Катрин Стоун
Пратеник на бурята (38)

Тридесет и седма глава

Робърт съобщи на Брук и Лили, че Рейф беше в реанимация и щеше да остане там за известно време, но всичко беше наред. Брук му благодари. И двете му благодариха.

После с известен страх тя попита:

— Нещо друго ли има? Някакъв проблем?

— С Рейф ли? Не, Брук.

— Но той настояваше вие да ми разкажете нещо.

— Да.

— Може би е по-добре да ви оставя насаме? — предложи Лили.

— Не.

Робърт и Брук заговориха едновременно и се усмихнаха.

И двамата искаха Лили да остане, макар по различни причини.

— Рейф ми разказа за изнасилването — започна Робърт. — Аз го помолих. Ти спомена, че с майка си сте говорили за това в деня, когато умря.

— Да.

— Не беше изнасилване, Брук, и ти беше зачената не на Нова година, а на Бъдни вечер. Марла беше сама на онази Нова година и разговаряше с Джоана, убеждаваше я, че все още не е твърде късно за нас двамата, за мен и Джоана. Не знам защо Марла реши да ни сближи, проверка някаква или игра беше. Не знам също — обърна се той към Лили, — дали разболявайки теб, наказваше Джон, или пък мен. Предполагам и двама ни.

— Наказваше ви?

— Затова, че не бяхме влюбени в нея, въпреки че, предполагам, това се отнася и за двамата, тя винаги ни даваше да разберем, че не би се впуснала в нищо повече от един случаен флирт. Може би наистина не се интересуваше от нас, докато не намерихме един друг човек. Според мен, Марла е казала, че била изнасилена на Нова година, защото същата вечер се зароди любовта ми към Джоана. В навечерието на Нова година бях в болницата, дори не се видях с Марла. С майка ти не бяхме се виждали от Бъдни вечер. Нямах никаква представа, че е бременна, Брук. Дори на сватбата ни с Джоана, когато Марла трябва да е била в петия месец, не си личеше. Такава вероятност изобщо не ми мина през главата. А когато Лили ми разказа за теб, осъзнах, че си била зачената, след като Марла се премести във Форсайт. Никога нямаше да те изоставя, ако знаех.

— Да не искате да кажете…

— Че съм твой баща? Да — тихо рече Робърт. — Поне се опитвам да ти го кажа. Можем да направим кръвни тестове, но сигурен съм, че ще открием това, което Фльор вече знае. Между другото — призна той, — иска ми се да е истина.

„Но тя не иска“, помисли си той, когато единствено мълчанието посрещна признанието му, желанието му.

— Съжалявам, Брук. Ужасно съжалявам, че не съм знаел. И че е твърде късно. Щях да те защитя, да те обичам. Наистина.

— Аз имах баща, който ме обичаше и ме защитаваше. Двете с Лили имахме баща.

— Знам и се радвам за това. Джон беше чудесен човек.

— Да, беше. И…

Робърт се подготви за следващия си въпрос, но го изрече тихо:

— И какво, Брук?

— Лили с готовност споделяше баща си с мен. Чудя се… дали не е редно да споделя теб с нея?

Чувствата преливаха в неговите и нейните очи. След секунда те едновременно се усмихнаха и усмивките им поразително си приличаха. Когато беше сериозна и мълчалива, изражението й подсказваше предпазливост и загриженост, толкова характерни и за него.

Това беше началото на един щастлив рефрен за Брук и Робърт. Какъвто бащата… такава и дъщерята.

 

 

Когато в десет сутринта Лили вдигна слушалката, не очакваше, че това е обаждането, за което си беше мечтала нощ след нощ.

— Здравей, Лили.

— Питър.

— Как си?

— Добре.

— А Брук и Рейф?

— Щастливи. Толкова щастливи. Рейф започна да качва по малко теглото си.

— Само след три седмици?

— Да. — Само три седмици, откакто изписаха Рейф от болницата, когато видя Питър за последен път.

Минути преди съобщението по пейджъра за катастрофата на Рейф, Лили си припомни, че седмицата с Питър беше към свой край. Но имаше отсрочка. Още десет дни, през които тя остана в болницата заради Рейф, а Питър често се отбиваше и те разговаряха. Тя започна да се чувства по-удобно в негово присъствие, когато той я наблюдаваше, докато тя говори. Имаше толкова много неща, за които можеха да си говорят, освен синдрома на Мюнхаузен. Или поне така изглеждаше.

Лили отново започна да храни надежди, че може да получи нещо от Питър.

Надяваше се, че всичко няма да свърши, само защото Рейф трябваше да напусне болницата.

Но се случи точно това.

— Удобно ли е да говорим?

— Разбира се.

— Искам да отговоря на въпроса, който ми зададе онзи ден в отделението.

— За причината, поради която смяташ, че картините не са подходящи?

— Да. Не защото знаех какво им липсва. Всъщност, не знаех. Но онова, което виждах, ми напомняше за собственото ми детство. То беше лишено от чудесата и надеждата, за които ти разказваше.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. Все още не. Може пък краят да е щастлив. Веднъж като дете зърнах надеждата. Тя не принадлежеше на мен, а на мой приятел. Тогава ми хрумна, че ако си открадна име и си намеря баща, мога да открадна и спомените, и да ги присвоя.

— И да изличиш другите спомени? — На призраците.

— Казвали са ми, че се случват такива неща.

— Да, случват се. Ще стигнеш до своя щастлив край, Питър. Заслужаваш го.

— Лили?

— Да?

— Надявах се, ето пак тази дума, че може би ще искаш да станеш част от новите спомени, които ще си създам.

 

 

— Имам настроение за разходка — сподели Брук.

— Посред нощ, и то с мъж, който не може да върви? — повдигна вежди Рейф.

— Не — призна Брук. — Щастлива съм да сме тук. Засега.

— Но?

— Но може би някой път ще изкачим една планина.

— Брук.

— Само ако искаш, Рейф. Стига да не ти е тежко да го направиш. Но на твоята планина е толкова красиво, та аз дори си помислих, че можем да засеем нещо.

— Да засеем?

— Да — тихо отвърна тя на вълшебника на цветя, когото обичаше. — Да засеем.

Те щяха да отидат там, където един баща изхранвал семейството си с царевица… и подхранвал душата на сина си със своята бащинска любов. Там на склона ги очакваха още чудеса. Два пъти в годината, през есента и пролетта, цялата планина щеше да цъфти в злато, а уханието на люляците щеше да се носи из въздуха като повей от снежната планина. Всички щяха да повярват, по волята на прелестната разказвачка, че цветята са дар от Куетцалкоатъл за любимите сестри, които потънали в калта и се издигнали в небесата.

Това беше една съвременна легенда на народа нахуатъл. С продължение за всички, които вярват в нея. Сестрите се носели над планината. Хората ги виждали дори посред бял ден. Точно там, сред блясъка на дъгата.

Сестрите, които светели в лазурното небе, носели имената на другите сестри, спасени от синеокия мъж.

Същите имена, които носят всички сестрите, излекувани с любов.

Светла Звездичка… и Ярка Звездичка.