Кен Фолет
Пробуждане (58)

12 часа, полунощ

„От корпуса на спътника се подават четири антени, излъчващи радиосигнали към станции, пръснати по цялото земно кълбо. Сигналите на «Иксплорър» ще бъдат на честота 108 MHz.“

Антъни трябваше да се маха от Алабама. Всичко, за което бе работил през последните двайсет години, щеше да се реши в Кейп Канаверал и той трябваше да бъде там.

Летището в Хънтсвил беше още отворено, блеснало със светлините си в нощта. Това означаваше, че се очаква да кацне или излети поне още един самолет. Той паркира военния си форд отстрани на пътя, вмъквайки го между някаква лимузина и две таксита. Наоколо не се виждаше жива душа. Без да си дава труд да заключва, той изтича в чакалнята.

Вътре бе тихо, но не и безлюдно. Зад едно от гишетата бе седнало младо момиче и пишеше, а двама чернокожи в работни дрехи бършеха пода. Имаше и трима чакащи — един шофьор в униформа и двама мъже с омачкани сака и фуражки, които явно бяха шофьорите на двете таксита отвън. Отстрани на една пейка бе седнал Пит.

Антъни трябваше да се отърве от него — за младия мъж щеше да е далеч по-добре така. Мариголд и Били бяха станали свидетели на екшъна, разиграл се в Инженерния отдел, и скоро някоя от тях щеше да го докладва. Военните щяха да подадат оплакване в ЦРУ. Джордж Купърман вече бе предупредил Антъни, че от тук нататък няма да може да го прикрива. Антъни трябваше да се откаже от театъра, че действа по задача на ЦРУ.

Играта бе приключила и Пит трябваше да се прибира у дома, преди да е пострадал и той.

След дванайсет часа чакане на летището Пит би трябвало да е адски отегчен, обаче вместо това, младият мъж скочи от мястото си и развълнувано каза:

— Най-сетне!

— Ще излита ли някой самолет скоро? — рязко пресече ентусиазма му Антъни.

— Не. Чакат кацането на полет от Вашингтон, но преди седем утре сутринта няма никакви полети.

— Мамка му! — изруга Антъни. — Трябва да стигна по някакъв начин до Флорида.

— В пет и половина сутринта от Редстоун Арсенал излита полет на МАТС за военновъздушната база Патрик. Тя е съвсем близо до Кейп Канаверал.

— Ще свърши работа.

Пит май нещо се смути, каза си Антъни.

Като че ли насила изричайки думите, младият мъж каза:

— Не можеш да отидеш до Флорида.

Ето защо е толкова развълнуван значи.

— Защо? — хладно го попита Антъни.

— Обадиха се от Вашингтон. Лично Карл Хобърт ми каза да се връщаме незабавно. И ако трябва да го цитирам, „без никакви спорове“.

Антъни побесня, но се престори, че само е ядосан и изръмжа:

— Задници скапани! Как може да се изпълнява оперативна задача, ръководена от щаба?

Този път обаче Пит не се хвана.

— Господин Хобърт каза, че вече няма никаква оперативна задача. От тук нататък с това ще се оправят военните.

— Не можем да им го оставим. Военното контраразузнаване е абсолютно некомпетентно.

— Знам, но нямаме никакъв избор, сър.

Антъни с усилие си наложи да диша спокойно. Рано или късно това се очакваше. В ЦРУ още не знаеха, че е двоен агент, но бяха разбрали, че води самостоятелна операция и искаха да го отстранят колкото е възможно по-безшумно.

Обаче през всичките тези години Антъни бе култивирал у подчинените си сляпа вярност и му се струваше, че ще успее и този път.

— Ето какво ще направим — каза той. — Ти се връщаш във Вашингтон и ще им кажеш, че съм отказал да се подчиня на заповедта. Така излизаш вън от играта. От тук нататък аз поемам цялата отговорност.

С тези думи той се извърна да върви, показвайки на Пит, че думите му не подлежат на обсъждане.

— Добре — отвърна Пит. — Знаех, че ще отговориш така. А те не могат да очакват от мен да те отвлека.

— Точно така — каза Антъни с равен глас, прикривайки облекчението си от готовността на Пит да се подчини.

— Но има и още нещо — каза Пит.

Антъни се извърна рязко, този път — без да крие раздразнението си.

— Сега пък какво има?

Пит се изчерви и белегът му по рождение стана пурпурен.

— Казаха ми да взема пистолета ти.

Антъни започна да се страхува, че няма да се измъкне толкова лесно от ситуацията. В никакъв случай нямаше да се раздели с оръжието си. Той пусна една пресилена усмивка и каза:

— Ами кажи им, че съм отказал да ти го дам.

