Кен Фолет
Пробуждане (14)

11 часа сутринта

„Тъй като корабът е трябвало да се сглоби в много кратки срокове, на по-горните му степени е монтиран ракетен двигател, произвеждан от няколко години, а не нов. Учените са избрали модификация на многократно изпробваната и доказала качествата си ракета «Сержант». Всички горни степени са снабдени с по няколко такива малки ракети, наричани «сержантчета».“

Докато преодоляваше плетеницата от улички, водещи към Юниън Стейшън, Люк се усети, че през една-две минути се озърта да разбере дали не го следят.

Беше пратил хората, които го следяха, за зелен хайвер преди повече от час, но в момента може би го търсеха усилено. Почувства се заплашен и объркан. Кои бяха те, по дяволите, и какво искаха? Инстинктът му подсказваше, че не му мислят доброто. Ако не е така, защо ще го следят тайно?

Разтърси глава да се освободи от мислите си. Нямаше смисъл да се тормози и да гадае, без да знае нищо. Но трябваше да разбере.

Първо обаче трябваше да придобие приличен вид. За целта възнамеряваше да открадне куфар от някой пътник. Беше убеден, че е вършил това и преди. Мъчейки се да си спомни кога и къде точно, в главата му изплува френската фраза „La valise d’un type qui descend du train“^[1].

Нямаше да му бъде лесно. Мръсните му и окъсани дрехи щяха да изпъкват рязко на фона на добре облечените пътници из гарата. Трябваше да действа много бързо, за да успее да се измъкне. И освен това друг избор нямаше. Курвата Дий-Дий бе права. Никой няма да обърне внимание на скитник като него.

Ако го арестуваха, в полицията никога нямаше да повярват, че е нещо друго, освен скапан боклук, и щяха да го хвърлят в затвора. Потрепери от страх. Плашеше се не толкова от самия затвор, колкото от перспективата да прекара седмици или месеци в пълно неведение кой е и невъзможността да го разбере.

Поел по Масачузетс Авеню, той видя далеч в дъното й бялата гранитна арка на гарата. Задействал вече плана в главата си, Люк си каза, че след кражбата трябва да се измъкне много бързо. За тази цел му трябваше кола. И начинът, по който да я открадне, изплува моментално в съзнанието му.

Улиците около гарата бяха пълни с паркирани коли. Повечето от тях вероятно бяха на хора, качили се на влака. На едно от свободните места пред него се вмъкна кола и той забави крачка. Беше двуцветен форд фиеста — синьо и бяло, нов, но небиещ на очи. Щеше да свърши чудесна работа. Стартерът сигурно се задействаше с ключ, а не с педал, но той щеше да измъкне жиците иззад таблото, да проследи бързо кои са за палене и да ги допре, заобикаляйки по този начин контакта.

Запита се откъде знае това. Нямаше обаче време за чудене.

От форда слезе мъж в тъмно палто, взе куфара си от багажника, заключи колата и се отправи към гарата.

Колко време щеше да отсъства? Възможно бе да си има някаква работа на гарата, да я свърши бързо и да се върне само след няколко минути. В такъв случай щеше веднага да се обади на полицията, че колата му е открадната. И тогава Люк щеше да се изложи на риска да бъде спрян и арестуван. Лошо. Трябваше първо да разбере къде отива мъжът.

Последва го и двамата влязоха в гарата на десетина метра един от друг.

Огромната зала, която тази сутрин му се бе сторила като изоставен храм, сега вреше и кипеше. Въпреки това той се усещаше изложен на показ. Всички около него бяха облечени прилично. Повечето отклоняваха погледи от него, но имаше и такива, които го гледаха с презрение и отвращение. Дойде му наум, че може да се натъкне на служителя, който ги бе изхвърлил тази сутрин. Оня щеше да вдигне шум. Нямаше начин да не си го спомни.

Собственикът на форда се нареди на опашката пред гишето за билети. Без да вдига поглед от земята, надявайки се да не го забележат, Люк се нареди зад него.

Опашката бързо се придвижваше напред и скоро обектът му застана пред гишето.

— Филаделфия, двупосочен, с връщане днес — каза той.

На Люк повече не му трябваше. Филаделфия бе на часове път оттук. Мъжът щеше да отсъства от Вашингтон цял ден. И значи няма да има кой да се оплаче, че колата му е открадната. Люк можеше да я използва чак до вечерта.

Излезе от опашката, забързано се отправи към входа и изпита облекчение, когато се намери навън. Дори и скитниците можеха да се движат по улиците. Но не и по гарите. Пое по Масачузетс Авеню и скоро стигна до форда. За да спести време, щеше да го отключи сега.

Огледа се. Непрекъснато минаваха коли и пешеходци. Проблемът бе в това, че приличаше на престъпник. Но ако пък чакаше наоколо да няма никой, можеше да виси тук цял ден. Просто трябваше да пипа бързо.

