Пол-Лу Сюлицер
Зеленият крал (14)

12.

Дов Лазарус се отпусна с въздишка на задоволство в едно тръстиково кресло в „Кафе дьо Пари“ на площад „Франция“ в Танжер.

— Мартини? — Реб поклати отрицателно глава.

Лазарус поръча мартини розе за себе си (отскоро бе започнал да го пие) и ментов чай за спътника си. Заговори на идиш за злато. Златото започва да вали в Танжер, каза той, идва от цяла Европа и дори от Швейцария — но руснаците са във Виена и кой може да каже дали ще се оставят да бъдат спрени от швейцарския неутралитет? Освен това пазарите за злато в Париж и Лондон бяха затворени и инфлацията…

— Знаеш ли какво е това инфлация, малкият?

— Да — каза Реб с безразличие.

Навърши осемнадесет години на кораба „Джене“ между Марсилия и Танжер. Щом пристигнаха на мароканското пристанище с международен статут, Лазарус ангажира две стаи е хотел „Минзах“ на улица „Статю“^[1]. След това Реб се поразходи сам по булевард „Пастьор“, докато спътникът му бе отишъл на някаква среща. Облегна се на терасата, откъдето гледката разкриваше великолепието на Гибралтарския проток и нос Малабата; разходи се из Гран Соко.

— Слушаш ли ме, малкият?

— Да.

— Май не ме слушаш. Реб, има пари за правене! В законодателното събрание на Международната зона има трима марокански евреи. Срещнах се с единия. Съвсем скоро те ще решат да увеличат златото в страната с цел печалба от фиктивното натрупване, тоест всеки, жител или не, би могъл да внесе каквото иска количество злато, без да плаща такса. Само във Франция има хиляди типове, които сънуват злато поради инфлацията. Знаеш ли разликата между кюлче злато в Цюрих и същото кюлче, да речем, в Лион? Двеста хиляди франка. От Танжер може да се доставя злато с малки самолети, като за писти ще ни послужат старите терени на френското съпротивително движение…

— Не знам да карам самолет…

Стар келнер, сигурно на повече от седемдесет и пет години, който се оказа, че говори осем или десет езика, им донесе поръчките и поискания от Лазарус пакет цигари. Малките, твърди и бляскави очи на Дов не се откъсваха от лицето на Реб.

— Не си ли в настроение, малкият?

Мълчанието продължи. Сивите очи се извърнаха и издържаха погледа на другия. Лазарус се усмихна:

— Нямаш пукната пара, нямаш семейство, няма къде да отидеш. Без мен може би ще умреш от глад. Дори ти доведох в леглото първата жена в живота ти. Така ли е?

— Така е.

— Убивал ли си хора с този Аниелевич?

Преди да се срещне с Дов, Реб Климрод беше бродил из суковете^[2], като се изкачи от началото на улица „Статю“ до входното преддверие на Мандубиа, изобилстващо с хибискуси^[3] и издигнато от дракони, за които казваха, че са на осемстотин години. Видя мъжа и веднага го разпозна въпреки цивилния костюм, мустаците и по-дългите му коси. С преметнато през ръката сако и като си бършеше тила с носна кърпа, мъжът усмихнат разговаряше с английски моряци, самите те в преговори с един сараф на открито пред вратата „Семарин“. Това не беше нито Ерих Щайер, нито Хошрайнер. Реб Климрод, който имаше „доста добра памет“, го беше виждал само веднъж преди четири години — в Белзек на 17 юли 1942. Този човек дойде с докараните от Лвов евреи и на почти отличен идиш поиска всичките да напишат писма до семействата си, за да ги успокоят и да им кажат, че не са изтезавани, че депортирането им в крайна сметка не е толкова ужасно…

— Не ми отговори — каза Дов Лазарус.

— Не.

— Никого ли не си убивал?

Реб се усмихна и леко поклати глава:

— Не ти отговорих.

Взе между пръстите пакета „Филип Морис“, донесен от стария келнер заедно с ментовия чай и двойното мартини.

— Разговарях с хора на сука. На италиански те наричат това u fumu, пушека. Казват, че с него също могат да се направят много пари.