— Съжалявам, нямаш представа колко съжалявам. Но господин Хобърт изрично подчерта да извикам полиция, ако откажеш.

Антъни разбра, че ще му се наложи да убие Пит. За миг бе обхванат от пристъп на печал. Колко ниско още трябваше да падне с това предателство? Преди двайсет години, когато мислеше, че се отдава на справедлива кауза, му се струваше, че до това никога няма да се стигне. Но бе само за миг. После го обхвана ледено спокойствие. Беше свикнал да прави трудни избори през войната. Това тук бе друга война, но методите бяха същите. Хванеш ли се на хорото, играеш го и толкоз.

— В такъв случай всичко е свършено — каза той с неподправена въздишка на съжаление. — Според мен е тъпо решение, но направих, каквото беше по силите ми.

Пит изобщо не положи усилие да скрие облекчението си.

— Благодаря ти — каза той. — Толкова се радвам, че постъпваш така.

— Не се притеснявай. Не си виновен. Изпълняваш пряка заповед на Хобърт.

Лицето на Пит прие решително изражение.

— И така, ще ми дадеш ли оръжието си сега?

— Разбира се. — Пистолетът бе в джоба на палтото му, но той каза: — В багажника ми е. — Престори се, че не иска Пит да отива с него и продължи: — Почакай ме малко тук. Ей сега се връщам.

И точно както бе очаквал, страхувайки се да не му избяга, Пит скочи.

— И аз ще дойда с теб.

Антъни се престори, че се колебае, после вдигна рамене.

— Както искаш.

Той излезе навън, плътно следван от Пит. Колата бе паркирана до тротоара, на около трийсет метра от входа на летището. Наоколо, както и преди, не се виждаше никой.

Антъни натисна бутона на багажника и го отвори.

— Ето ти го — каза той.

Пит се наведе да погледне.

Антъни измъкна пистолета със завинтения на него заглушител. За миг се изкуши да го пъхне в собствената си уста, да дръпне спусъка и да приключи с тоя кошмар веднъж завинаги.

Моментното колебание се оказа груба грешка.

Пит се обади:

— Не виждам никакъв пистолет.

И се извърна.

Реакцията му бе светкавична. Антъни още не бе насочил заглушителя както трябва, когато Пит направи крачка встрани и замахна с юмрук. Смазващият удар попадна отстрани в главата на Антъни и той залитна, замаян. Пит му нанесе още един удар с другия юмрук и този път кокалчетата му се врязаха в челюстите му. Антъни залитна назад и падна. Но докато падаше, цевта на пистолета се вдигна и Пит моментално разбра какво ще стане. Лицето му се разкриви от ужас и той вдигна ръце пред себе си, като че ли те щяха да го предпазят от куршумите. В следващия миг Антъни дръпна спусъка в три бързи последователни изстрела.

Всичките куршуми попаднаха в гърдите на Пит и от трите дупки шурна кръв, обагряйки сивия му костюм. Той падна на земята като покосен.

Антъни се изправи бързо на крака и пъхна пистолета в джоба си. После се огледа. Никой не бе излязъл от входа. Наведе се над Пит.

Той го гледаше право в очите. Не бе мъртъв.

Потискайки гаденето си, Антъни вдигна потъналото в кръв тяло и го преобърна в зейналата паст на багажника. След това пак извади пистолета. Пит лежеше в багажника, свит както бе паднал, и го гледаше с изпълнени с ужас очи. Раните в гърдите невинаги бяха фатални — ако получеше лекарска помощ, Пит може би щеше да оживее. Допря пистолета до главата му. Пит се опита да каже нещо, но от устата му блъвна кръв. Антъни дръпна спусъка.

Пит се отпусна назад и очите му се затвориха.

Антъни тресна капака на багажника и се отпусна отмалял върху него. За втори път го удряха днес и главата му се маеше, но физическата болка бе далеч по-малка от мисълта за това, което току-що бе направил.

Някакъв глас зад него каза:

— Добре ли си, приятел?

Антъни рязко се изправи, пъхайки пистолета в джоба си, и се извърна. Зад него бе спряло такси и шофьорът съчувствено се взираше в него. Беше чернокож мъж със сивееща коса.

Какво бе видял? Антъни се запита дали ще има куража да убие и него.

— Това дет’ си го товарил, май е било доста тежко, а? — забеляза шофьорът.

— Килим — отвърна задъхан Антъни.

Мъжът го огледа с любопитството на човек, прекарал живота си в малко градче.

— Някой май ти е насинил окото, а? Че и другото май.

— Дреболия.

— Влез вътре и пийни едно кафе да се пооправиш.

— Не, благодаря, нищо ми няма.

— Ти си знаеш.

Шофьорът подкара таксито и зави към входа на летището.

Антъни се качи в колата и потегли.