Кен Фолет
Пробуждане (21)

3 часа следобед

„Горните степени на ракетата са събрани в алуминиев кожух с отлята от магнезий основа. Кожухът на по-горната степен е положен на лагери, което и позволява да се върти по време на полет. Тя ще прави 550 оборота в минута с цел подобряване на точността.“

Железните врати на Джорджтаунския университет в края на улицата бяха отворени. Калната ливада в средата бе заобиколена от трите страни с готически сгради, строени от сив, потъмнял от времето камък. Между тях непрекъснато сновяха студенти и преподаватели, навлекли набързо зимните си палта.

Подкарал колата съвсем бавно, Люк влезе вътре, надявайки се всеки момент някой да го познае и да викне: „Хей, Люк! Насам!“. И кошмарът щеше да свърши.

Много от преподавателите носеха около врата си свещенически якички и Люк си каза, че това сигурно е католически университет. Освен това май беше и само мъжки.

Запита се дали самият той не е католик.

Паркира колата пред главния вход — триколонна арка, на която бе написано „Хийли Хол“. Вътре имаше рецепция и зад нея седеше първата жена, която виждаше тук. Тя му обясни, че факултетът по физика е точно под тях и му каза да излезе отново навън и да слезе по стълбите, водещи под арката на главния вход. Поел надолу по тях, Люк се почувства така, сякаш се приближава все повече към сърцето на мистерията — също като търсач на съкровища, промъкващ се към централната гробница на египетска пирамида.

Следвайки указанията на жената, той се озова в голяма лаборатория с банки по средата и с врати от двете страни, водещи към малки кабинети. Край една от банките се бе събрала малка групичка мъже, които обсъждаха нещо около частите на микровълнов спектрограф. Всички до един бяха сложили защитни очила. Съдейки по възрастта им, Люк реши, че сред тях са и преподаватели, и студенти от горните курсове. А някои от тях можеше и да го познават.

Един от по-възрастните го забеляза, но погледът му не подсказа, че се познават.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се — отвърна Люк. — Имате ли тук факултет по геофизика?

— Божичко, не! — възкликна онзи. — В този университет дори обикновената физика се смята за маловажна дисциплина.

Останалите се засмяха.

Люк им даде възможност добре да го огледат, но май никой от тях не го познаваше. Лош избор, помисли си той унило — може би трябваше да отиде в университета „Джордж Вашингтон“.

— А по астрономия?

— О, да, разбира се. Небесата наистина изучаваме. Обсерваторията ни е една от най-известните.

Духът му отново се повдигна:

— Къде мога да я намеря?

Мъжът посочи към една врата в дъното на лабораторията.

— Идете до другия край на тази сграда и ще я видите от бейзболното игрище.

После отново насочи вниманието си към банката.

Люк прекоси дългия и мръсен коридор, минаващ по цялата дължина на сградата. Срещнал по пътя си прегърбен човек в преподавателски одежди, Люк го погледна право в очите, готов да му се усмихне, ако оня го познае. Но по лицето на преподавателя се изписа смущение, той отклони поглед и бързо отмина.

Без да се отчайва, Люк продължи нататък, поглеждайки всеки срещнат със същия поглед, но никой не даде признаци, че го познава. Излизайки от сградата, видя тенискортовете и малко по-нататък — река Потомак. А на запад, отвъд бейзболното игрище, се издигаше бял купол.

Насочи се натам, изпълнен с надежда. На плоския покрив на ниска двуетажна постройка се намираше голяма, въртяща се обсерватория, на чийто купол се виждаха плъзгащите се панели на отвора за наблюдение. Беше доста скъпоструващо съоръжение, свидетелстващо за наличието на сериозен астрономически факултет. Люк влезе вътре.

Стаите бяха разпределени около масивна централна колона, носеща огромната тежест на купола. Люк отвори една от вратите и се озова в празна библиотека. Затвори вратата, опита следващата и в стаята срещу него надигна поглед привлекателна млада жена, седнала зад пишеща машина.

— Добро утро — поздрави той. — Професорът вътре ли е?

— Искате да кажете отец Хейдън?

— Ъ-ъ, да.

— А вие сте?

— Ъ-ъ… — Ама че тъпотия, каза си той, не се сетих, че ще се наложи да кажа някакво име. И колебанието му накара секретарката да повдигне вежди с недоверие. — Той не ме познава. Тоест… познава ме, надявам се, но не по име.

Подозрението й нарасна:

— И все пак сигурно имате име.

— Люк. Професор Люк.

— От кой университет, професор Люк?

— Ъ-ъ… Ню Йорк.

— А да посочите по-точно някое от многото висши учебни заведения в този град?

Сърцето на Люк се сви. Изпълнен с надежди и ентусиазъм, той бе забравил да предвиди една такава среща и сега всичко отиваше по дяволите. След като се намираш в дупка, най-добре е да спреш да копаеш, каза си той. Изтри дружелюбната си усмивка от лицето и студено отвърна:

— Не съм дошъл тук да ме подлагате на кръстосан разпит. Просто кажете на отец Хейдън, че е дошъл професор Люк, преподавател по физика на ракетните технологии, и иска да размени с него две думи.

— Опасявам се, че това няма да е възможно — отвърна му твърдо жената.

Люк излезе от стаята, затръшвайки с яд вратата. Беше ядосан на себе си, а не на секретарката, която просто пазеше шефа си от срещи с откачалки като него. Реши да се разходи наоколо и да отваря вратите, докато някой го познае или накрая го изхвърлят. Качи се по стълбите на втория етаж. Горе нямаше никой. Люк се изкатери по някаква дървена стълба без перила и влезе в обсерваторията. Но там също нямаше никой. Заоглежда с възхитен поглед огромния въртящ се телескоп и всичките му зъбни колелца и механизми, чудейки се какво да прави по-нататък.

По стълбите подир него се качи секретарката. Той се приготви за кавга, но тя се обърна към него съчувствено:

— Изпаднали сте в някаква беда, нали?

Любезната й загриженост надигна буца в гърлото му.

— Адски неудобно положение — отвърна той. — Изгубил съм паметта си. Знам, че съм специалист в ракетната област и се надявах да срещна някой, който да ме познава.

— В момента тук няма никой — каза му тя. — Професор Ларкли изнася лекция на тема „Ракетни горива“ в Смитсъновия институт в рамките на международната година на геофизиката и целият факултет е там.

Люк отново почувства прилив на надежда. Вместо с един геофизик, можеше да се срещне с цяла стая геофизици.

— Къде се намира Смитсъновият институт?

— Към центъра, точно на Главната.

Днес Люк бе карал достатъчно из Вашингтон, за да се сети, че това не е много далеч.

— В колко часа е лекцията?

— Започнала е в три.

Люк погледна часовника си. Беше три и половина. Ако побързаше, щеше да е там в четири.

— Смитсъновия — повтори той машинално.

— Всъщност той се помещава в Музея на самолетостроенето.

— Знаете ли колко хора ще присъстват на лекцията?

— Около сто и двайсет.

Нямаше начин поне един от тях да не го познава!

— Благодаря ви! — каза той и хукна надолу по стълбите.