Кен Фолет
Пробуждане (5)

1941

Елспет Туоми се влюби в Люк още след първата му целувка.

Повечето от харвардските момчета си нямаха и представа как се целува. Или притискаха устните ти, мъчейки се да докажат колко са страстни, или отваряха устата ти така, сякаш си зяпнала пред зъболекар. Когато Люк я целуна пет минути преди полунощ в сенките на Радклифското общежитие, целувката му също бе страстна, но в същото време и нежна. Устните му бяха в непрекъснато движение — не само по устата, а и по бузите, по очите, по шията. Връхчето на езика му внимателно се опитваше да си пробие път през устните й, учтиво искайки разрешение да влезе, и тя дори не се и престори, че се колебае. След това, седнала сама в стаята си, тя бе застанала пред огледалото и бе прошепнала:

— Обичам го.

Това бе станало преди шест месеца и оттогава чувството се бе засилило. Виждаха се с Люк почти всеки ден. И двамата вече караха последна година. Срещаха се, кажи-речи, всеки ден или на обяд, или да учат заедно. Уикендите прекарваха почти винаги заедно.

Не беше необичайно студентка последна година да се обвърже със студент от Харвард или с някой млад преподавател. Щяха да се оженят през лятото, да отидат на дълъг меден месец и след като се върнат, да се преместят в някой апартамент. Щяха да започнат работа и след година — година и нещо щеше да им се роди първото дете.

Люк обаче не бе споменавал нищо за женитба.

Тя си го припомни — седнал в сепарето в бара на „Фланагън“, той спореше с Бърн Ротетън, висок студент последна година, с рунтави тъмни мустаци и обидено изражение на лицето. Тъмната коса непрекъснато падаше на челото на Люк и той я отмяташе с привично движение на лявата ръка. Когато остарее, помисли си тя, и е на някой отговорен пост, сигурно ще й слага брилянтин, за да не пада, и няма да е толкова секси.

Както много студенти и преподаватели в Харвард, Бърн беше комунист.

— Баща ти е банкер — тъкмо казваше той на Люк с неприязън. — И ти ще станеш банкер. Разбира се, че за теб капитализмът е супер.

По шията на Люк плъзна червенина. Наскоро бяха писали за баща му в „Тайм“, посочвайки го като един от десетимата, станали милионери след Голямата депресия. Обаче както на Елспет се струваше, той не се изчерви за това, че беше богато хлапе, а защото бе привързан към семейството си и не обичаше да говорят лоши неща за баща му. Тя се ядоса заради него и се обади възмутено:

— Недей да съдиш за хората по техните родители, Бърн!

Люк каза:

— Тъй или иначе, банковото дело е почтена работа. Банкерите помагат на хората да започнат бизнес и осигуряват по този начин работни места.

— Както направиха през 1929-а, нали?^[1]

— Стават грешки. Понякога помагат не на тези, на които трябва. Но военните също правят грешки. Например убиват не тези, които трябва. Обаче не те обвинявам, че си убиец, нали?

Беше ред на Бърн да се изчерви. Беше участвал в Испанската гражданска война — бе по-голям и от тримата с четири години — и сега на Елспет й се стори, че той си спомня за някаква фатална грешка.

Люк побърза да добави:

— Но тъй или иначе, не смятам да ставам банкер.

Безвкусно облечената приятелка на Бърн, Пег, се наведе заинтригувано напред. Както Бърн, така и тя бе непоколебима в убежденията си, но нямаше неговия остър език.

— А какъв?

— Учен.

— Какъв по-точно?

Люк вдигна палец към тавана.

— Искам да изследвам пространството отвъд нашата планета.

Бърн се изсмя презрително.

— Космически ракети! Фантастика за малолетни.

Елспет отново скочи в защита на Люк.

— Стига, Бърн! Нямаш си и представа за какво става въпрос.

