Катрин Стоун
Пратеник на бурята (9)

Осма глава

Момичето, чиито стъпки дочу Рейф, беше нежно. Ефимерно. Яркозелените й очи блестяха на фона на полупрозрачната й кожа, а косата й представляваше слънчев водопад.

На Лили й окапала косата, беше му казала Брук. Не цялата, но по-голямата част. Преди четири Коледи.

Косата на Лили пораснала отново, толкова необяснимо, колкото и когато окапала. Оттогава не била подстригвана. Досега сигурно щяла да стигне до кръста й, ако не било нестабилното й здраве. Но растяла тук-там на кичурчета, и то само когато автоимунните й антитела позволявали.

— Здравей. Аз съм Лили. Ти трябва да си Рейф.

— Аз съм. Здравей.

— Търсех Брук. Фей мислеше, че Брук ще закъснее заради дъжда, и че след училище ще дойде направо тук. Имаш ли нещо против, ако я почакам тук?

Лили беше дъщеря на фамилията Форсайт. Конюшнята беше нейна. Но искаше разрешение да остане.

— Не, разбира се. Искаш ли да ми помогнеш да нахраним конете?

— Да. Благодаря.

Нямаше работа за Лили. Рейф вече беше смачкал ябълките, затоплил овесената каша и добавил витамините, минералите и кленовия сироп към кофата на всяко животно.

Лили последва Рейф, който отнесе кофите при по-старшите коне, които чакаха вечерята си.

Сноу и Грейс тутакси започнаха да гълтат. Ала Мини се замисли над храната си. Изглеждаше заинтригувана, душеше с ноздри, но нямаше желание да опита.

Рейф я остави няколко минути да се реши сама, преди да й подаде в ръката си сиропираната смес.

Той наблюдаваше Мини. Лили също я наблюдаваше.

В тишината се чувстваха уютно.

Но им липсваше сестрата Брук.

— Как беше в Швейцария?

— Страхотно. Благодаря. Страната е красива, и хората са приятни. А… — гласът на Лили стана още по-мек, — на мен, от медицинска гледна точка, ми се отрази чудесно. Чувствам се добре… някак силна, като нова. Ярка Звездичка трябва да е по-бдителна.

— Ярка Звездичка ли?

— Тоест Брук. Нали знаеш от детското стихче „Светла Звездичка, Ярка Звездичка“?

— Не го знам.

— Е, предполагам, че е момичешка работа.

От Ярка Звездичка Рейф беше научил доста много нови думи.

Автоимунен. Хемолиза. Хипокалемия. Дисеминирана вътресъдова коагулопатия, т.нар. дик-синдром.

Освен това, научи точното определение на една дума, която смяташе, че знае: ацтеки.

А сега и от Лили щеше да научи нещо.

— Ще ми кажеш ли стихчето?

— Разбира се! Започва така: „Светла Звездичка, Ярка Звездичка, първата звездичка, която виждам тази вечер. Бих искала да може да се сбъдне желанието, което си пожелавам тази вечер“.

— Харесва ми.

— И на мен. Беше любимо на майка ми, следователно на мен и на Брук. Беше създадено точно като за нас. Искам да кажа, за нашите имена: Светла Звездичка за Лили, Ярка Звездичка за Брук, освен това, за светлата ми кожа и яркия ум на Брук. После майка умря, а аз се разболях…

Светла Звездичка и Ярка Звездичка се отдалечили.

Рейф беше познал тази тъга у Брук. Но у Лили забелязваше нещо, което Брук не знаеше. Лили също се чувстваше отговорна за отчуждението между тях и много „ако“ я измъчваха, също като Брук.

Ако беше успяла да убеди предателските антитела да напуснат тялото й. Само ако можеше!

— А сега — каза Рейф, — се чувстваш като нова.

— Да — тихо отвърна Лили. — Наистина се чувствам така.

Току-що беше открила, че и на баща й му е известно това.

Тя беше в кухнята, когато Джон се върна от обиколката из имението, търсеше задържаща се вода, която можеше да наводни долните етажи на сградата.

Сигурно е намерил такива временни локви, беше си помислила Лили, когато зърна навъсеното му изражение в поройния дъжд. Но намръщеното му лице се отпусна, щом влезе в кухнята и съобщи, че обиколката му из посевите била успешна.

