Кен Фолет
Пробуждане (24)

4.15 следобед

„Програмиращата лента в кожуха поддържа скоростта на въртене на горните степени в рамките между 450 и 750 оборота в минута, с цел да се избегнат резонансни вибрации, които биха могли да разрушат ракетата в Космоса.“

Люк не можеше да проговори от вълнение. Облекчението бе толкова силно, че сякаш бе свило гърлото му. През целия ден си бе налагал да запази спокойствие и да мисли рационално, но сега вече бе готов да се пречупи.

Учените подновиха разговора си, без да обръщат внимание на стреса му, с изключение на младия мъж с костюма, който го загледа загрижено и попита:

— Хей, какво ти става? Добре ли си?

Люк кимна и след миг, потискайки емоциите с неимоверно усилие, каза:

— Може ли да поговорим малко?

— Разбира се, разбира се. Там, зад щанда на братята Райт. Професор Ларкли го използваше. — Двамата се отправиха към една от вратите. — Между другото аз организирах тази лекция.

Той отведе Люк в малък, спартански обзаведен кабинет с два стола, бюро и телефон. Седнаха.

— Загубил съм паметта си.

— Божичко, Люк!

— Автобиографична амнезия. Помня всичко от моята област и така успях да ви намеря, но не знам нищо за себе си.

Вперил смаян поглед в него, младият мъж попита:

— А знаеш ли кой съм аз?

Люк поклати глава.

— По дяволите, аз не знам дори собственото си име.

— А стига бе! — Мъжът го гледаше, шокиран. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за мен.

— Сигурно. Ъ-ъ… откъде да започна?

— Нарече ме Люк.

— Всички ти викат Люк. Иначе се казваш доктор Клод Лукас, но доколкото знам, не си харесвал името Клод. Аз пък съм Уил Макдърмът.

Люк затвори очи, обхванат от облекчение и благодарност. Вече знаеше името си.

— Благодаря ти, Уил.

— Но не знам нищо за семейството ти. Срещали сме се два-три пъти по научни конференции.

— А знаеш ли къде живея?

— Хънтсвил, Алабама, май беше. Работиш за Военната агенция за балистични ракети. А тяхната база е в Редстоун Арсенал в Хънтсвил. Но си цивилен, а не военен. Шеф ти е Вернер фон Браун.

— Не мога да ти опиша колко ми е приятно да чуя всичко това!

— Изненадах се, като те видях тук, защото екипът ти се кани да изстрелва ракета, която ще изведе в орбита първия американски изкуствен спътник на Земята. Всички са в Кейп Канаверал и се говори, че това ще стане довечера.

— Прочетох за това във вестниците… Божичко, да не би да работя по тази ракета?

— Аха. „Иксплорър“. Това е най-важното изстрелване в историята на американската космическа програма… Особено след успеха на руския „Спутник“ и провала с военноморския ни „Вангард“.

Люк се почувства въодушевен. Само преди няколко часа беше скитащ пияница. А се оказа, че е учен на върха на кариерата си.

— Но аз трябва да съм там за изстрелването!

— Точно така… Да имаш някаква представа защо не си?

Люк поклати глава.

— Събудих се тази сутрин в една тоалетна на Юниън Стейшън. Нямам представа как съм попаднал там.

Уил се ухили широко и разбиращо.

— Явно снощи си имал здрава нощ!

— Нека те питам нещо сериозно… мога ли да направя такова нещо? Да се напия до припадък?

— Не те познавам достатъчно, за да ти отговоря на този въпрос. — Уил смръщи вежди, мъчейки се да се съсредоточи. — Макар че, ако чуя, че си го направил, ще се изненадам много. Знаеш ни какви сме учените. Представата ни за здраво прекарване е да седнем на чаша кафе и да си приказваме за нашата работа.

На Люк това му прозвуча познато.

— Да се напиеш просто не е интересно.

И въпреки това нямаше никакво обяснение как се бе забъркал в тази каша. Кой беше Пит? Защо го следяха? И кои бяха ония двамата, които го бяха търсили из Юниън Стейшън?

Запита се дали да каже всичко това на Уил, но реши, че ще прозвучи много странно. Той можеше да си помисли, че е започнал да превърта. Вместо това каза:

— Ще се обадя в Кейп Канаверал.

— Прекрасна идея. — Уил вдигна слушалката и набра нула. — Уил Макдърмът. Мога ли да проведа междуградски разговор от този телефон?… Благодаря.

Подаде му слушалката.

Люк взе номера от „Справки“ и го набра.

— Обажда се доктор Лукас. — Изпита огромно задоволство, че спокойно може да си каже името. Никога не би помислил, че такава дреболия може да носи толкова много положителни емоции. — Бих искал да говоря с някого от екипа на „Иксплорър“.

— Те са в хангари D и R — отвърна телефонистът. — Моля ви, изчакайте малко.

Няколко секунди след това в слушалката прозвуча мъжки глас:

— Военна охрана. Полковник Хайд.

— Обажда се доктор Лукас…

— Люк! Най-сетне! Къде, по дяволите, се губиш?

— Във Вашингтон съм.