Специалността на Бърн беше френска литература. Люк обаче като че ли не се засегна от убождането. Вероятно бе свикнал да се смеят на мечтите му.

— Може да е фантастика, но ще се сбъдне — каза той спокойно. — Ще ти кажа и нещо друго. Вярвам, че науката ще направи много повече за обикновените хора, отколкото комунизмът.

Елспет трепна. Обичаше Люк, но го смяташе за наивник в политиката.

— Много обобщаваш — упрекна го тя. — Облагите от науката се ползват само от ограничен кръг хора.

— Това просто не е вярно — възрази Люк. — Парните кораби направиха живота по-добър и за простите моряци, и за всички пасажери.

— А ти някога влизал ли си в машинното отделение на презокеански лайнер? — попита го Бърн.

— Да, и мога да ти кажа, че там никой не боледува от скорбут.

Над масата падна сянката на висока фигура.

— А на вас, хлапета, разрешено ли ви е вече да пиете алкохол на обществени места?

Беше Антъни Каръл, облечен в син вълнен костюм, в който изглеждаше така, сякаш бе спал с него. Беше с такова страхотно момиче, че Елспет неволно възкликна от изненада. Беше дребна, с гъвкава фигура, стилно облечена с късо червено сако и черна права пола, а изпод малката червена шапчица с връхче се подаваха тъмни къдрици.

— Запознайте се с Били Джоузефсън — каза Антъни.

— Еврейка ли сте? — попита я Бърн Ротетън.

Тя се стресна малко от директния въпрос.

— Да.

— Значи можеш да се омъжиш за Антъни, но няма да имаш право да посещаваш клуба му.

Антъни възрази:

— Ама аз не членувам в никакъв клуб.

— Ще членуваш, Антъни, ще членуваш.

Люк се изправи, за да й стисне ръката, без да иска, бутна масата и една от чашите се обърна. Бе необичайно за него да е непохватен и Елспет разбра с внезапно надигнало се раздразнение, че госпожица Джоузефсън му е харесала от пръв поглед.

— Изненадан съм — каза той, дарявайки я с най-очарователната си усмивка. — Когато Антъни каза Били, представих си два метра човек с телосложение на борец.

Били се засмя весело и седна на масата до Люк.

— Казвам се Била — каза тя. — Името е библейско^[2]. Така се е казвала една от прислужниците на Яков и майка на Дан. Но съм израсла в Далас и там ми викаха Били Джо.

Антъни седна до Елспет и тихо каза:

— Не е ли хубава?

Хубава не е точно думата, помисли си Елспет. Имаше тясно лице с остър нос и големи, изразителни очи. Това, което я правеше страхотна, беше съвкупността от всичко — яркочервеното червило, кривнатата шапчица, тексаският акцент и най-вече жизнеността й. Докато разговаряше с Люк, разказвайки му някаква тексаска историйка, сякаш вече се познаваха от години, тя се усмихваше, мръщеше се и жестикулираше, изразявайки цял спектър от различни емоции.

— Сладка е — отвърна Елспет. — Чудя се как така не съм я забелязала по-рано.

— Тя работи през цялото време и не ходи по купони.

— Тогава къде се запозна с нея?

— Видях я в музея „Фог“. Беше облечена със зелено палто с месингови копчета и барета. Помислих я за оловно войниче, току-що извадено от кутията.

Били в никой случай не можеше да се нарече играчка. Беше далеч по-опасна. В момента се смееше на нещо, казано от Люк, и кокетно го перна през ръката с шеговит упрек. Жестът си беше чист флирт, отново си помисли Елспет с неприязън. Раздразнена, тя се обърна към тях:

— Смяташ ли да нарушиш вечерния час довечера?

Студентките от Радклиф трябваше да са в общежитието до десет часа. Можеха да получат разрешение да останат до по-късно, но името им трябваше да се впише в дневник, като заедно с това се посочваше къде отиват и кога ще се върнат — времето за връщане се проверяваше. Обаче те бяха умни момичета и сложните правила само ги вдъхновяваха да измислят най-оригинални решения.

