Кен Фолет
Пробуждане (38)

1945

Родителите на Антъни имаха конеферма близо до Шарлотсвил, Вирджиния, на два часа път от Вашингтон. Къщата им бе голяма, облицована отвън с бели трупи, с много крила и дузина стаи във всяко. Имаше манежи за езда, тенискортове, едно езеро и поточе, гори. Майката на Антъни ги бе наследила от баща си, заедно с пет милиона долара.

Люк пристигна тук в петъка след официалната капитулация на Япония. На вратата го посрещна госпожа Каръл. Беше нервна русокоса жена, която на младини явно е била много хубава. Тя го въведе в малка, безукорно чиста спалня с полиран дървен под и високо старомодно легло.

Той свали униформата си — вече бе майор — и си облече черно кашмирено сако и сиви трикотажни панталони. Тъкмо връзваше връзката си, когато в стаята надникна Антъни.

— Като си готов, коктейлът е в столовата — каза му той.

— Идвам — отвърна Люк. — Къде е стаята на Били?

През лицето на Антъни мина сянка на смущение.

— Момичетата са в другото крило, опасявам се. Адмиралът е малко старомоден, стане ли въпрос за такива неща.

Баща му бе прекарал целия си живот във флота.

— Няма проблем — сви рамене Люк.

Бе прекарал три години, шарейки из окупирана Европа през нощта — щеше да намери и стаята на любимата си в тъмното.

Когато слезе долу в шест часа, всичките му стари приятели вече бяха там и го чакаха. Освен Били и Антъни, там бяха Елспет, Бърн и приятелката на Бърн — Пег. По-голямата част от войната Люк бе прекарал с Бърн и Антъни, а всяка отпуска — с Били, но с Елспет и Пег не се бе виждал от 1941 година.

Адмиралът му подаде едно мартини и той отпи с благодарност. Ако трябваше да се празнува, то бе именно сега. Разговорът бе шумен и оживен. Майката на Антъни гледаше младите с леко доволно изражение, а баща му обръщаше коктейлите по-бързо от всеки друг на масата.

По време на вечерята Люк огледа всички, сравнявайки ги с оная златна младеж, която толкова се притесняваше преди четири години да не бъде изгонена от Харвард. Елспет бе болезнено слаба след тригодишен живот на желязна купонна система във военновременния Лондон — дори прекрасните й гърди се бяха смалили. Пег, безвкусно обличащото се момиче с голямо сърце, сега бе стилно облечена жена, но умело гримираното й лице изглеждаше по-твърдо и цинично. Бърн, със своите двайсет и седем години, имаше вид на десет години по-възрастен. Това бе неговата втора война. Бе раняван три пъти и изпитото му лице показваше, че е видял много страдание — свое и чуждо.

Антъни бе живял най-добре. Бе видял малко активна служба наистина, но по-голямата част от войната бе прекарал във Вашингтон. Увереността, оптимизмът и неподправеният му хумор бяха оцелели непокътнати.

Били също изглеждаше малко променена. Беше преживяла времена на недоимък и трудности през детството си и затова като че ли войната не й се бе отразила толкова. Бе прекарала две години в Лисабон като таен агент и Люк знаеше — макар и другите да не го знаеха — че там е убила човек, прерязвайки гърлото му тихо и безпогрешно в задния двор на едно кафене, където той тъкмо се канел да продаде информация на врага. Обаче все още си беше малка топка, излъчваща енергия — един път весела и радостна, друг път яростна и със святкащи очи. Променящото й се всяка секунда лице бе явление, което Люк не се уморяваше нито за миг да изследва.

Бяха извадили изключителен късмет да останат живи всичките. По-голямата част от групички като тях бяха изгубили поне по един приятел.

— Трябва да вдигнем тост — каза той, взимайки чашата вино пред себе си. — За тези, които оцеляха… и за тези, които не можаха.

Всички пиха и след това Бърн каза:

— И аз имам тост. За онази, която пречупи гръбнака на нацистката военна машина — Червената армия.