— Ама какви ги дъвчеш там? Ние тук замалко не се побъркахме! Започнахме да те издирваме чрез Военното разузнаване, пуснахме дори и ФБР, и ЦРУ.

Това обяснява присъствието на двамата агенти на гарата, помисли си Люк.

— Чуй сега. Случиха се някои странни неща… Загубих паметта си. Цял ден съм се лутал насам-натам, опитвайки се да разбера кой съм. И накрая намерих едни физици, които ме познават.

— Ама това наистина е… Как е могло да стане, за бога?

— Мислех си, че вие ще знаете нещо, полковник.

— Ти ми викаш Бил.

— Бил.

— Ами… добре, ще ти кажа каквото знам. В понеделник сутринта ти тръгна, обяснявайки, че трябва да отидеш до Вашингтон. И излетя от „Патрик“.

— Патрик?

— Военновъздушна база „Патрик“. Съвсем близо до Кейп Канаверал. Мариголд ти беше направила резервациите…

— Коя е тази Мариголд?

— Секретарката ти в Хънтсвил. Освен това резервира и обичайния ти апартамент в хотел „Карлтън“ във Вашингтон.

В гласа на полковника се промъкна лека завистлива нотка и Люк за миг се запита какво ли означава това „обичайния апартамент“, но имаше по-важни въпроси.

— Казвал ли съм на някого защо трябва да ходя до Вашингтон?

— Мариголд ти била уговорила среща с генерал Шерууд в Пентагона за вчера в десет часа сутринта… Но ти не си отишъл на срещата.

— А посочил ли съм причина защо съм искал да се видя с генерала?

— Явно не.

— Той с какво се занимава?

— Военна сигурност… Но освен това ви е и семеен приятел, така че срещата може да е била за какво ли не.

Трябва да е било нещо ужасно важно, помисли си Люк, за да го накара да се вдигне от Кейп Канаверал точно преди изстрелването.

— Изстрелването ще стане ли тази вечер?

— Не. Проблеми с времето. Отложено е за утре вечер в десет и половина.

Люк отново се запита за какво, по дяволите, е дошъл във Вашингтон.

— Имам ли някакви приятели във Вашингтон?

— Разбира се. Един от тях се обажда, кажи-речи, на всеки час. Бърн Ротетън.

Хайд му продиктува телефонния номер. Люк го записа.

— Веднага ще му звънна.

— Но преди това трябва да се обадиш на жена си.

Люк замръзна. Забрави да диша. Жена, помисли си. Имам жена. Запита се как ли изглежда.

— Люк, чуваш ли ме? — обади се разтревожено Хайд.

Люк шумно пое въздух.

— Ъ-ъ, Бил…

— Да?

— Как й е името?

— Елспет — отвърна той. — Името на жена ти е Елспет. Ще ти прехвърля разговора на нейния телефон. Чакай малко така.

Стомахът му се сви на топка. Ама това е тъпо, каза си той. Та тя ти е жена.

— Аз съм… Елспет. Люк, ти ли си?

Гласът й бе топъл и нисък, с ясна дикция и без следа от някакъв диалект. Той си я представи като висока, уверена в себе си жена.

— Да, Люк е — отвърна. — Изгубих паметта си.

— Побърках се тук. Добре ли си?

Люк изпита дълбока, задавяща благодарност, че някой се побърква заради него.

— Май вече да — каза той.

— Какво, за бога, е станало?

— Не знам. Събудих се тази сутрин в една тоалетна на Юниън Стейшън и цял ден се мъчих да разбера кой съм.

— Всички тук се скъсаха да те търсят. Къде си сега?

— В Смитсъновия институт.

— Има ли кой да се погрижи за теб?

Люк вдигна поглед към Уил Макдърмът и му се усмихна.

— Един приятел и колега ми помогна. Освен това ми дадоха номера и на Бърн Ротетън. Но всъщност няма нужда някой да се грижи за мен. Чувствам се добре, само дето изгубих паметта си.

Уил Макдърмът се изправи, явно смутил се от личния разговор, и прошепна:

— Ще те оставя малко сам. И ще те чакам вън.

Люк му кимна с благодарност.

Елспет тъкмо казваше:

— Значи не си спомняш защо тръгна за Вашингтон така набързо?

— Не. Явно и на теб не съм казал.

— Каза ми, че за мен било по-добре да не знам. Аз обаче откачих от притеснения. Обадих се на един наш приятел във Вашингтон. Антъни Каръл. Той работи в ЦРУ.

— И той какво направи?

— Ами обадил ти се в „Карлтън“ в понеделник вечер и двамата сте се разбрали да закусите заедно във вторник сутринта, но ти не си отишъл. Цял ден те е търсил. Ще му се обадя веднага да му кажа, че всичко е наред.

— Явно нещо е станало с мен между понеделник вечерта и вторник сутринта.

— Трябва да отидеш да те прегледа лекар.

— Чувствам се прекрасно. Но има много неща, които трябва да узная. Имаме ли деца?

— Не.

Люк почувства тъга, която му се стори позната, също като смътна болка от стара рана.