Били отговори:

— Казала съм, че ще спя у една моя леля, дошла да ме види, която е наела апартамент в „Риц“. А каква е твоята версия?

— Нямам такава. Имам обаче прозорец на приземния етаж, който ще е отворен през цялата нощ.

Били сниши глас:

— А всъщност ще остана у едни приятели на Антъни във Фенуей.

Антъни засрамено каза на Елспет:

— Приятели на майка ми, които имат голям апартамент. Не ме гледай с такъв старомоден поглед, те са ужасно почтени хора.

— Дано — отвърна с подчертана откровеност Елспет и със задоволство видя как Били се изчерви. Обръщайки се към Люк, тя го попита: — В колко часа започва филмът, скъпи?

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме.

Люк бе взел някаква кола назаем за уикенда. Беше двуместен форд, на десет години, и смачканата му форма го правеше да изглежда като антика сред издължените силуети на колите наоколо.

Люк управляваше майсторски старата кола, изпитвайки видимо удоволствие от шофирането. Двамата влязоха в Бостън. Елспет се запита дали не е била малко дръпната с Били. Е, може би само малко, каза си тя, но няма да седна да проливам горчиви сълзи я!

Двамата отидоха в Лоус Стейт Тиътър да гледат последния филм на Алфред Хичкок, „Подозрението“. В тъмното Люк прегърна Елспет и тя се притисна към него, скланяйки глава на рамото му. Жалко само, че избраха филм за нещастен брак.

Някъде около полунощ двамата се върнаха в Кеймбридж и спряха на Мемориъл Драйв с лице към река Чарлс, съвсем близо до хангарите с лодки. Колата нямаше парно, затова Елспет вдигна яката на коженото си палто и се примъкна към Люк да се стопли.

Заговориха за филма. Според Елспет в реалния живот героинята на Джоан Фонтейн, потиснато момиче, отгледано от родители със закостенели възгледи, никога не би могла да се привърже към опасния герой, пресъздаден във филма от Кари Грант.

— Не — възрази Люк. — Тя си падна по него именно защото беше опасен.

— Значи опасните хора са по-привлекателни?

— Точно така.

Елспет извърна глава и отправи поглед към отражението на луната в неспокойната повърхност на водата. Били Джоузефсън е опасна, каза си тя.

Люк усети раздразнението й и смени темата:

— Днес следобед професор Дейвис ми каза, че ако искам, мога да кандидатствам за магистърска степен тук, в Харвард.

— По какъв повод го каза?

— Споменах му, че се надявам да направя това в Колумбийския университет. А той каза: „Защо? Стой си тук“. Обясних му, че семейството ми е в Ню Йорк и той рече: „Семейство ли? Хм“. Просто така. Все едно че не бих могъл да бъда сериозен математик, щом искам да се виждам с малката си сестричка.

Люк беше най-големият от четири деца. Майка му бе французойка. Баща му се запознал с нея в Париж в края на Първата световна война. Елспет знаеше, че е много привързан към двамата си братя, но направо умира за единайсетгодишната си сестра.

— Професор Дейвис е ерген — забеляза тя. — Живее само за работата си.

— А ти мислила ли си да кандидатстваш за магистърска степен?

Сърцето на Елспет за миг спря да бие.

— А трябва ли?

Да не би да я моли да отиде с него в Колумбия?

— Ти си по-добра математичка от доста харвардски студенти.

— Винаги съм искала да работя в Държавния департамент.

— Това означава да живееш във Вашингтон.

Елспет бе сигурна, че Люк не е планирал този разговор. Той просто размишляваше на глас. Беше типично за мъжете да разсъждават според моментното си настроение за неща, касаещи целия им живот. Обаче изглеждаше недоволен, че двамата може да продължат да учат в различни градове. Разрешението на дилемата за него е очевидно, както и за мен, помисли си тя, изтръпнала от щастие.