Лили очакваше баща й да се притесни, когато му съобщи, че възнамерява да иде в конюшнята да потърси Брук. Чувстваше се достатъчно силна, наистина, а що се отнася до дъжда, ама какъв дъжд? Пороят беше преминал в оскъдния промеждутък от време, докато баща й беше вътре, и вече едва ръсеше, сякаш навъсеното му лице го отпрати.

Джон не изрази притеснение за предстоящата й разходка. Той само пооправи качулката на дъждобрана й, както би направила и Каролин, макар да знаеше, че Лили щеше да я свали в момента, в който прекрачи прага.

Беше си старата Лили. Момичето, чиято майка беше жива, и която се радваше на чудесно здраве.

Понякога Джон губеше представа за времето. С изключение на това, че самият той изобщо не изглеждаше разсеян. Дори когато забравяше да й напомни да внимава и вместо това казваше нещо неочаквано.

— Забавлявай се, Лили.

Забавлявай се…

— Защо Ярка Звездичка трябва да е по-бдителна? — Рейф се върна на предишния коментар на Лили, когато Мини най-сетне започна да яде.

— Защото съвсем скоро няма да е единствената конярка във фермата. Може би ще се наложи да я помоля отново да ме научи да яздя, и да скачам.

Рейф знаеше, че Лили не беше яздила, откакто се разболя. Беше прекалено опасно за крехките й кости. Но сега даваше смели прогнози. Щеше да се посвети на конете, при това щеше да бъде умопомрачаваща ездачка.

— Брук ще иска да те научи.

— Надявам се.

— Сигурен съм, Лили.

— Така ли?

— Да.

— А ти ще ме научиш ли, Рейф?

Някога е спасявала счупени и изхвърлени неща. Сега Лили питаше дали Рейф щеше да й помогне в този най-деликатен ремонт. Нежната й молба съдържаше и още нещо: само с негова помощ можеше да се осъществи спасението на подкопаното доверие и съсипаното приятелство между двете сестри.

Рейф се усмихна на Светла Звездичка, вярваше в нейното огънче.

— Разбира се. С Брук заедно ще те научим.

Брук. Ярка Звездичка. Къде изобщо беше тя?

Беше на една миля разстояние, само на една миля най-после. Дълга и разкашкана щеше да се окаже тази миля, едно пътуване по наводнени пътища и отклонения като в лабиринт.

В дъжда, който понамаля, щом се показа люляковата ограда. Брук жадуваше да си е у дома, с Рейф. Толкова много имаше да му разказва.

Беше сгрешила за ацтеките, постъпи несправедливо, и тя го знаеше. Въпрос на объркване на времевите граници. Според учебната програма на третокурсниците в академията „Форест Ридж“, история на Мексико се изучаваше през есенния семестър, а това означаваше, че началото му беше само шест седмици след смъртта на Каролин и няколко дни след като Лили беше приета в болница, където едва не умря.

Беше ужасен период. Нищо чудно воините ацтеки да са спохождали сънищата на Брук. Грабвали Лили дори, докато Брук бдяла, явно недостатъчно, и я отнасяли в мрака на нощта.

Брук се страхуваше от ацтеките. Мразеше ги. И докато пътуваше към училище в понеделник сутринта осъзна, че за нея са се превърнали в олицетворение на всичко загубено и откраднато.

Може би в мъката и страха си, дори ги нарочи за крадци.

Нищо чудно, че преувеличаваше злото и пренебрегваше доброто. Не че помнеше някакви добрини. Но реши да потърси в училищната библиотека по време на втория час и после през обедната почивка. Нещо добро, което да разкаже на Рейф.

Проучването вървеше лесно. Повечето ацтеки били земеделци. И имало поети сред тях. И музиканти, и архитекти. И тъкачи, и инженери.

Ацтеките страстно обичали цветята и мозайките. Художниците на мозайки от народа нахуа работели с тюркоаз, аметист, злато и пера, които събирали от земята, а не крадели от птиците.

Когато се женили, ацтеките връзвали на възел, в буквалния смисъл, блузата на младоженката и сватбените одежди на младоженеца. Те били млади, булката само на шестнайсет, а младоженецът на двайсет или двайсет и една. На възрастта на Рейф и на нейната възраст, неговите праотци вече посрещали със специални стихотворения първото си дете, което било последвано от още много.

