали адска врява. „Но, Дейвид, не е ли смешно?“, питаше Дайана. „Страхотно“, отговаряше Сетиниац, злобен и смазан.

Беше смешно или поне можеше да мине за такова. Но имаше нещо друго, което Дейвид Сетиниац смяташе, че е единственият, който го забелязва, но не се осмеляваше да говори с никого от семейство Пейдж: понякога във възхитителните, леко продълговати, с аметистов цвят очи на Чармиан той съзираше странна и трескава втренченост, която го безпокоеше.

 

 

Чармиан Пейдж напрегнато разглеждаше Реб Климрод.

Каза:

— Вече сме се срещали, нали?

До този момент тя седеше на едно от големите канапета, но сега стана, дойде и бавно се завъртя около него.

— Немец ли сте?

— Австриец.

— Тиролец може би?

— Виенчанин.

Колкото и висока да бе Чармиан, тя едва стигаше до рамото му.

— Но с американска националност?

— Имам аржентински паспорт.

Погледът на Климрод се плъзна по Дайана и Дейвид Сетиниац. Очите му бяха замечтани и сякаш отправени навътре в него.

Чармиан опипа с два пръста тъканта на платнената риза около врата, под коженото сако. Попита:

— Сделки?

— В известен смисъл.

— „Уол Стрийт“.

— Точно така.

Обърна се с лице към него.

— Ще отида да потърся книгата ви — каза Дейвид Сетиниац, чиято изнервеност леко пролича в гласа му.

Направи няколко крачки към кабинета си, но се спря, когато чу Климрод да произнася със спокойния си глас:

— На ваше място със сигурност не бих купил тези двайсет хиляди акции на „Континентал Електрик“.

Сетиниац изненадан се обърна. В петнайсетте им срещи Реб и дума не беше обелил за своите дейности или просто за начина, по който живее и изкарва прехраната си. Всъщност, като съдеше по облеклото му, Сетиниац си го представяше на някоя нисша длъжност по кейовете или в магазин. Дори си мислеше, че австриецът (не знаеше историята с аржентинския паспорт) малко или повече се е компрометирал в нечисти сделки. И каза:

— Не знаех, че се интересувате от борсата, Реб.

— Дейвид?

Чармиан стоеше с гръб към зет си и продължаваше да гледа Климрод.

— Дейвид, оставете ни на мира, ако обичате.

След малко:

— Бих сбъркала с „Континентал Електрик“, така ли?

— Да — отговори Реб и се усмихна. — Мога ли да получа книгата, Дейвид?

— На борсата ли работите, господин Климрод?

— Не.

— В някоя посредническа агенция?

— Не.

— Може би в банка?

— Не.

Той се засмя:

— Продавам сандвичи на открито. Пред Нюйоркската фондова борса. Вдясно, като идваш.

— И върви ли работата?

— Не мога да се оплача — между трийсет и пет и четирийсет долара на ден, пет дни в седмицата. Като броим и напитките, разбира се. И бакшишите.

— И докато продавахте сандвичи, ли научихте, че съм купила двайсет хиляди акции на „Континентал Електрик“?

Климрод проследи с поглед объркания Дейвид, който изчезна в кабинета си…

… и излезе с Чандлър в ръка.

— О, не! — отговори Климрод. — Такъв тип сведения не стигат до сандвичите, там се научават само важни неща, от общ интерес. Накарах да направят проучване за вас, мис Пейдж. Вашето нареждане тази сутрин е добро, но само наполовина. По принцип то не с лишено от смисъл, но вие малко закъсняхте. Завчера беше по-добре. За сметка на това обаче „Уестърн“ представляваше една добра идея преди пет седмици. Макар че сбъркахте, като отменихте своето нареждане за каледонийците. Трябваше да продължите да следвате вашето предчувствие и нюх. Благодаря, Дейвид. Що се отнася до Сан Джасенто — нека не се страхуваме от силни думи, — това си беше пълна глупост. Дейвид, ще ви върна книгата следващата седмица.

И съвсем спокойно пусна Чандлър в платнената торба.

За първи път от дълго време погледите им се срещнаха.

— Ако бях на ваше място, щях да се откажа от гулдена. С риск да се върна отново към него след три седмици. Бих се заел по-скоро с швейцарския франк.

