Катрин Стоун
Пратеник на бурята (36)

Тридесет и пета глава

Събота, 21 април

Ферма „Убежището на лисиците“

— Лили. — Гласът на Рейф беше мил, но твърд. — Тръгвай.

— Глупаво е да не те оставя на летището, при положение че на път за града минавам оттам.

— Само ако самолетът ми заминава съвсем скоро.

— Знам. Но мога да се обадя на Питър и да му кажа, че ще пристигна там довечера, както първоначално възнамерявахме.

— Би могла. Но може би довечера той няма да има възможност да се шляе из „Педиатрията“. В момента няма операции и е дежурен в спешното. Не ми ли каза току-що, че той точно това ти обяснил?

— Твърде много приказки.

— Така че тръгвай. Обичам да оставям колата си на летището.

— Ха. Добре. Тръгвам. Нали ще я доведеш у дома?

— Залагам главата си, че ще се опитам.

— Знам, не се съмнявам.

— Карай внимателно, Лили.

— И ти също.

 

 

Оставаха часове до полета на Юнайтед Еърлайнс в 18.28, с който Рейф щеше да пътува до Лондон. Той не устоя на нетърпението си и потегли към Дале, едно кратко, безопасно и лесно пътуване.

Априлският следобед беше превъзходен. Топъл и слънчев, ясен и лазурен. Подходящ ден, и подходящ сезон, в който една млада майка, шофьорка на голяма кола, пукна гума.

Доста подходящо място на пътя, безопасно, широко.

И моментът беше идеален. Рейф се намираше на четвърт миля зад нея.

Тя с благодарност прие предложението му да помогне. Той постави крика под шасито и то застопори. Внимаваше за профучаващите край тях коли.

Но в главата му имаше и други мисли. Една, единствена мисъл. За Брук.

За живота с Брук. За деца с Брук.

За любов с Брук.

Рейф не се тревожеше, че някоя минаваща кола може да връхлети върху му или че колата може да се строполи.

Не се чу никакъв писък. Защо ли?

Той си беше едва ли не у дома.

 

 

На Лили не й се наложи да омиротворява духовете на „Убежището на лисиците“ отново. Нали бяха душите на най-обичните й хора все пак. Самите души изглеждаха по миролюбиви, сякаш успокоени, че истината беше разкрита.

А единственият призрак в „Убежището на лисиците“?

Късно една вечер Лили каза на Рейф, че случилото се с Марла е забележително. Тя просто беше изчезнала. Всички спомени от детството се превърнаха в снимки, от които образът на Марла беше изрязан. На Лили не й се наложи да прави скучни редакторски упражнения. Образите изчезнаха, сякаш компютърен вълшебник беше задал командите „Търси“, „Намери“ и „Изтрий“.

Също така, там, където беше Марла, не останаха празни места, защото снимките бяха съединени с невидим конец. Виждаха се само обичните й хора, истински обичните.

Не ставаше въпрос за подбор на спомените. Те бяха там. Тя просто избра коя част от спомените да запази.

Беше избор, а не отказ, реши Лили, и Питър се съгласи.

А що се отнася до духовете и единственият призрак в ШМЦ…

— Как си? — попита Питър, докато двамата с Лили вървяха из „Педиатрията“ в този съботен следобед.

— Добре. Страхотно. И Марла я няма, и другите духове са дружелюбни като преди.

Но имаше едно ново присъствие, на сивите му очи. През последните няколко дни той представляваше само един глас, като пещера, в която тя влизаше без страх… и за награда получаваше убежище.

Сега това убежище вървеше до нея. Но физическото присъствие беше много по-силно от гласа, в който се потапяше, както често се сгушваше в леглото си, по-властен от спомените, които беше избрала да си спомни, докато изтриваше образа на Марла.

Отказ. Ясен, и въпреки това не съвсем прост. Беше й доста трудно да говори с него, докато той я наблюдаваше. И й се усмихваше.

И когато се учудваше с търсещ поглед къде се е дянало красноречието й и защо не бъбри на дълго и на широко, както правеше в отшелническия си дом.

Питър й беше казал, или по-скоро предупредил, че не бива да се очаква от него много. Т.е. каквото и да е. Е, Лили имаше какво да му каже по отношение на очакванията. Очакваш твърде много от мен, Питър. Нещо, което мога да направя, е да повярвам в това.

