Кен Фолет
Пробуждане (30)

7.30 следобед

„В спътника има два вида термометри — по един термисторен за вътрешната температура и обшивката и по един резистентен за измерване температурата на обшивката от външната страна и носа.“

Бърн живееше на Масачузетс Авеню, гледащо към живописното дефиле на Рок Крийк, в квартал с огромни къщи и чуждестранни посолства. Апартаментът му имаше иберийско обзавеждане — украсени с орнаменти мебели от испанската колониална епоха, картини с опалени от слънцето пустинни пейзажи, окачени по голите и бели като сняг стени. Люк си спомни думите на Били, че Бърн е взел участие в Испанската гражданска война.

Лесно му бе да си представи Бърн като боец. Тъмната му коса вече отстъпваше назад и талията му леко висеше над колана на панталоните, но лицето му бе добило твърдо изражение, а сивите очи гледаха студено. Люк се запита дали един такъв здраво стъпил на земята мъж ще повярва на историята, която се канеше да му разкаже.

Бърн стисна сърдечно ръката на Люк и му даде да пийне силно кафе от малка чашка. На богато инкрустирания шкаф бе поставена снимка, сложена в сребърна рамка, на която имаше мъж на средна възраст в изпокъсана риза, стиснал пушка в ръце. Люк я взе и започна да я разглежда.

— Ларго Бенито — обясни Бърн. — Най-великият човек, когото познавам. Воювахме заедно в Испания. Синът ми се казва Ларго, но Били му вика Лари.

Бърн вероятно смяташе войната в Испания за най-доброто време в живота си.

— Аз навярно също имам някои хубави спомени — каза той унило.

Бърн го изгледа остро.

— Какво става, стари приятелю?

Люк седна и му разправи какво бяха открили двамата с Били в болницата. И накрая заключи:

— Ето какво мисля, че е станало с мен. Не знам дали ще ми повярваш, но въпреки това ще ти го кажа, защото наистина се надявам да хвърлиш известна светлина върху тази мистерия.

— Ще се постарая.

— Пристигнал съм във Вашингтон в понеделник точно преди изстрелването на ракетата, за да се срещна с някакъв генерал по тайнствен повод, за който не съм казал на никого. Жена ми се притеснила за мен и се обадила на Антъни да ме наглежда. И той ми се обадил, след което двамата сме се уговорили да закусим заедно във вторник сутринта.

— Дотук няма нищо необичайно. Антъни е най-добрият ти приятел. Двамата бяхте съквартиранти, когато се запознах с вас.

— По-нататък вече става по-необичайно. Виждаме се с Антъни на закуска и той ми слага нещо в кафето, от което аз заспивам, после ме качва в колата си и ме откарва в Джорджтаунския психодиспансер. Успял е някак си да отстрани Били, а може и да е изчакал да свърши работният й ден. Каквото и да е измислил, стараел се е тя да не ме види и ме записал под измислено име. След това напипал доктор Лен Рос, за когото предварително е знаел, че е корумпиран. Използвайки положението си на член на борда на фондация „Сауърби“, той накарал Лен Рос да ми приложи някакво лечение, в резултат от което съм изгубил паметта си.

Люк млъкна, очаквайки Бърн да каже, че цялата работа е смешна, невъзможна и плод на болно въображение. Но той не го направи. За голяма изненада на Люк, Бърн просто каза:

— Но, за бога, защо?

Люк се почувства по-добре. Щом Бърн му вярва, значи може да помогне. Продължи:

— Нека засега да се съсредоточим върху това „как“, а не „защо“.

— Добре.

— За да прикрие следите си, той ме изписва от болницата, облича ме в парцали, вероятно докато още съм бил в безсъзнание, и ме захвърля в Юниън Стейшън заедно с някакъв друг тип, чиято задача е да ме убеди, че съм такъв, какъвто изглеждам, като в същото време ме наглежда, за да се убеди, че обработката, на която съм бил подложен, е дала резултат.

Този път Бърн беше по-скептичен.

— Но той сигурно е знаел, че рано или късно ще откриеш истината.