Усмихна се, направи лек поклон на двете жени и си тръгна. Последва мълчание. След което Чармиан Пейдж избухна в смях:

— Проучване за мен!

Дейвид Сетиниац зърна в очите й странния трескав блясък, който толкова го безпокоеше.

 

 

Количката за сандвичи пред Нюйоркската фондова борса обикновено държаха двама много весели и със забележителна сръчност италоамериканци. Реб Климрод и Диего Хаас пристигнаха към десет часа. Реб каза на двамата мъже да отидат да пият кафе или каквото и да е, но при всеки случай някъде другаде. И да се върнат отново едва когато той им даде знак.

— Аз не умея да правя сандвичи — каза Диего. — Ние, гордите идалго от пампата, не одобряваме ръчния труд. Недей разчита на мен.

— Поне можеш да отваряш капачките на шишетата, нали?

Можеше. Правеше го, нахлупил като Реб смешна шапка от бял и зелен цвят, и си мислеше: „Ако Мамита ме види, ще падне възнак и ще умре пред очите ми. Трябваше да си сложа изкуствена брада.“ И весело крещеше:

— И две лимонади! Две!

Тя пристигна в единайсет часа. Най-красивата жена, която Диего някога бе виждал, и тълпата от секретарки и чиновници съвсем естествено се отдръпна, за да й направи път.

— Мога ли да получа един сандвич, моля? — попита тя.

— С горчица ли? — осведоми се Реб.

— А тя силна ли с?

— Вие бихте могли да понесете каквото и да е — отговори Реб.

— Включително и вас, бъдете спокоен.

— Изобщо не се притеснявам — отвърна Реб.

Вдигна ръка. Двамата италоамериканци пресякоха улицата и заеха отново местата си. Реб избърса ръцете си, свали престилката и шапката. Предложи на младата жена:

— Кафе?

— Казвам се Диего — представи се аржентинецът. — Аз съм много мил и много симпатичен.

— Дори не съм закусвала — каза тя. — Мисля, че едно кафе няма да ми се отрази зле.

Тя и Реб стояха един срещу друг и погледите им сякаш се бяха слели.

— Идваш ли, Диего? — изрече Реб, но това не бе въпрос, а заповед.

Хаас тръгна след двойката. До „Насау Стрийт“ стигнаха пеша. Там се намираше ресторант, чиято табела бе изписана на френски.

— Затворено — каза тя.

Той щракна с пръсти и му отвориха. Вътре имаше великолепно подредена маса, една-единствена, но огромна, в средата на помещението, а целият персонал се бе подредил в пълна униформа.

— Препечени филийки с кафето? — попита Реб.

— С удоволствие.

Очите й не се отделяха от Реб. Седнаха и тримата.

— Както казах само преди малко — продължи Диего, — казвам се Диего и съм изключително интересна личност. Именно разговорът с мен, да не говорим за останалите неща, е направо очарователен. Нищо не мога да направя срещу това — то си е дарба.

— Проучване за мен? — попита тя.

— Да.

— Във всяко едно отношение?

— Само в банков и финансов план.

— А в други области?

— Запазен периметър — рече той. — Предпочитам лично да се заема с другите области.

— Достатъчно ли съм богата за вас?

— Предполагам, че ще трябва да се задоволя с положението такова, каквото е.

Донесоха им кафе, чай, шоколад, препечени филийки с масло, трийсет или четирийсет вида конфитюр, яйца, приготвени по всевъзможни начини, и сладки картофи, бекон, наденички, бъбреци… Сребърните подноси се трупаха в невероятно изобилие. Тя попита:

— А физически допадам ли ви?

— Много — спокойно отговори той. — Напълно. Нямам забележки.

— Да ви напея ли кафе?

— Да, ако обичате. Благодаря.

— Аз също бих пийнал кафе — намеси се Диего. — Съвсем малко, понеже настоявате. И може би едно-две яйца. Но без наденички. От известно време изпитвам ужас от наденичките.

— Да ви представя Диего — рече Реб. — Този тип, отдясно на вас и отляво на мен, се нарича Диего.

— Приятно ми е — каза Чармиан, без да обръща глава. — Здравей, Диего. Как трябва да ви наричам? Реб?