Елспет продължи:

— Опитваме се да си родим от сватбата насам, което прави четири години, но засега без успех.

— Живи ли са родителите ми?

— Майка ти е жива. Живее в Ню Йорк. Баща ти почина преди пет години.

Люк почувства как го залива внезапна вълна на мъка, появила се неизвестно откъде. Не помнеше нищо за баща си и никога нямаше да го види. Стори му се непоносимо мръсен номер.

— Имаш двама братя и сестра — продължи Елспет. — Всички са по-малки от теб. Малката ти сестра, Емили, е твоя любимка. Десет години по-малка от теб е. Живее в Балтимор.

— Имаш ли телефонните им номера?

— Разбира се. Задръж малко така, докато ги намеря.

— Искам да ги чуя… Не знам защо. — От другата страна се чу приглушено изхлипване. — Плачеш ли?

Елспет подсмръкна.

— Добре съм. — Той си я представи как вади от чантата си кърпичка. — Изведнъж ми стана толкова мъчно за теб — промълви тя през сълзи. — Сигурно е било ужасно.

— Имаше наистина някои тежки моменти.

— Чакай малко да ти кажа номерата.

Тя му ги продиктува.

— А богати ли сме? — попита я той, като свърши да записва.

— Баща ти беше преуспяващ банкер и ти остави много пари. Защо питаш?

— Бил Хайд ми каза, че съм отседнал в „обичайния ми апартамент“ в „Карлтън“.

— Преди войната баща ти беше съветник на Рузвелт и е обичал да взема цялото си семейство, когато е идвал във Вашингтон. Винаги е отсядал в ъгловия апартамент в „Карлтън“. И ти, изглежда, просто продължаваш традицията.

— Значи двамата с теб не живеем от заплатата, която ми плащат военните?

— Не, макар че в Хънтсвил се опитваме да не живеем по-добре от нашите колеги.

— Мога да ти задавам въпроси цял ден. Но трябва да се помъча да разбера как е станало всичко това. Ще дойдеш ли при мен довечера?

За миг настъпи тишина.

— Боже мой, защо?

— За да ми помогнеш да разбуля тази мистерия с мен. Сигурно ще имам нужда от помощта ти… а също и от компанията ти.

— Трябва да зарежеш всичко и веднага да дойдеш тук. Това беше немислимо.

— Не мога да го зарежа. Трябва да разбера за какво става въпрос. Твърде важно е, за да го забравя така лесно.

— Люк, точно сега не мога да тръгна от Кейп Канаверал. Мъчим се да изстреляме първия американски спътник, за бога! Не мога да изоставя колегите си в такъв момент.

— Май си права. — Разбираше я, макар и да го заболя от отказа й. — Кой е Бърн Ротетън?

— Следвахте заедно в Харвард, както и с Антъни Каръл. Сега е писател.

— Той се е опитвал да се свърже с мен. Може би знае за какво е всичко това.

— Обади ми се по-късно, моля те. Довечера ще съм в мотел „Старлайт“.

— Добре.

— Моля те, Люк, внимавай! — каза тя настоятелно.

— Добре, обещавам.

Той затвори и остана известно време така, без да помръдне. Част от него го караше да се върне в хотела и да се просне в леглото. Но беше твърде заинтригуван, за да го направи. Вдигна отново телефона и набра номера на Бърн Ротетън.

— Обажда се Люк Лукас — каза той, когато отсреща вдигнаха.

Бърн имаше грапав глас с лек нюйоркски акцент.

— Люк, слава богу! Какво, по дяволите, става с теб?

— Всички казват така. Отговорът е, че не знам нищичко, освен че съм изгубил паметта си.

— Какво? Изгубил си паметта си?!

— Точно така.

— Ух, мамка му! Знаеш ли какво ти се е случило?

— Не. Надявах се ти да знаеш нещо.

— Може би знам. Не съм сигурен.

— За какво си ме търсил?

— Безпокоях се. Ти ми се обади в понеделник от Хънтсвил.

Това бе нещо ново.

— Чакай малко! От Хънтсвил?

— Аха.

— Мислех, че съм тръгнал от Флорида.

— Така е, но трябвало да минеш през Хънтсвил и да свършиш някаква важна работа.

Нито Бил Хайд, нито Елспет му бяха казали такова нещо. Може би не знаеха нищо.

— Карай нататък.

— Каза ми, че си на път за насам, че искаш да се видим и че ще ми се обадиш от „Карлтън“. Но не го направи.

— Нещо е станало с мен в понеделник през нощта.

— Аха. Слушай, има един човек, на когото трябва да се обадиш. Били Джоузефсън. Световноизвестна специалистка по въпроси, свързани с паметта.

Името му напомни нещо.

— Май видях името й в библиотеката.

— Освен това ми е бивша жена и стара твоя приятелка.

Бърн му даде телефона.

— Веднага ще й се обадя. Бърн…

— Да?

— Губя паметта си и изведнъж се оказва, че моя стара приятелка е световноизвестен специалист по въпросите на паметта. Това не ти ли се струва странно съвпадение?

— Има нещо вярно — отвърна Бърн.