Всички отново пиха, но адмиралът промърмори недоволно:

— Хайде стига вече тостове.

Комунистическите убеждения на Бърн бяха все още силни, но Люк бе сигурен, че вече не работи за Москва. Двамата бяха сключили сделка и той вярваше, че Бърн я спазва. Въпреки това дружбата им никога не можа да се върне към старата топлина в отношенията им. Да вярваш в някого бе като да носиш вода в шепи — толкова лесно можеш да я разсипеш и разсипаното никога не може да се върне. Люк винаги се натъжаваше, щом си спомнеше за предишното си приятелство с Бърн, но беше безпомощен да направи каквото и да било.

Сервираха кафето в хола. Люк раздаде чашите. Докато подаваше сметана и захар на Били, тя прошепна:

— Източното крило, втори етаж, последната врата вляво.

— Сметана?

Тя вдигна учудено вежди.

Люк с усилие потисна надигналия се смях и продължи нататък.

В десет и половина адмиралът настоя мъжете да минат в билярдната. На барчето до стената бяха подредени твърди напитки и кутии с пури. Люк отказа да пие повече — нямаше търпение да се шмугне в чаршафите до топлото, очакващо го с желание тяло на Били и никак не му се искаше да му се приспи точно когато не трябва.

Адмиралът си наля щедро количество бърбън, хвана Люк под ръка и го поведе към другия край на залата, за да му покаже колекцията си от оръжия, изправени в заключени стъклени витрини. Семейството на Люк не бяха ловци и оръжието за него беше само за убиване на хора, а не на животни, затова гледката не му направи впечатление. Освен това бе убеден, че алкохол и оръжие правят много лоша комбинация. Но от учтивост се престори на заинтригуван.

— Познавам и уважавам твоето семейство, Люк — каза адмиралът, докато двамата разглеждаха една от пушките. — Баща ти е велик човек.

— Благодаря — отвърна Люк.

Това му заприлича на встъпление от добре репетирана реч. Баща му бе прекарал войната като шеф на кабинета по ценообразуването, но адмиралът сигурно го мислеше още за банкер.

— Трябва да мислиш за семейството си, когато си избираш съпруга, момчето ми — продължи адмиралът.

— Да, сър, ще го направя — прилежно отвърна Люк, чудейки се накъде бие адмиралът.

— Която и да е бъдещата госпожа Лукас, за нея винаги ще има място във високите кръгове на американското общество. Трябва да си избереш момиче, което да е способно да поеме този товар.

Люк започна да схваща накъде се насочва разговорът. Подразнен, той върна пушката обратно в шкафа.

— Ще имам това предвид, адмирале — каза и понечи да се отдалечи.

Адмиралът обаче го хвана за лакътя и го спря.

— Каквото и да правиш, не пропилявай шансовете си напразно.

Люк впери в него святкащ от гняв поглед. Твърдо бе решил да не пита адмирала какво иска да каже. Беше убеден, че знае отговора и бе по-добре да не го чува.

Обаче адмиралът не се предаваше.

— Не се забърквай с тая малка еврейка… не е за теб.

Люк изскърца със зъби.

— Ако ме извините, това е тема, която бих предпочел да обсъдя с моя баща.

— Обаче баща ти не знае за нея, нали?

Люк почервеня. Адмиралът бе спечелил точка. Родителите на Люк още не бяха виждали Били. Но кога да се видят? За това просто не бе останало време. Цялата им любов бе протекла в откраднати от войната кратки моменти. Но това не бе единствената причина. Дълбоко в душата на Люк един едва доловим дребнав гласец непрекъснато му шушнеше, че момиче от едва кретащо от нищета еврейско семейство надали покрива представата на близките му за сполучлив за него брак. Щяха да я приемат, той бе сигурен, и не само това — щяха да я обикнат поради същата причина, поради която я обичаше и той. Но в началото може би щяха да бъдат малко разочаровани. Ето защо той с нетърпение очакваше удобен момент, за да им я представи и постепенно да им даде време да я опознаят.