— Реб.

Тя отпи глътка кафе и гризна от препечената филийка; Реб също отпи.

— Разбира се, ресторантът е ваш.

— Разбира се.

— Какво друго?

— Още няколко дреболии тук-там. Едва започвам.

— Доста вече сте напреднали.

— Струва ми се, да.

— Постигането на целта понякога води до разочарования.

Той се усмихна:

— Оставете ми изненадата от тях.

Мълчание. После тя каза:

— Приятелят ви Диего е много мил и симпатичен. И именно разговорът с него, да не говорим за останалите неща, направо е очарователен.

— Това си е дарба — изрече Диего с пълна уста.

Ново мълчание. Реб Климрод помръдна показалеца си и служителите в ресторанта се прибраха, изчезнаха, бяха погълнати от задните помещения. Тя отпусна глава, повдигна я и отново го погледна много сериозно.

— Колко странно, нали?

— Да — отговори Реб. — Много странно. И съвсем неочаквано, особено до такава степен.

Изправи се и й подаде ръка. Тя положи своята в неговата. Излязоха на „Насау Стрийт“.

— Да идвам ли? — попита Диего.

— Защо не? — отвърна Реб.

Той продължавате да държи ръката й.

 

 

Тримата се качиха на корабчето, на което нямате жива душа, освен моряка, който го управляваше. Корабчето промени обичайния си маршрут и потегли към Ню Йорк Бей надолу по Хъдзън.

Диего Хаас седна съвсем отзад, сам, запали една от малките си черни и дълги пури, които единствено той намираше за ароматни, а жълтите му очи съзерцаваха, но не виждаха бетонните брегове на реката. Те се намираха някъде отпред, извън погледа му. Диего си мислеше: „Спускаме се по Хъдзън, както бихме се спускали по Амазонка, и може би скоро ще заплаваме в Атлантическия океан, Диегато, в продължение на години, хранейки се с хот-дог и лимонада, продавайки тук-там три-четири дузини сгради, цели авенюта, аристократично, вече без никаква лудост, живеейки на Парк Авеню или на някое друго, не по-малко злокобно място. Ще си направят деца, чийто кръстник ще бъда аз, и ще ги разхождам в колички, специално изработени от «Ролс-Ройс» или в краен случай от «Дженерал Мотърс», които Реб със сигурност междувременно ще купи. А приключението, Мадре де Диос, вече съвсем няма да е същото. Сто пъти по-добре ще е да се върна при Мамита и да се оженя за първата Консепсион…“

Той изпитваше силна тъга, истинска мъка, че едно безумно, ново и изумително надбягване сега има опасност внезапно да бъде прекратено. Изпитваше също — беше достатъчно прозорлив, за да не разпознае признаците — и ревност.

Която, разбира се, бе напълно безсмислена.

 

 

Подминаха Губернаторския остров и вече почти в открито море корабчето направи завой и отново се отправи към Манхатън, плавайки покрай фериботските докове на Стейтън Айлънд. Плуването приключваше още в началото си.

Диего вече предчувстваше, че между Чармиан Пейдж и Реб Климрод нещата нямаше да бъдат толкова прости.

Двамата се разделиха без нито една дума, без нито един поглед дори. Тя се качи в такси и си отиде. Реб закрачи право към Бруклинския мост, като с два пръста държеше прехвърленото през рамо кожено сако с подплатена яка. А обърканият Диего почти трябваше да тича, за да е в крак с него.

За момента аржентинецът се задоволи да крачи до Реб, като за пореден път проклинаше навика му да кръстосва Ню Йорк или който и да било друг град с широка стъпка — „Ами аз, който винаги съм имал съвсем малки крачета?“ — забивайки лети в земята, сякаш искаше да остави отпечатъка си за вечни времена.

Едва около Бруклинския мост Диего се осмели да попита:

— Проблеми?

Без отговор.

— Ще я видиш ли пак? — дори се престраши да попита.

— Не знам, Диего. Да не говорим за това, ако обичаш.

Всъщност единственото нещо, което тогава имаше значение за Диего, бе, че „безумното, ново и изумително надбягване“ нямаше да престане, а това му стигаше, за да бъде щастлив.