Слезе на платното, заобиколи колата и застана до шофьорската врата. Притискайки силно длани към стъклото, той натисна надолу. Никакъв резултат. Устата му пресъхна. Огледа се бързо — никой не му обръщаше внимание. Надигна се на пръсти, за да добави и тежестта на тялото си, и отново натисна. Този път стъклото бавно и неохотно се плъзна надолу.

Люк протегна ръка през пролуката и отключи вратата. После я отвори, вдигна стъклото и отново я затвори. Сега вече бе готов да се измъкне по най-бързия начин.

Поколеба се дали да не запали колата сега и да я остави да работи на място, но така можеше да привлече вниманието на някой полицейски патрул или дори на някой по-любопитен минувач. Затова бе по-добре да я остави отключена.

Върна се и влезе в гарата. Най-много се страхуваше да не го види някой гаров служител. Не бе необходимо да е онзи, с когото се сдърпаха сутринта — всеки служител можеше да го изхвърли оттук със същата лекота, с която би се навел и би изхвърлил в кошчето паднала хартийка. Положи всички усилия, за да не бие на очи. Вървеше нито бавно, нито бързо, гледаше да е близо до стена, когато това бе възможно, не пресичаше пътя на никого и нито веднъж не вдигна поглед към хората.

Най-лесно бе да открадне куфар непосредствено след пристигане на голям и пълен с пътници влак, когато пероните щяха да гъмжат от бързащи хора. Той вдигна поглед към информационното табло. След дванайсет минути щеше да пристигне експрес от Ню Йорк. Прекрасно!

Докато гледаше таблото, за да провери на кой коловоз пристига експресът, косъмчетата на врата му изведнъж настръхнаха.

Огледа се. Трябва да бе видял нещо с крайчеца на окото си, нещо, което бе задействало инстинкта му за предстояща опасност. Но какво? Сърцето му заби бързо. От какво толкова се уплаши?

Мъчейки се да не се набива на очи, той се отдръпна от таблото и застана пред щанда за вестници, оглеждайки изложените всекидневници. Заглавията им се набиха в очите му.

„Армейската ракета скоро ще бъде изстреляна“

„Спипан убиец на 10 души“

„Дълес уверява багдадската група“

„Последен шанс на Кейп Канаверал“

След няколко секунди хвърли поглед през рамо. По перона бързаха двайсетина души, слизащи или качващи се по влаковете. Друга, много по-голяма част, седяха на дървените пейки и търпеливо чакаха — явно роднини или шофьори, дошли да посрещнат експреса от Ню Йорк. Един собственик на ресторант бе застанал на вратата на заведението си с надеждата да хване някой изгладнял клиент. По-нататък се бе събрала групичка от петима носачи, лениво оглеждащи пътниците с цигара в уста…

И двама агенти.

Беше абсолютно сигурен, че са такива. И двамата бяха млади, спретнато облечени в палта и шапки, с прилежно лъснати обувки. Но ги издаваше не толкова външността, колкото държането им. И двамата бяха нащрек, претърсваха пероните с погледи, взираха се в лицата на хората, с които се разминаваха, и погледите им шареха навсякъде, с изключение на… информационното табло. Последното нещо, което ги интересуваше, бе разписанието на влаковете, тъй като не се канеха да пътуват за никъде.

За миг изпита изкушение да се приближи и да ги заговори. Замисляйки се по-сериозно върху това, той си даде сметка, че изпитва остра нужда от най-обикновен контакт с хора, които го познават. Копнееше да чуе някой да подвикне: „Здрасти, Люк, как си? Радвам се да те видя!“.

Но тези двамата сигурно щяха да кажат: „Ние сме агенти от ФБР и вие сте арестуван“. Това би било едва ли не облекчение, помисли си Люк. Инстинктът обаче го спря. Нека се запита първо, след като не желаят да му сторят нищо лошо, защо го следяха така, че искаха да останат незабелязани?

Той се извърна с гръб и се отдалечи, стараейки се да върви така, че щандът за вестници да остане между тях и него. Стигнал до сянката на арката, погледна крадешком назад. Двамата тъкмо пресичаха един от пероните, насочвайки се от изток на запад.

Кои, по дяволите, бяха тия?

Излезе от гарата, направи една обиколка на площадката отпред и отново влезе в огромната зала. Тъкмо навреме, за да види гърбовете на двамата агенти, отправили се към западния изход.

Люк хвърли поглед към часовника. Бяха минали десет минути. Нюйоркският експрес трябваше да пристигне след две минути. Той се отправи към съответния коловоз, мъчейки се да се слее с тълпата.