— Не обезателно… Не и цялата. Но си прав, сигурно е предвидил, че след няколко дни или седмици ще успея да разбера кой съм. Обаче сигурно си е казал, че ще си помисля, че съм излязъл нещо от релси. Хората наистина губят паметта си след тежки запои, поне така гласи легендата. Ако наистина сметнех това за невероятно и зададях само няколко въпроса, следата щеше да изстине. Били вероятно щеше да забрави за мистериозния пациент… а в случай че не забрави, Рос е щял да унищожи картона му.

Бърн кимна замислено.

— Рискован план, но с отлични шансове за успех. При поверителната работа това е най-доброто, на което можеш да се надяваш.

— Изненадан съм, че скепсисът ти не е по-голям.

Бърн сви рамене.

Люк продължи настоятелно:

— Има ли някаква причина да приемеш толкова лесно тази история?

— Всички сме работили поверителна работа. Стават такива неща.

Люк изпита увереност, че Бърн крие нещо. Не можеше нищо да направи, освен да го моли.

— Бърн, ако знаеш нещо, за бога, кажи ми! Имам нужда от помощ.

Бърн му хвърли измъчен поглед.

— Има едно нещо… но то е тайна и не искам да вкарвам никого в беля.

Сърцето на Люк подскочи обнадеждено.

— Моля те, кажи ми. Не виждаш ли, че съм отчаян.

Бърн впери дълъг и немигащ поглед в него.

— Да, май си прав. — Той пое дълбоко дъх. — Добре, ето ти го тогава. Към края на войната Били и Антъни работеха по някакъв специален проект на OSS, наречен „Комитет наркотици на истината“. Навремето двамата с теб не знаехме за това. Разбрах го по-късно, когато бях женен за Били. Търсили са да открият медикаменти, с които да въздействат на пленници по време на разпит. Опитвали са мескалин, барбитурати, скополамин и канабис. Опитните им обекти били войници, заподозрени в симпатии към комунистите. Били и Антъни обикаляли казармите в Атланта, Мемфис и Ню Орлиънс. Спечелвали доверието на заподозрения в такива грехове войник, после му давали да изпуши една цигара и го подпитвали дали ще издаде някаква тайна.

Люк се засмя.

— Значи бая недоволници са се облажили за тяхна сметка.

Бърн кимна.

— На оня етап положението на моменти било наистина комично. След войната Били се върна в колежа и защити докторска степен на тема въздействието на законни наркотици, като никотина, върху човешкото съзнание. И когато стана доктор, продължи да работи в същата област, съсредоточавайки усилията си върху това как влияят наркотиците и други фактори върху паметта.

— Но вече не за ЦРУ.

— Така си помислих и аз тогава. Но сбърках.

— Божичко!

— През 1950 година, когато директор стана Роскоу Хиленкотър, Управлението сложило началото на проект под кодово название „Блубърд“ и Хиленкотър одобрил използването на безотчетни средства, така че нищо не е оставало черно на бяло. Проектът „Блубърд“ бил за контрол върху съзнанието, финансирали цели серии от напълно законни научни изследвания, прекарвайки парите през тръстове, за да прикрият истинския им източник, финансирали и работата на Били.

— А какво беше нейното отношение към това?

— Карахме се заради него. Аз твърдях, че не бива да се прави така, че ЦРУ иска да промива мозъците на хората. А според нея знанието можело да се използва и за добро, и за зло, вършела безценни научни изследвания и изобщо не я интересувало кой плаща сметките.

— Заради това ли се разведохте?

— Отчасти. Тогава пишех сценарий за радиотеатър, озаглавен „Детективска приказка“, но всъщност исках да започна да се занимавам с кино. През 1952 година написах сценарий за една правителствена институция, занимаваща се с промивка на мозъците на нищо неподозиращи граждани. Джак Уорнър го купи. Обаче не казах на Били нищо.

— Защо?

— Защото знаех, че ЦРУ ще забрани филма.

— Могат ли да го направят?

— Могат, и още как.

— И какво стана после?