Фактът, че в думите на адмирала има, макар и зрънце истина, разяри Люк още повече. Едва сдържайки се да не избухне, той каза:

— Моля да простите предупреждението ми, че тези забележки са обидни за мен.

Цялата стая стихна, но завоалираната заплаха мина покрай ушите на пияния адмирал.

— Разбирам те, синко, но аз съм живял повече от теб и знам какво говоря.

— Извинете ме, но не познавате хората, за които става въпрос.

— О, така ли? Тогава нека ти кажа, че вероятно знам повече от теб за въпросната млада дама.

Нещо в гласа на адмирала прозвуча като предупреждение, но Люк вече бе набрал обороти и не му обърна внимание.

— Знаете друг път! — нарочно грубо отвърна той.

Бърн се опита да се намеси:

— Хей, момчета, я стига сте дрънкали! Дайте да поиграем малко билярд, а?

Но вече нищо не можеше да спре адмирала. Той сложи ръце на раменете на Люк.

— Виж какво, моето момче, аз съм мъж и мога да те разбера — каза той със съучастнически тон, който отблъсна Люк още повече. — Ако не приемаш нещата насериозно, няма нищо лошо в това да чукнеш някое и друго курве, както всички ние…

Не можа да довърши изречението си. Люк се обърна към него, опря длани в гърдите му и силно го блъсна назад. Адмиралът залитна, размахал ръце, и бърбънът му литна във въздуха. Опита се да запази равновесие, но не можа и тежко се тръшна по задник на килима.

Люк изрева:

— А сега млъквай, преди да съм затворил с юмрук мръсната ти уста!

Антъни с пребелело лице се втурна напред и сграби Люк за ръката.

— Люк, опомни се, за бога! Какво правиш?

Бърн бързо се вмъкна между него и седналия на пода адмирал.

— Успокойте се и двамата! — извика той.

— Да се успокоя? — викна Люк. — Първо те кани в къщата си, а след това обижда приятелката ти. Крайно време е някой да научи тоя изкуфял дъртак на маниери!

— Тя е курва — каза адмиралът от пода, без да става. — Аз ли не знам, мамка му! — Гласът му се превърна в рев: — Аз платих аборта й!

Люк замръзна на място.

— Абортът й? — повтори той стъписано.

— Да, да, аборта й. — Той с усилие се изправи на крака.

— Тя забременя от Антъни и аз й платих хиляда долара, за да се отърве от малкото копеле. — Устата му се изкриви в злорада, тържествуваща гримаса. — А сега пак ми кажи, че не знам какво говоря!

— Лъжеш!

— Питай Антъни!

Люк извърна поглед към Антъни.

Антъни обаче поклати глава.

— Детето не беше мое. Казах така на баща ми, за да ми даде хиляда долара. То беше твое дете, Люк.

Люк се изчерви до корена на косата си. Старият, пиян като талпа адмирал го бе направил на глупак. Именно той беше този, който не знаеше нищо. Мислеше си, че познава Били, а тя е скрила от него такова важно нещо… Заченал е дете, а приятелката му е направила аборт и всички са знаели за това, с изключение на него. Унижението бе убийствено.

Той изхвръкна от стаята, побеснял. Мина през коридора като вихър и се втурна в хола. Там обаче бе само майката на Антъни — момичетата явно вече си бяха легнали. Госпожа Каръл видя лицето му и стреснато попита:

— Какво има, моето момче?

Той не й обърна внимание и тръшна вратата.

Изтича по стълбите на горния етаж, стигна до източното крило, намери стаята на Били и влетя вътре, без да чука.

Тя лежеше гола на леглото и четеше, разпуснала къдравата си черна коса върху възглавницата като вълна. Красотата й обаче само го разяри още повече.

Тя вдигна очи към него, щастливо усмихната, но като видя изражението на лицето му, усмивката й угасна.

— Някога лъгала ли си ме? — кресна той извън себе си.

Тя рязко седна в леглото, уплашена.

— Не, никога.

— Тоя шибан адмирал казва, че ти е платил за аборт!

Лицето й пребледня.

— О, не! — изпъшка тя.

