Кен Фолет
Пробуждане (43)

1954

Децата от оркестъра бяха все от бедни семейства и по-голямата част от тях — чернокожи. Инструментите им бяха изпросени, взети назаем или купени от заложни къщи. Репетираха увертюрата към една опера на Моцарт — „Сватбата на Фигаро“. И въпреки немотията, свиреха добре.

Причина за това бе Елспет. Тя бе вълнуваща учителка — усещаше всяка фалшива нота и нарушаване на ритъма, но поправяше учениците си с безкрайно търпение. Високата й фигура в жълта рокля дирижираше оркестъра с всеотдайност и енергия — червената й коса хвърчеше във всички посоки, дългите й, елегантни ръце като че ли с всеки свой жест извличаха музиката от жалките инструменти.

Репетицията продължи два часа и Люк седя през цялото време, гледайки като хипнотизиран. Виждаше, че всички момчета са влюбени в Елспет, а всички момичета искат да приличат на нея.

— Тези деца имат толкова музика в себе си, колкото и всяко богато хлапе със „Стийнуей“ в хола — каза му тя в колата после. — Обаче си създавам проблеми по този начин.

— Какви проблеми, за бога?

— Викат ми негролюбка — отвърна тя. — И това ще съсипе кариерата ми в ЦРУ.

— Нищо не разбирам.

— Всеки, който се държи с негрите като с хора, го подозират, че е комунист. Никога няма да стана нещо повече от секретарка. Не че е кой знае каква загуба. Жените и без това нямат шанс да се издигнат кой знае колко.

Тя го заведе в своя апартамент — малко, неособено претрупано жилище с ъгловата, модернистична мебелировка. Люк направи по едно мартини, а Елспет се зае да приготви спагети в миниатюрната кухничка.

Той й разправи за работата си.

— Толкова се радвам за теб — каза тя с неподправено удоволствие. — Винаги си искал да изследваш космическото пространство. Дори и в Харвард, когато още ходехме, ти често говореше за това.

Люк се усмихна.

— И тогава всички си мислеха, че това са само мечти, достойни за писателите фантасти.

— Все още не съм сигурна дали може да стане.

— Аз пък съм сигурен — отвърна той сериозно. — Всички големи проблеми са разрешени от германските учени още през войната. Германците построиха ракети, които изстрелваха от холандското крайбрежие и които падаха в Лондон.

— Бях там и много добре си спомням, наричахме ги бръмчащи бомби. — Тя потрепери от спомена. — Една от тях замалко не ме уби. Отивах към офиса си да инструктирам един агент, когото щяхме да прехвърлим в Белгия, когато започна въздушната тревога. И някъде зад мен избухна такава бомба. Чува се ужасен, бръмчащ звук, последван веднага от трясък на строшени стъкла и срутване на сгради, а секунда след това идва взривната вълна, носеща прах и всякакви парчета из въздуха. Знаех, че ако се извърна и погледна, ще умра от страх, ще се хвърля на земята със свити колене и стиснати очи. Затова просто продължих да тичам напред.

Люк се трогна, представяйки си как младата жена търчи из тъмните лондонски улици, а бомбите падат покрай нея, и изведнъж изпита благодарност към Бога, че е оцеляла през този кошмар.

— Смело момиче… — промърмори той.

Тя сви рамене.

— Ами, смело… По-точно уплашено.

— И за какво си мислеше тогава?

— Не можеш ли да отгатнеш?

Той си спомни, че когато нямаше какво да прави, Елспет винаги си мислеше за математика.

— За прости числа? — опита се да налучка Люк.

Тя се засмя.

— За редицата на Фибоначи.

Люк кимна. Математикът Фибоначи си представял следното: ако чифт зайци раждат по две зайчета всеки месец и един месец след раждането си тези зайчета започват да се размножават със същата скорост, колко зайци ще бъдат след една година? Отговорът бе 144, но бройката чифтове, която се ражда всеки месец, представляваше най-известната редица в математиката — 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144… Винаги можеш да пресметнеш следващия елемент, като събереш предидущите два.