— Филмът излезе през 1953. Франк Синатра игра главната роля на певец в един нощен клуб, който случайно става свидетел на политическо убийство и чиято памет е изтрита посредством някаква секретна технология. Джоан Кроуфърд игра неговия шеф. Страхотен хит стана. Кариерата ми бе сигурна — направо ме затрупаха с пари и поръчки от всички известни филмови студиа.

— А Били?

— Заведох я на премиерата.

— Сигурно е била сърдита.

Бърн се усмихна горчиво.

— Сърдита? Тя направо побесня. Обвини ме, че съм използвал поверителна информация, измъкната от нея. И беше сигурна, че ЦРУ ще й спре кранчето, съсипвайки по този начин научните й изследвания. И това беше краят на нашия брак.

— Значи това е имала предвид, когато ми каза, че сте имали несходство в житейските ценности.

— Права е. Трябваше да се омъжи за теб… Аз така и не можах да разбера защо не го направи.

Сърцето на Люк подскочи. Прииска му се да разбере защо Бърн казва това. Но отложи въпроса за по-нататък.

— Както и да е. Дай да се върнем на 1953-а година. Предполагам, че ЦРУ не й е спряло кранчето.

— Не го спря. — Бърн разтърси гневно глава. — Вместо това, разсипа моята кариера.

— Как?

— Бях подложен на разследване. Разбира се, бях комунист чак до края на войната, така че бях много лесна плячка. Вписаха ме в черния списък на Холивуд и след това даже не можах да си върна старата работа в радиото.

— И каква беше ролята на Антъни в това?

— Сторил всичко възможно, каза ми Били, да ме защити, но не могъл да направи нищо. — Бърн смръщи вежди. — Ала след всичко онова, което чух от теб, започвам да се питам дали не ме е излъгала.

— Какво стана с теб по-нататък?

— Минаха две ужасни години, после ми дойде наум за „Ужасните близнаци“.

Люк вдигна вежди.

— Това е поредица книги за деца. — Той посочи към библиотеката. — Чел си ги, както разбрах, на хлапето на сестрата.

Люк бе приятно изненадан да научи, че има племенник или племенничка, а може би и няколко. Почувства се доволен от себе си, че им е чел на глас.

Имаше толкова неща да научи за себе си!

Той обхвана с широк жест скъпия апартамент.

— Книжките сигурно са имали успех.

Бърн кимна.

— Първата книжка написах под псевдоним и се обърнах към един агент, който съчувстваше на жертвите от лова на вещици, организиран от Маккарти. Книгата стана бестселър и оттогава пиша по две годишно.

Люк стана, приближи се до библиотеката, измъкна една книга от лавицата, отвори я напосоки и зачете:

— Кое е по-лепкаво — медът или разтопеният шоколад? Близнаците трябваше да разберат. И точно заради това проведоха експеримента, който толкова вбеси мама.

Той се усмихна. Представи си с какво удоволствие децата четат за такива неща. После изведнъж се натъжи.

— С Елспет нямаме деца.

— И нямам представа защо — каза Бърн. — Ти винаги си искал да имаш.

— Опитвали сме се, но нищо не се получило. — Люк затвори книжката и я пъхна обратно на мястото й. — Щастливо ли съм женен, Бърн?

Бърн въздъхна.

— Щом питаш, ще ти кажа. Не.

— Защо?

— Нещо се било объркало, но ти не знаеше какво. Веднъж ми се обади по телефона да ме питаш за съвет, но аз не можах да ти помогна.

— Преди няколко минути каза, че Били е трябвало да се омъжи за мен.

— Едно време двамата бяхте луди един по друг.

— Тогава какво е станало?

— Не знам. След войната се сдърпахте много здраво. Никой от нас не можа да разбере защо.

— Ще трябва да попитам Били.

— И аз така мисля.

— Тъй или иначе, вече разбрах защо повярва толкова лесно на разказа ми — каза Люк.

— Аха — кимна Бърн. — Мисля, че това е дело на Антъни.

— А имаш ли някаква представа защо?

— Ни най-малка.