 

 

Дов Лазарус финансира първата операция, която се проведе през втората половина на октомври. След това осъществиха още десет със същата дестинация — Испания. Техниката на тези операции беше проста, стига да разполагаш с кораб. Цигарите от САЩ официално минаваха направо през Танжер, пакетът струваше тридесет франка и за да ги занесеш легално, достатъчно бе да посочиш някое пристанище, където вносът на тютюн е законен, най-често — Малта. После в открито море, където търговията е свободна, се уговаряше среща с испанските купувачи от Валенсия извън териториални води, като иберийците поемаха риска от среща с митничарите на Франко. Рисковете бяха почти никакви, а печалбите все пак доста задоволителни — пакет, купен за тридесет, в Танжер можеше да се продаде между петдесет и шестдесет франка. И тъй понякога на едно пътуване се носеха петдесет сандъка, или двадесет и пет хиляди пакета, печалбите само за един курс можеха да достигнат пет или шестстотин хиляди франка; един долар тогава се сменяше за сто и двадесет франка, а това правеше между четири и пет хиляди долара. И никак не беше чудно, че хората почти се биеха, за да получат част от търговията, която все още не беше в ръцете на големите разбойници; бивши офицери от Кралския флот, един бъдеш френски министър, английски или италиански аристократи, дори един екипаж само от лесбийки, плаващи под розов флаг, бяха един до друг наред с останалите оперетни контрабандисти.

След първите шест пътувания Реб Климрод беше в състояние да възстанови на Лазарус първоначалното му инвестиране.

— Не трябваше да го правиш — забеляза Дов, — нищо не съм ти искал.

— Предпочитам — отговори просто Реб.

На размяната присъства и един французин на име Анри Ард, който мечтаеше за приключения и беше дошъл от Ница до Танжер само заради тях. Ард и Климрод се срещнаха случайно пред рафтовете на книжарница „Колон“ в долната част на булевард „Пастьор“. Французинът, преподавател по история в родината си, пръв започна разговор по повод прелистваната от младия и висок дангалак книга „Упадъкът на Запад“ от Спенглер, която самият той беше почти успял да прочете. По време на дълго продължилите приказки на терасата в съседното кафене „Льо Клеридж“ въпреки разликата във възрастта (тогава Ард беше около тридесетте) откритието, че този млад читател на Спенглер е само на осемнадесет години, смая Ард, но признанието какво прави с „цигарата“ го запали. Той бездруго имаше нови идеи на тази тема и не след дълго време си представяше един „булевард на цигарите“, свързващ Танжер с Франция и Италия, където пакет „Филип Морис“ или „Честърфийлд“ можеше да се продаде дори за сто франка…

— Ами ако вместо петдесет сандъка на курс се превозват петстотин или хиляда, та дори и повече — това просто е въпрос на кораб, — много скоро печалбите ще бъдат баснословни. Тогава един милион долара за една година няма да звучи толкова невероятно…

Ард се чудеше на собствената си настойчивост, която проявяваше само за да убеди някакво хлапе да му стане съдружник. А хлапето очевидно се колебаеше. Сигурно не поради липса на смелост или амбиция — имаше нещо друго.

— Ирландският ти приятел ли? Заради него?

— Не точно.

— В краен случай — Ард стигна и дотам — бихме могли да станем съдружници и тримата. Въпреки че…

Не обичаше Дов Лазарус (когото той познаваше под името О’Ший, псевдоним, използван от Дов в Танжер през цялото време) и в действителност се страхуваше от него. На два или три пъти го беше виждал оживено да разговаря — и то на английски — с доста обезпокоителни италоамерикански типове и цитираше имена като Хайми Вайс, Майер Лански, Ленке Бухалтер или Лъки Лучиано по начин, по който бойни другари разговарят за старите си командири. Ард имаше свиреп вкус към авантюрата, но в границите на разумното. Един Лазарус — О’Ший му изглеждаше „off limits“^[4] също така, както му изглеждаше откровено противоестествена несъвместимост на тандема, който той образуваше с младия „Юбрехт“. Несъвместим и опасен.

В крайна сметка Ард се държеше като по-голям брат. И се питаше, по дяволите, защо?

Не участва с нищо в аферата Ланген. Беше просто свидетел, и то непряк.

