Кен Фолет
Пробуждане (7)

7 часа сутринта

„Площадката за изстрелване представлява проста маса с четири крака с дупка в средата, през която минава реактивната струя. Един конусообразен дефлектор в средата отдолу разпръсква реактивната струя хоризонтално.“

Антъни Каръл караше петгодишния кадилак, собственост на майка му, по Конститюшън Авеню. Беше го взел ужким за малко преди година, за да отиде до Вашингтон, но така и не го върна. Майка му сигурно вече си беше купила нова кола.

Спря на паркинга пред съоръжение Q на Алфабет Роу — редица приличащи на бараки постройки, издигнати набързо по време на войната в парка близо до Линкълн Мемориъл. Дума да няма — дразнеха погледа, но той обичаше това място, тъй като по-голямата част от войната бе прекарал тук, работейки за OSS, предшественика на ЦРУ. Бяха славни времена, когато тази служба за сигурност можеше да прави, кажи-речи, всичко, без да се отчита пред никого, освен пред президента.

ЦРУ беше най-бързо растящият бюрократичен апарат във Вашингтон и в момента от другата страна на Потомак, в Лангли, Вирджиния, строяха огромна, струваща десетки милиони долари централа. Когато я завършеха, Алфабет Роу щеше да бъде разрушен.

Антъни се бе борил с всички сили срещу решението за строеж в Лангли, и то не само защото със съоръжение Q го свързваха приятни спомени. В момента ЦРУ имаше офиси в трийсет и една сгради в централния квартал „Фоги Ботъм“. И точно така трябва да е, бе доказвал разгорещено Антъни. След като офисите му са разпръснати из целия град и са смесени с офиси на други правителствени институции, за един чуждестранен агент ще е много трудно да прецени размера и силата на Управлението. Обаче преместим ли се в Лангли, всеки ще може да пресметне приблизително броя на хората, работещи вътре, че дори и бюджета.

Беше изгубил този спор. Отговорните господа бяха решили да управляват ЦРУ с по-здрава ръка. Антъни вярваше, че поверителната работа е за луди глави и авантюристи. Поне така беше по време на войната. Обаче сега в Управлението доминираха бюрократи и счетоводители.

На паркинга той имаше запазено място, обозначено: „Началник техническа служба“, но не му обърна внимание и паркира пред входната врата. Вдигайки поглед към грозната постройка, Антъни се запита дали разрушаването й няма да отбележи края на цяла една епоха. Напоследък губеше все повече и повече битки с тези бюрократи. Все още обаче беше могъща фигура в Управлението. „Техническа служба“ беше евфемистичното наименование на отдела, отговарящ за влизане с взлом, поставяне на подслушвателни устройства в телефоните, опити с медикаменти и други подобни незаконни дейности. Наричаха го отдел „Кални номера“. Постът на Антъни бе основан на личното му досие на герой от войната, както и на няколко успешни преврата след нея. Някои хора обаче искаха да превърнат ЦРУ в онова, което хората си представяха, че е — най-обикновена организация за събиране на информация.

Само през трупа ми, помисли си той.

Но имаше и врагове — по-високостоящи от него служители, обидени от безцеремонните му маниери, слаби и некадърни агенти, на чието издигане той се бе противопоставял, бюрократи, които не одобряваха идеята една правителствена институция да провежда секретни операции. Бяха готови да го съсипят при първата му грешка.

А днес вратът му бе застрашен от брадвата повече от всякога.

Влизайки в сградата, той нарочно изхвърли всички тези притеснения от главата си и се съсредоточи върху проблема на деня — доктор Клод Лукас, известен под името Люк, най-опасния човек в Америка, човекът, застрашаващ всичко онова, на което Антъни бе посветил живота си.

Беше стоял в кабинета си до късно през нощта и си бе отишъл до вкъщи само за да се избръсне и да си смени ризата. Затова сега пазачът във фоайето го погледна изненадано и каза:

— Добро утро, господин Каръл. Много рано се връщате.

— Сънувах едно птиченце, което ми прошепна в ухото: „Я да се връщаш бързо на работа, мързел такъв“. Добро утро.