Докато пътниците слизаха, Люк бе обхванат от студено спокойствие и заразглежда пристигащите с повишено внимание. Беше сряда, средата на седмицата, така че имаше много бизнесмени и военни в униформи, но също и малко туристи, само тук-там се мяркаха жени и деца. Оглеждайки внимателно тълпата, Люк търсеше някой с ръст и телосложение, близки до неговите.

Пътниците започнаха да излизат от отворените врати и посрещачите се насочиха към тях и около вратите се оформи тълпа мъчещи се да си пробият път напред хора. Люк видя млад човек горе-долу с неговите размери, облечен в плътно вълнено палто и кепе, но в чантата му, метната небрежно на гърба, вероятно нямаше резервни дрехи. Пропусна също така и възрастния мъж, висок колкото него, но твърде слаб. Видя още един мъж точно като него, но в ръцете му имаше само дипломатическо куфарче.

До този момент бяха минали сигурно най-малко стотина пътници, но отзад напираха още много. Залата постепенно се изпълваше с нетърпеливо опитващи се да излязат навън хора. Точно в този момент Люк засече човека, който му трябваше. Беше на възраст колкото него, със същия ръст и телосложение. Сивото му палто бе разкопчано и отдолу се виждаше спортно сако и фланелен панталон, което предполагаше, че в кожения куфар в ръката му бе прилежно сгънат и бизнес костюмът му. Лицето му бе тревожно и вървеше бързо, като че ли закъсняваше за среща.

Люк се гмурна сред множеството и помагайки си с лакти, скоро се оказа точно зад гърба на избрания от него обект. Тълпата се бе сгъстила още повече и напредваше бавно, с чести спирания. После изведнъж се поразреди и мъжът бързо навлезе в празното пространство. И тъкмо в този момент Люк го препъна. Избрал точния момент, той протегна крак и силно чукна освободилото се от тежестта на тялото стъпало на мъжа в другото и едновременно с това го блъсна силно в гърба.

Човекът извика и залитна напред. За да се подпре на земята обаче, му трябваха и двете ръце. И дипломатическото куфарче, и големият куфар хвръкнаха на земята. Мъжът се блъсна в гърба на жената пред него, която също нададе изненадан вик и се просна на земята. Човекът падна на четири крака и шапката му се търколи по мраморния под.

Наоколо се събраха хора и се опитаха да помогнат.

Люк спокойно вдигна куфара от земята и бързо се отдалечи, насочвайки се към най-близкия изход. Не се оглеждаше назад, но напрягаше слух да чуе дали някой не вика по него и не кара околните да го задържат. Ако чуеше нещо подобно, веднага щеше да хукне да бяга — нямаше намерение да се разделя с куфара така лесно и му се струваше, че би могъл с лекота да избяга от повечето хора там, макар и с багаж в ръце. Крачейки бързо, Люк чувстваше гърба си като мишена.

Стигнал до изхода, той хвърли бърз поглед през рамо. Хората продължаваха да се тълпят около същото място. Не се виждаха нито мъжът, когото бе спънал, нито жената, неволно блъсната от него. Обаче някакъв висок мъж с властен вид внимателно претърсваше с поглед перона, сякаш търсеше нещо. И главата му изведнъж се извърна към Люк.

В същия миг Люк излезе навън.

Стъпил на тротоара, той забърза по Масачузетс Авеню. Минутка по-късно стигна до фиестата. Автоматично, без да мисли, се запъти към багажника, за да хвърли куфара вътре, но той бе заключен. Спомни си, че видя как собственикът на колата го заключва. Вдигна глава и се извърна към гарата. Високият мъж тичаше през кръговото движение отпред и изчаквайки и заобикаляйки потока, се носеше право към Люк. Той пък кой беше — цивилно ченге? Детектив? Някой любопитко?

Люк бързо се приближи към вратата на шофьора, отвори я и хвърли куфара на задната седалка. Седна зад волана и затвори вратата. После бръкна под таблото и намери жичките, стигащи до контакта от двете му страни. Измъкна ги от клемите и ги допря една до друга. Нищо не се случи. Въпреки студа, по челото му плъзна струйка пот. Защо това чудо не ще да пали? Отговорът веднага се появи в главата му — вероятно бе сбъркал жичките. Той отново заопипва с ръка под таблото. Отдясно на контакта напипа още една жичка. Измъкна я бързо и я допря до тази отляво.

Двигателят запали.

Той натисна газта и колата изрева. После включи на скорост, освободи ръчната спирачка, даде мигач и тръгна. Колата бе насочена към гарата, затова Люк направи обратен завой. После отново натисна газта.

По устните му пробяга усмивка. Освен ако не изкараше адски лош късмет, бе вече притежател на чисто нов кат дрехи. Изпита чувството, че поема контрол над живота си.

Сега трябваше да намери къде да се изкъпе и избръсне.