— Холандци — рече Лазарус. — Единият се казва Ланген, другият Де Гроот или нещо такова. Единият има свидетелство на капитан за далечно плаване, а на вас ни е необходим истински капитан, нали? Този път трябва да прекосим Средиземно море, а не само отдалече да поздравяваме сеньоритите от испанския бряг. Де Гроот е човекът, който ни е нужен. Останалите от екипажа са един малтиец и трима сицилианци.

— И ние — добави Реб.

— И ние. Общо осем. Не сме кой знае колко за мъкненето на деветстотин сандъка. Но при пристигането ще ни помогнат…

— И къде отиваме?

— В Сицилия. В един залив на запад от Палермо. Имаш ли нещо против, малкият? Мислиш си, че още дълго време трябва да се занимаваме с детинщини? Сега вече ще се заемем със сериозни неща. Ела, ще те запозная с холандците…

Анри Ард вече седеше на една маса в „Кафе дьо Пари“ с корсикански митнически офицер, който щедро му даваше полезни съвети в качеството си на експерт за хилядите начини, по които да се използват най-добре така забавните разпоредби, породени от международния статут на Танжер. Видя как Климрод и Лазарус седнаха на няколко метра до двама мъже на около тридесет и пет години, които бяха с гръб към него. Реб Климрод и очилатият му спътник седнаха срещу Ард така, че той можеше да вижда лицата им. Успя да улови мимолетната, но зверска втренченост на сивите очи, които се разшириха за няколко секунди; забеляза любопитния жест, направен от Климрод, който се наведе и почти завря главата си под масата, за да оправи връзките на обувките си, които съвсем не се нуждаеха от това, а после се изправи с отново безразлично лице. Ард хвърли поглед към Лазарус-О’Ший и разбра, че той също е забелязал нещо. След двадесет-тридесет минути двамата непознати станаха и си тръгнаха…

 

 

Дов Лазарус полугласно каза на идиш:

— Не ми се прави на спящата красавица, малкият. Видях физиономията ти. Познаваш единия от тези типове, нали?

Реб протегна пръсти по бедрата си и като че ли изглеждаше очарован от тях. Най-после рече:

— Единият най-малко не е холандец.

— Кой?

— Ланген.

Блясъкът в очите на Дов Лазарус зад очилата му имаше бледостудения цвят на сини диаманти. Хвърли една банкнота на масата и стана:

— Да се омитаме оттук.

Преди два месеца беше купил двуцветен открит „Пакард“. Седна зад волана, Реб се настани до него и поеха към Малабата. Не размениха нито дума, но щом забеляза фара, Лазарус изключи двигателя, слезе и отиде на терасата, от която се виждаха Танжер, Атлантическият океан и Испания.

Движението му беше толкова бързо, сякаш не помръдна, в дясната му ръка, прихваната от лявата, вече се намираше „Колт 45“. Стреля само веднъж и на двадесет метра чайката полетя надолу, улучена в полет. Лазарус продължаваше да се усмихва.

— Когато пристигнахме в Танжер, аз ти зададох един въпрос. Исках да знам дали си убивал хора с този meshuggener (луд) Аниелевич. Тогава ти не ми отговори.

Със същата учудваща бързина, както при предишните движения, той взе позиция за стрелба и се прицели в друга чайка. Но не натисна спусъка.

— Реб, искаш ли да убиеш този Ланген?

— Не знам — отговори Реб с много голямо спокойствие.

Ръката на Лазарус помръдна — колтът отново се озова под сакото, затъкнат в колана на десния хълбок.

— Да се прибираме, малкият. Ще направим тази разходка до бреговете на Сицилия с Де Гроот и твоя приятел Ланген. Дори не бих се учудил, ако и този Де Гроот се окаже, че не е холандец. Сигурно не е, Реб. Ланген може да разправя из Танжер, че е холандец, но мислиш ли, че един истински холандец ще се остави да го прекарат? Или пък участва в удара по друг начин; имали са есесовци дори и в Холандия…

За пръв път, откакто беше в екип с Реб Климрод, Дов докосна момчето, хвана го за врата и ръката и го поведе към пакарда.

— При всички положения в Танжер не можеш да го убиеш, малкият, повярвай ми. Видяха ни заедно с него, а Танжер не е чак толкова голям. Но пък в Сицилия хората лесно умират…

Включи мотора и се усмихна:

— Там ще го убиеш, Реб.