Може би следващия път, когато той се обади, тя ще му го каже.

Ако имаше следващ път.

Вече му заяви, че няма да изработи бонбонените мозайки за Седмо северно, независимо от това колко дружелюбни бяха фантомите от ШМЦ. Неговите пациенти, децата, сами трябваше да ги направят. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силна се чувстваше.

Гласът по телефона се съгласи с решението. Той дори беше говорил с Мери-Ан, творческия директор.

От днес Лили нямаше да има повод да се връща в Шведския медицински център. Нито Питър щеше да има причина да й се обажда по всяко време, във всеки час, изобщо да й се обажда. Той знаеше за срока, който тя си беше поставила да приключи със синдрома на Мюнхаузен и да го преодолее. Освен това знаеше, че тя беше решена да го спази.

Лили го спази. И това си е. Днес беше краят на седмицата. Съвсем скоро. Те приближаваха Седмо северно, последна спирка на пътуването им по коридорите, които вече не бяха населени с призраци.

Не бяха говорили какво ще правят след това. Лили направи резервация в „Уинд Чаймс“, в случай че Питър я покани на вечеря. В случай? Не. Всъщност, тя очакваше от него именно това.

Не беше велико очакване. Всъщност, оправдано очакване. Дори си беше представяла, сгушена в безопасното си уединение, че сама може да направи предложението.

Техните очаквания са оправдани, Лили. Просто не осъзнават, че трябва да очакват от мен много малко, защото аз мога и имам желание да дам много малко.

— Няма картини — отбеляза тя лаконично очевидния факт. Бяха стигнали до Седмо северно.

— Наредих да ги свалят в деня, когато ти дойде в кабинета ми. Около час след като си тръгна.

— Защото си бил сигурен, че ще направя мозайките?

— Не. Заради това, което си казала на Едит, че според теб не са за деца.

— Тя каза, че и ти мислиш същото.

— Така е, дори убедих администрацията на центъра, че имаме нужда от ново изкуство. Но те се съгласиха само защото аз настоявах. Според тях картините си бяха наред. Всички така смятаха, Лили, освен теб.

— И вас. Вашите пациенти харесваха ли ги?

— Не мисля, въпреки че никога не съм ги питал. Нямаше да е честно да ги затруднявам да стигнат до отговора, който аз исках да чуя.

— А те щяха да направят точно това. Дори децата, които определено са предпочитали друг сюжет.

— Тук те са безпомощни.

Да, безпомощни са.

— Наблюдавал съм реакциите им към картините — продължи той. — Онези от тях, които никога не бяха ги виждали, хвърляха бърз поглед, а онези, които ги бяха виждали веднъж, никога повече не ги поглеждаха. Можеш ли да ми кажеш защо картините не бяха на ред, Лили?

Питър я гледаше. Сякаш имаше нужда от нещо… което само тя можеше да му даде.

— В тях нямаше никаква надежда — започна Лили, — никакво обещание, че всички сънища са възможни и всички желания могат да се сбъднат. Да отнемеш надеждата, онова чудо, от болните и изплашени деца, това ли не одобрявахте в картините? Или имаше нещо друго, което…? — Лили замълча, когато пейджърът иззвъня. Той погледна осветения монитор и тогава тя отново проговори:

— Трябва да тръгваш?

— Не съм сигурен. Номерът е на травматологичния център за възрастни, не в педиатрията. Може би са набрали номера ми по грешка.

Нямаше никаква грешка. Трийсет минути по-късно в кабинета на Питър Лили провеждаше презокеански телефонен разговор.

Питър й беше предложил той да се обади вместо нея. Но Лили реши, че ще се справи, трябваше да се справи.

Но не успя.

— Брук, аз…

— Лили? Какво има? Какво се е случило?

— Тук е Питър Харт, Брук. Рейф е претърпял катастрофа. — Питър не направи пауза. Напрежението беше жестоко. Той й предаде първо добрите новини, ако изобщо имаше такива. — Жив е, в съзнание. Няма наранявания на главата, нито парализа. Там ли си?

— Да.