Пазачът се засмя.

— Господин Максел е в кабинета ви, сър.

Антъни се намръщи. Пит Максел трябваше да бъде с Люк: Да не би да е станало нещо?

Той изтича нагоре по стълбите.

Пит седеше на стола срещу бюрото на Антъни, все още облечен в парцали и с мръсотия по лицето, полузакриваща червения му белег по рождение. Видял Антъни да влиза, той скочи като ужилен и го загледа с виновен израз на лицето.

— Какво стана? — попита го Антъни.

— Люк реши, че иска да остане сам.

Антъни бе предвидил това.

— Кой го пое?

— Саймънс го държи под око. Бетс му помага.

Антъни кимна замислено. Люк се бе отървал от един агент, можеше да се отърве и от втори.

— А паметта му?

— Изчезнала е напълно.

Антъни свали палтото си и седна зад бюрото си. Люк създаваше проблеми, но той бе очаквал това от него и се бе подготвил.

Впери поглед в мъжа срещу себе си. Пит беше добър агент, кадърен и внимателен, но неопитен. Затова пък му бе фанатично предан. Всички млади агенти знаеха, че Антъни лично бе организирал политическо убийство — в Алжир, на Бъдни вечер 1942 година, бе премахнат лидерът на френското правителство на Виши, адмирал Дарлан. Агентите на ЦРУ убиваха хора, но не често, и всички се отнасяха към Антъни със страхопочитание. Обаче Пит му бе задължен за една много специална услуга. В молбата си за започване на работа в Управлението той бе излъгал, заявявайки, че никога не е имал проблеми със закона, но по-късно Антъни откри, че докато е следвал в Сан Франциско, е бил глобен за отношения с проститутка. Можеха да го уволнят начаса за това, но той запази тайната и Пит му беше безкрайно благодарен.

Сега агентът седеше с виновно наведена глава — беше подвел Антъни.

— Няма страшно — успокои го той с бащински тон. — Само ми опиши как точно стана.

С благодарно изражение на лицето Пит отново седна.

— Събуди се полудял — започна той. — Крещеше като луд: „Кой съм“ и други такива. Успокоих го… но допуснах грешка. Нарекох го Люк.

Антъни бе възложил на Пит да го наблюдава, но да не му дава никаква информация.

— Няма значение. Това не е истинското му име.

— После той ме попита кой съм и аз му казах: „Аз съм Пит“. Просто се изпуснах, без да искам. Така страшно крещеше, че трябваше някак си да го успокоя.

Пит изглеждаше смазан, докато признаваше грешките си, но Антъни махна великодушно с ръка.

— Няма значение, карай нататък.

— Заведох го в църквата точно както бяхме планирали. Но той почна да задава много точни въпроси. Попита пастора дали го е виждал по-рано.

Антъни кимна.

— Няма какво да се изненадваме. По време на войната беше най-добрият ни агент. Може да е изгубил паметта си, но не и инстинкта.

Разтърка лицето си с длани да прогони обхваналата го умора.

— Опитах се да избегна въпросите му, свързани с миналото. Обаче ми се стори, че той се досети какво правя… После ми каза, че иска да остане сам.

— А нещо друго да е научил? Нещо, което евентуално би го отвело до истината?

— Не. Прочете една статия във вестника за космическата програма, но ми се стори, че това не му направи никакво впечатление.

— Друг някой да е забелязал нещо странно с него?

— Пасторът се изненада, че Люк реши кръстословицата. А по-голямата част от скитниците не могат дори да четат.

Щеше да е трудно, но не и непоправимо — точно както бе очаквал Антъни.

— А къде е Люк сега?

— Не знам, сър. Стив ще се обади веднага щом има възможност.

— Когато се обади, върни се и се присъедини към него. Каквото и да става, Люк не бива да ни се изплъзва.

— Окей.

Белият телефон на бюрото иззвъня — директната му линия. Той впери поглед в него. Много малко хора знаеха този номер.

Антъни вдигна слушалката.

— Аз съм — чу се гласът на Елспет. — Какво става?

— Спокойно — отвърна той. — Всичко е наред.