— Била ли си влюбена някога? — попита я той изведнъж ни в клин, ни в ръкав. И усетил, че е задал изненадващ въпрос, бързо добави: — Всъщност това е много личен въпрос и не би трябвало да питам.

— Няма нищо — отвърна тя. Нямаше нищо против да говори за любов. — Откровено казано, била съм. — Наблюдаваше лицето му, осветено от луната, и със задоволство забеляза кратката сянка на недоволство, минала през него. — Когато бях на седемнайсет, в Чикаго се водеха диспути в Профсъюза на стоманолеярите. По онова време политиката ме интересуваше много. Помагах им там — носех съобщения, ходех за кафе. Работех с един организатор, който се казваше Джак Ларго, и се влюбих в него.

— И той в теб?

— Божичко, не! Той беше на двайсет и пет години и за него аз бях хлапе. Беше много любезен и чаровен с мен, но той бе такъв с всички. — Поколеба се. — Все пак веднъж ме целуна. — Тя се запита дали трябва да казва тия неща на Люк, но просто изпитваше нужда да сподели. — Бяхме останали само двамата в една от стаите и опаковахме кашони с листовки, а аз казах нещо, вече не помня какво, което го накара да се разсмее. „Ти си едно малко бижу, Ели“, каза ми той. Беше човек, който съкращаваше имената на всички свои познати и сто на сто щеше да ти вика Лу, ако те познаваше… Та именно тогава ме целуна право по устните. Малко остана да умра от радост. Той обаче продължи да си опакова листовките, все едно че нищо не се бе случило.

— Мисля, че наистина се е влюбил в теб.

— Може би.

— Поддържаш ли някаква връзка с него?

Тя поклати глава.

— Той почина.

— Толкова млад!

— Убиха го. — Тя с усилие преглътна сълзите си. Последното нещо, което искаше на този свят, бе Люк да си помисли, че още е влюбена в Джак, в спомена за него. — Двама полицаи в извънслужебно време го хванали сам в една уличка и го пребили от бой с железни прътове по поръчка на собствениците на стоманодобивния завод.

— Боже господи! — Люк впери поглед в нея.

— Целият град знаеше кой го е направил, но не арестуваха никого.

Той я хвана за ръката.

— За такива неща съм чел само във вестниците, но си мислех, че преувеличават.

— Жива истина е. Заводите трябва да работят и всеки, който се изпречи на пътя им, ще бъде смазан.

— Каза го така, сякаш промишлеността ни не е по-добра от организираната престъпност.

— Не виждам кой знае каква разлика. Но повече не се занимавам с такива работи. То ми стига. — Люк тъкмо бе започнал да приказва за любов, а тя като последна глупачка бе заговорила за политика. Веднага побърза да поправи грешката си: — А ти? Бил ли си влюбен?

— Не съм сигурен — отвърна колебливо той. — Струва ми се, че не знам какво е любов.

Типичен момчешки отговор. Той се наведе и я целуна и тя се успокои.

Обичаше да го докосва с връхчетата на пръстите си, докато се целуваха, да гали ушите му, да прокарва пръст по челюстта, по врата му. От време на време той отдръпваше глава и изучавайки лицето й, се усмихваше със загадъчна усмивка. После пак я целуваше. Това, от което й ставаше толкова хубаво, бе мисълта, че и той много я харесва.

След малко Люк се отдръпна и въздъхна тежко.

— Чудя се как може на женените да им омръзва толкова бързо — каза той. — Просто не бива да спират и това е.

Елспет обичаше да говори на тема семейство.

— Предполагам, че децата започват да им пречат — засмя се тя.

— Искаш ли някой ден да имаш деца?

Тя затаи дъх. Какво всъщност я питаше?

— Разбира се, че искам.

— Бих искал да са четири.

Също като родителите му.

— Момчета или момичета?

— Смесено.