— Вярно ли е? — викна той. — Казвай!

Били кимна, заплака и скри лице в дланите си.

— Значи си ме лъгала.

— Съжалявам! — проплака тя. — Исках го това дете… твоето дете… исках го от цялото си сърце. Но не можех да говоря с теб. Ти беше във Франция и не знаех дали изобщо ще се върнеш. Трябваше да реша сама. — Повиши глас: — Това беше най-гадният период в живота ми!

Люк сякаш плуваше в мъгла.

— Аз съм имал дете — прошепна той.

Настроението й се промени на секундата.

— Хайде сега, не ми лей сълзи — каза тя сопнато. — Не беше толкова сантиментален към спермата си, когато ме чукаше, така че не започвай сега… Много е късно, по дяволите!

Това го убоде неприятно.

— Трябваше да ми кажеш. Дори и да не си могла да се свържеш с мен тогава, трябвало е да ми кажеш при първа възможност. При първата отпуска.

Тя въздъхна.

— Да, знам. Но според Антъни не биваше да казвам на никого и трябва да ти заявя, че никак не е трудно да убедиш едно момиче да пази тайна от такъв род. Никой никога нямаше да разбере, ако не беше този адмирал Гадняр Каръл.

Люк побесня от спокойствието, с което тя говореше за измамата си, като че ли единственото лошо нещо, което е направила, е било да се остави да я хванат.

— Няма да мога да го преживея — каза той отнесено.

Тя сниши глас:

— Какво искаш да кажеш?

— След като си ме излъгала, и то за такова важно нещо, как да ти вярвам занапред?

Лицето на Били се изкриви от болка.

— Имаш намерение да ми кажеш, че всичко е свършено. — Той не отговори и тя продължи: — Така е, познавам те добре. Права съм, нали?

— Да.

Тя отново заплака.

— Идиот такъв! — успя да извика през сълзи. — Не те интересуваше нищо, освен войната.

— Войната ме научи, че нищо друго не е толкова важно, колкото верността.

— Пълни лайна! Още не си разбрал, че когато човек е притиснат от нужда, той е готов да излъже.

— Дори и хората, които обича?

— Най-вече, защото държи толкова много на тях, че е готов на всичко. Защо мислиш, че хората казват истината на свещеници и на абсолютни непознати, с които пътуват заедно във влака? Защото не ги обичат и не ги интересува какво ще си помислят!

Бе влудяващо права. Но Люк презираше такива лесни извинения.

— Не такова е разбирането ми за живота.

— Какъв късметлия! — каза горчиво тя. — Израсъл си в щастливо семейство, никога не си знаел какво е това да те отритнат, да загубиш близък човек. Войната беше тежка за теб, но никога не си бил подлаган на мъчения и нямаш достатъчно въображение, за да бъдеш страхливец. Разбира се, ти не лъжеш… Поради същата причина, поради която госпожа Каръл например не краде.

Тя беше невероятна — убеждаваше себе си, че за всичко е виновен той. Невъзможно беше да се говори с човек, който сам се мами така жестоко. Кипящ от гняв, той се извърна да си върви.

— Щом мислиш, че съм такъв, значи сигурно се радваш, че всичко между нас свърши.

— Не, не се радвам. — Сълзите не спираха да текат по лицето й. — Обичам те и никога не съм обичала друг. Съжалявам, че те излъгах, но няма да се просна в краката ти само заради това, че в момент на криза съм постъпила неправилно.

Нямало да се просне в краката му! Та той изобщо не искаше да я кара да прави каквото и да било. Искаше просто да се махне от нея, от приятелите им, от адмирал Каръл и омразната му къща.

Някъде дълбоко в съзнанието му се обади слаб гласец, нашепващ му, че захвърля най-ценното, което някога е имал, и че този разговор ще го накара да съжалява горчиво цял живот. Но унижението бе много силно, гневът го бе завладял и раната бе твърде болезнена. Отправи се към вратата.

— Не си отивай! — умолително проплака тя.

— Върви по дяволите! — излая той и излезе.