Елспет продължи:

— Докато стигна до офиса, бях пресметнала четирийсетия елемент от редицата на Фибоначи.

— Помниш ли го колко е?

— Разбира се. Сто и два милиона триста трийсет и четири хиляди сто и пет… Та казваш, нашите ракети са на базата на германските бръмчащи бомби?

— Да, по-точно на техните V2. — Люк не биваше да говори за работата си, но това бе Елспет и по всяка вероятност и без това имаше право да знае далеч по-секретни неща от него. — В момента строим ракета, която ще може да излети от Аризона и да падне в Москва. А щом можем да правим това, ще можем да кацнем и на Луната.

— Значи е едно и също нещо, само че в по-голям мащаб.

Тя демонстрираше по-голям интерес към ракетите от което и да било друго момиче.

— Да. Трябват ни по-големи двигатели, по-ефективно гориво, по-добри системи за водене — изобщо такива неща. И нито един от тези проблеми не е неразрешим. Освен това тези германски учени сега работят за нас.

— Май чух нещо за това. — Тя промени темата: — А как е по принцип животът при теб? Имаш ли си някоя?

— В момента не.

Беше ходил с няколко момичета, откакто скъсаха с Били преди девет години, и бе спал с някои от тях, но истината — а той не искаше да я споделя с Елспет — бе, че с нито една не завърза нещо сериозно.

Имаше все пак една жена, която би обичал — високо момиче с кафяви очи и разпусната коса. В нея имаше същата енергия и радост от живота, които обичаше у Били. Беше се запознал с нея в Харвард, докато работеше върху доктората си. Една вечер, когато двамата се разхождаха из Харвард, тя го хвана за ръцете и му каза:

— Аз имам съпруг.

После го целуна и си тръгна. Това бе единственият случай, когато би могло да се каже, че и сърцето е взело участие.

— А ти? — попита той Елспет. — Пег е вече омъжена, Били вече се развежда… Имаш да ги настигаш.

— О, знаеш ни какви сме момичетата на държавна служба.

Фразата бе вестникарско клише. Толкова много млади жени работеха за правителството, че надминаваха броя на неженените мъже с пет към едно. И заради това ги описваха като сексуално неуспели и готови да се хвърлят на врата на всеки мъж. Люк не вярваше Елспет да е такава, но щом искаше да се измъкне от отговора, нека се преструва.

Тя го помоли да наглежда печката, докато отиде до банята да се освежи. На единия котлон клокочеше голяма тенджера със спагети, а на другия — малък тиган с доматен сос. Мартинито го бе отпуснало, от котлоните се вдигаше чуден аромат и бе с жена, която наистина харесваше. Чувстваше се щастлив.

След малко чу Елспет да го вика с нехарактерна за нея безпомощна нотка в гласа:

— Люк… би ли дошъл за минутка.

Той пристъпи в банята. Роклята на Елспет бе окачена на вратата и тя беше по сутиен, колан и дълги чорапи с жартиери. Обувките с високи токчета също бяха на краката й. Макар че я бе виждал с далеч по-малко дрехи на плажа, на Люк тя му се стори неизмеримо по-секси по бельо. Стоеше така и притискаше с длан окото си.

— По дяволите, влезе ми сапун в окото! — каза тя. — Би ли се опитал да го измиеш?

Люк пусна студената вода в мивката.

— Наведи се — каза той, притискайки я леко с лявата ръка в лопатките.

Бледата й кожа бе нежна и топла. Той подложи шепата си под струята и леко плисна водата в окото.

— Така е по-добре — каза тя.

Люк плакна окото й дотогава, докато тя най-накрая не каза, че щипането е спряло. Той я накара да се изправи и изтри лицето й със суха кърпа.

— Кървясало е малко, но нищо му няма — каза той.