Пауза. Елспет не смееше да помръдне, камо ли да каже нещо. Тишината се проточи. Най-сетне той се извърна към нея със сериозно изражение на лицето.

— Какво мислиш по този въпрос? Да имаш четири деца?

Ето това бе чакала тя. Усмихната до ушите, Елспет отвърна:

— Ако са твои, с удоволствие.

Той отново я целуна.

Вече им стана съвсем студено да стоят на едно място и Люк неохотно подкара към общежитието на Радклиф.

Докато минаваха по Харвард Скуеър, някаква фигура, застанала отстрани на тротоара, им замаха да спрат.

— Това не беше ли Антъни? — попита Люк смаяно.

Точно той беше, Елспет го видя. С него беше и Били. Люк спря и Антъни се приближи до прозореца.

— Добре че те видях — каза той. — Можеш ли да ми направиш една услуга?

Били беше зад него — трепереше от студ и, изглежда, беше бясна за нещо.

— Какво правите тука? — попита ги Елспет.

— Стана голяма бъркотия. Приятелите от Фенуей заминали да прекарат уикенда на друго място. Явно са объркали нещо датите и сега Били няма къде да отиде.

Били е излъгала къде отива, сети се Елспет. Сега не може да се върне в общежитието, защото лъжата й ще бъде разкрита.

— Отведох я вкъщи. — Имаше предвид общежитията в Кеймбридж, където живееха двамата с Люк. — Мислех да я сложа да спи в нашата стая, а ние двамата с Люк да отидем да спим в библиотеката.

— Вие сте луди! — възкликна Елспет.

Люк се намеси:

— Правили сме го и друг път… И какво се обърка?

— Видяха ни.

— О, не! — ахна Елспет.

Да видят момиче в мъжко общежитие, особено посред нощ, беше сериозно провинение. И мъжът, и момичето изхвърчаваха моментално от университета.

Люк напрегнато попита:

— Кой ви видя?

— Джеф Пиджин и още цяла тайфа.

— Е, Джеф е готин, обаче кои са били другите?

— Не съм сигурен. Беше тъмно, пък и всички бяха пияни. Утре сутринта ще поговоря с тях.

Люк кимна.

— А сега какво ще правите?

— Били има братовчед, който живее в Нюпорт, Род Айлънд — отвърна Антъни. — Ще я откараш ли дотам?

— Какво? — подскочи Елспет като ужилена. — Ами че дотам са осемдесет километра!

— Какво толкова? Час-два, не повече — каза Антъни спокойно. — Какво ще кажеш, Люк?

— Разбира се — отвърна Люк.

Елспет знаеше, че Люк ще се съгласи. За него бе въпрос на чест да помогне на приятел, независимо от трудностите. Въпреки това се ядоса.

— Хей, благодаря ти много — каза весело Антъни.

— Няма проблем — каза Люк. — Всъщност има проблем. Колата е двуместна.

Елспет отвори вратата и слезе.

— Заповядай — каза тя нацупено.

Срам я беше от самата себе си, че реагира така невъздържано. Люк беше прав да помага на изпаднал в нужда приятел. Но никак не й харесваше мисълта, че Люк ще прекара два часа сам с такава секси мацка като Били Джоузефсън.

Люк усети недоволството й и каза:

— Елспет, върни се. Първо ще закарам теб.

Тя се опита да се покаже великодушна:

— Няма нужда. Антъни ще ме изпрати. А на Били, като я гледам, й е адски студено.

— Добре, щом си сигурна — кимна Люк.

Нещо много бързо се съгласи, каза си Елспет.

Били целуна Елспет по бузата.

— Не знам как да ти благодаря — каза тя, влезе в колата и затвори вратата, без да се сбогува с Антъни.

Люк им махна и потегли.

Антъни и Елспет останаха на тротоара, загледани в стопяващата се в мрака кола.

— Мамка му! — каза с ожесточение Елспет.