Кен Фолет
Пробуждане (25)

4.45 следобед

„Най-горната степен, на която е монтиран спътникът, е дълга два метра и само петнайсет сантиметра в диаметър. Тежи малко над петнайсет килограма. По форма прилича на кюнец.“

Били бе запланувала едночасов разговор с пациент, футболист, който бе пострадал от силен сблъсък с противников играч. Беше интересен обект, защото си спомняше всичко до един час преди мача и нищо след това — до момента, когато усетил, че стои на страничната линия с гръб към игрището, чудейки се как е попаднал там.

Обаче по време на разговора тя бе разсеяна, мислейки си за фондацията „Сауърби“ и за Антъни Каръл. И докато приключи с футболиста и позвъни на Антъни, вече кипеше от нетърпение. Извади късмет и се свърза с него още при първия опит.

— Антъни — започна тя рязко, — какво, по дяволите, става?

— Стават много неща — отвърна той. — Египет и Сирия решават да се слеят, полите стават все по-къси, а Рой Кампанела си е счупил врата и едва ли ще играе пак.

Били с усилие потисна внезапно надигналото се желание да му се разкрещи.

— Постът директор на научните изследвания ми се размина — каза тя, говорейки с демонстративно спокоен глас. — Работата получава Лен Рос. Знаеше ли това?

— Да, май го знам.

— Не разбирам. Мислех си, че ще изгубя в полза на някой висококвалифициран непознат човек. Например Сол Уайнбърг от Принстън или някой от неговия ранг. Обаче всички знаят, че съм по-добра от Лен.

— Знаят ли?

— Хайде стига, Антъни! И ти го знаеш. По дяволите, ти сам ме насочи в тази посока на изследване. Още преди години, в края на войната, когато…

— Добре, добре, много добре помня — прекъсна я той. — Това все още е строго секретно, знаеш.

Нямаше представа, че онези неща, които правеха през войната, могат да се окажат важни тайни. Това обаче беше без значение.

— В такъв случай защо не получих работата?

— Трябва ли да знам?

Но това е унизително, каза си тя, и само желанието й да разбере истината надделя над мисълта да му тресне телефона.

— Фондацията настоява за Лен.

— Ами… май има право.

— Антъни, говори!

— Нали говоря.

— Ти участваш в тази фондация. Много е необичайно за един тръст да се меси в решения от такъв вид. Обикновено оставят специалистите да го решават. И ти сигурно знаеш защо са предприели такава необичайна стъпка.

— Е, не знам. Но доколкото знам, тази стъпка още не е направена. Не е имало заседание за това. Иначе щях да знам.

— Чарлс беше съвсем сигурен.

— Не се съмнявам, че е истина, за твое нещастие. Но това не е от онзи вид въпроси, които трябва да се обсъждат открито. Най-вероятно председателят и един-двама членове на борда са си поприказвали на чашка в клуб „Космос“. После някой от тях се е обадил на Чарлс по телефона и му е казал. Той не може да си позволи да ги притеснява, затова приема, без да задава въпроси. Ей така стават нещата. Само съм изненадан, че Чарлс е бил толкова откровен с теб.

— Според мен беше шокиран. Не може да разбере защо е станало така. И аз си казах, че ти може би знаеш.

— Сигурно им е подействало нещо много тъпо. Рос женен ли е?

— Женен, с четири деца.

— На председателя не му харесва жени да получават високи заплати, когато има мъже, издържащи многочленни семейства.

— За бога, Антъни! Аз също издържам дете и болна майка!

— Не съм казал, че е логично. Слушай, Били, трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре — отвърна тя.

Били затвори и се вгледа в телефона, опитвайки се да подреди мислите си. Разговорът й прозвуча някак си фалшиво и тя се запита защо. Беше напълно правдоподобно Антъни да не знае нищо за машинациите между останалите членове на борда. Тогава защо не му вярваше? Прехвърляйки разговора още веднъж в главата си, Били си даде сметка, че думите му просто звучаха уклончиво… нещо, което не бе в характера му. Накрая й бе казал малкото, което знаеше, но някак си неохотно. Сумирано, всичко това водеше до ясен извод.

Антъни лъжеше.