— Сигурно на нищо не приличам.

— Не. — Той вторачи поглед в нея. Окото наистина бе кървясало, косата от неговата страна бе мокра и висеше на кичури, но въпреки това бе толкова красива, колкото едно време, когато, преди повече от десет години, я видя за пръв път. — Много си хубава.

Главата й все още бе килната леко нагоре, макар че той вече бе подсушил лицето й. Устните й бяха полуотворени в лека усмивка. Бе най-естественото нещо на света да се наведе и да я целуне. Тя отвърна на целувката — отначало неуверено и с колебание, после вдигна ръце, обгърна врата му и притискайки главата му към своята, впи устни в неговите.

Сутиенът й се притисна към гърдите му. Би било адски съблазнително, ако материята не бе толкова груба и не го драскаше болезнено през фината тъкан на ризата му. Той се отдръпна назад, чувствайки се глупаво.

— Какво? — попита го тя.

Той докосна сутиена лекичко и каза с усмивка:

— Боде.

— Бедното момченце — отвърна тя закачливо.

С бързо движение Елспет изви ръце назад, разкопча сутиена и го пусна на пода.

Беше я галил няколко пъти по гърдите преди толкова време, но нито веднъж не ги бе виждал. Бяха бели и закръглени, с бледолилави, изпъкнали от възбуда зърна. Тя отново обгърна шията му с ръце и притисна тяло към неговото. Гърдите й бяха топли и нежни.

— Ето така — прошепна му. — Така е по-добре.

След малко той я вдигна на ръце, отнесе я в спалнята и я сложи на леглото. Елспет изрита обувките си, а Люк пъхна пръсти в колана и попита:

— Може ли?

Тя се изкиска:

— О, Люк, толкова си учтив!

Той се ухили. Малко глупаво се получаваше, но Люк просто не знаеше как да се държи. Тя надигна дупето си и той свали колана й. Гащичките й бяха розови като останалото бельо.

— Не питай — прошепна тя. — Направо ги сваляй.

Когато започнаха да се любят, направиха го бавно и съсредоточено. Тя непрекъснато държеше лицето му в дланите си и ненаситно го целуваше, а Люк не спираше с бавните движения на таза си.

— Толкова отдавна исках това — шепнеше в ухото му и най-накрая, с невъздържан вик на удоволствие се отпусна изтощена на леглото.

Скоро след това тя потъна в сън, обаче Люк остана буден и вторачен в тавана, се замисли за живота си.

Винаги бе искал да има семейство. За него щастието се състоеше от голяма и шумна къща, пълна с деца, приятели и домашни любимци. А ето че бе вече на трийсет и четири години, неженен, а годините си хвърчаха една след друга с неподозирана бързина. Още от края на войната кариерата ми се е превърнала в задача от първостепенно значение, каза си той. Беше се върнал в колежа, опитвайки се да навакса пропуснатите години. Но не това бе действителната причина, поради която не се бе оженил. Истината се състоеше в това, че само две жени бяха успели да докоснат сърцето му — Били и Елспет. Били го бе измамила, но ето че Елспет бе тук, до него. Той премести поглед към пищното й тяло, леко проблясващо на уличното осветление отвън. Какво по-хубаво от това да прекарва всяка нощ така, с жена, която бе умна, смела като лъвица, с деца… и на всичко отгоре смайващо хубава?

Като се съмна, Люк стана и направи кафе. Донесе го в спалнята на поднос и завари Елспет, седнала в леглото. Изглеждаше възхитително с все още неотишлия си от очите й сън. Тя му се усмихна щастливо.

— Искам да те питам нещо — каза той, оставяйки подноса на нощното шкафче. После седна на края на леглото и взе ръката й в своята. — Ще се омъжиш ли за мен?

Усмивката й се стопи, заменена от тревожно изражение.

— Боже господи! — промълви тя. — Може ли да си помисля малко?