Дали да му каже, че прадедите му, на същата възраст, на която били те с Рейф, били вече женени? Може би.

Може би.

Определено щеше да го помоли да я научи на своя музикален език. На кого му трябват диаманти, когато има звездите? На кого му трябват бисери, когато има луната?

Брук беше определена да произнесе прощалното слово на церемонията за дипломирането през юни. Тази задача много я тревожеше. Нямаше какво да каже на съучениците си, които едва познаваше, още по-малко беше вдъхновението й. Предполагаше, че и те смятат така.

Но откри едно стихотворение на нахуатъл, превод от деветнадесети век на някакъв шотландец, и й се прииска да го издекламира пред съучениците си.

Дъждът беше спрял. На ливадата на Рапсоди сигурно се бяха появили нови локви. С Рейф двамата щяха да стоят в конюшнята, потопени в аромата на коне и слама, и тя щеше да му разкаже всичко, което беше научила, за добротата и радостта, да му обясни защо беше несправедлива. Той щеше да й прости и те отново щяха да възобновят връзката, която имаха, преди той да се отдръпне.

А може би щяха да отидат и по-далеч. Може би… може би щяха да се докоснат.

През деветте чудесни дни нито един път не се прегърнаха, дори и случайно. Рейф пазеше почтителна дистанция.

Дали и той като нея често си мислеше какво би било усещането, ако кожата му докосне нейната? Дали той жадуваше да разбере това?

Може би днес, когато и двамата посегнат към едно и също стръкче слама, ще се случи случайно и… „На кого му трябва злато, когато имаш конюшня, пълна със слама“?

Брук излезе от Кентърфийлд в четири часа. Щеше да отиде при Рейф веднага. Облечена в зелено, кралският цвят на ацтеките… и магически в очите на съвременния човек.

Плановете на Брук се промениха, когато наближи имението. Апартаментът на майка й в западното крило светеше. Също и спалнята в източното крило, където беше умряла Каролин, и която Джон все още ползваше.

Стаята на Лили беше тъмна, тази на Брук, шест прозореца встрани, също. Преди седем години бяха решили, че се разделят само временно. Докато Лили напълно се възстанови. Разбира се, стана постоянната й спалня.

Неясно движение на силуета на майка й привлече погледа й към западното крило. Забеляза и Джон в кабинета си на долния етаж.

Той стоеше неподвижен с наведена глава, сякаш четеше някакъв документ на бюрото си. И въпреки това, неподвижността му изглеждаше зловеща, пълна и абсолютна. Като Каролин на времето. Като смъртта.

Джон и Марла се бяха прибрали у дома пет дни по-рано, отколкото предвиждаха в най-оптимистичните си планове. Стаята на Лили беше тъмна. А плаващата сянка на Марла не й вдъхваше увереност. Майка й винаги вървеше по един и същи начин.

Но… не. Имаше друго обяснение. При това логично. Джон сигурно е уведомил Къртис Франклин за завръщането си. Като се има пред вид натоварения им график, по време на отсъствието на Джон вероятно са възникнали един-два сложни правни проблема.

Джон размишляваше над тях. А майка й разопаковаше багажа. Лили сигурно беше в кухнята при Фей.

Скоро Брук щеше да види Фей и Лили. Мина бързо край конюшнята и паркира колата си.

Кухнята беше ярко осветена на фона на потъмнялото от бурята небе. Фей беше сама. От шума на течащата вода в мивката не чуваше.

— Фей?

— Брук! Ти си се прибрала. Добре.

— А Лили?

— Какво, в къщи ли? Да се обзаложим. В конюшнята е да те търси.

— А добре ли е?

— Повече от добре. От думите на Джон имам ясното усещане, че скоро ще се излекува.

— О, Фей.

Имаше друго, чудно и логично обяснение за неподвижния силует на Джон. Той се молеше. Отправяше благодарност. Говореше на обичната си Каролин. Нашият бебчо е добре, любов моя. Нашето малко момиченце е добре.

— Отивам в конюшнята.

— Брук?

— Да?

— В името на всеобщото щастие, би ли могла да минеш през първия етаж първо? Да поздравиш майка си за добре дошла?

— Добра идея, Фей. Благодаря. Така и ще направя.