— Добре. Първичните наранявания са счупени кости в краката и таза. Скоро влиза в операционната. Ортопедичните хирурзи трябва да стабилизират фрактурите.

— Трябва… — … да го докосна, да го обичам.

— Всичко е предвидено, Брук. Самолетът ти излита от Кайро след два часа и половина. Знам, че можеш да се добереш до летището по-рано, след няколко минути само, но с този полет ще стигнеш до Далас най-бързо. По-бързо дори ако наемем частен самолет.

Питър даде на Брук данните на полета и предаде слушалката в ръцете, които отново я поискаха.

— Аз съм, Брук. Сега съм по-добре. Не знам защо така се развълнувах. Рейф ще се оправи. Наистина, нараняванията му са сериозни и ще мине известно време, докато оздравее, но… можеше да бъде и много по-лошо.

— Лили, видя ли го?

— Не. Най-важното нещо беше да се свържа с теб. Но Робърт го е видял и е говорил с него. Все още е при него, иначе щеше да е тук в кабинета на Питър да говори с теб.

— Робърт го е гледал? Това означава, че… Рейф кърви, нали? Той има имунологична недостатъчност.

— Не, Брук. Рейф не кърви. Той сам помоли да се обадят на Робърт. Да намерят и мен. — Повече обяснения не бяха нужни. Но сега Лили трябваше да задържи Брук на телефона, и то колкото се може по-спокойно, докато чака да излети към дома. Едно безкрайно чакане за Брук. Лили продължи да говори:

— Рейф знаеше, че съм при Питър, но тъй като не го познава, а познава Робърт, сигурна съм, че му е било по-удобно да помоли Робърт да ни намери. И се получи. Рейф иска да знае дали сме се свързали с теб и дали си тръгнала насам. Затова Робърт все още е при него, за да го уведоми. Тъкмо в момента Питър му се обажда, за да знае, преди да влезе в операционната.

Лили разказа на Брук каквото знаеше за катастрофата.

Лили не знаеше и нямаше причина да знае за младата майка, на която Рейф помогна на път за летището. Любезният жест минал благополучно. Нито крикът се счупил, нито профучаваща кола връхлетяла отгоре му. Но проявената доброта, по стечение на обстоятелствата, се оказала решаваща причина за катастрофата. Минутите, секундите, докато Рейф поправял колата на пътя, съзаклятнически го забавили във времето и той попаднал точно на местопроизшествието.

Лили знаеше, че почти бил стигнал до летището. Не бързал, имал много време. Движел се на безопасна дистанция след един камион, натоварен с бетонни стълбове.

Стълбовете били обезопасени със здрави въжета, но едно от тях се скъсало и един стълб се изтърколил.

Свидетелите твърдят, че тежкият стълб се преметнал и паднал точно върху Рейф. Случило се много бързо. Въпреки това, някои свидетели мислят, че Рейф е можел да свърне настрани.

Ако бил свърнал, пикапът му щял да се блъсне в много по-малка кола. В нея пътувало петчленно семейство, което обаче, нямало да оцелее след удара.

Щяха да посрещнат Брук в Далас. Няколко пъти Лили й го повтори. Брук не биваше да се тревожи за това. Или за каквото и да било друго нещо.

Рейф щеше да се оправи.

Посрещачът беше Робърт.

И той като Питър побърза да й предаде първо добрите новини.

— Той се събуди след операцията, Брук.

— Добре ли е?

В отговор Робърт се усмихна и в тази нежна и малко изкривена усмивка Брук с изненада откри нещо познато. Нещо болезнено. Толкова приличаше на усмивката на мъжа, който беше готов да я осинови, дори след като разбра какво е причинявала майка й на Лили.

— От медицинска гледна точка е добре, а и като се имат пред вид болките.

— Не могат ли да му дадат нещо обезболяващо?

— Могат и щяха да го направят, ако той им беше позволил. Твърди, че ще го направи само след като говори с теб. Дотогава му дават минималната доза, която ортопедистите предписват. Ако сам трябваше да решава, дори тези дози нямаше да взима. Преливат му наркотични вещества, морфин на системи, заради кръвното му налягане. Когато достигне дадена горна граница, автоматично му се прелива една доза.

— Кръвното му налягане прекалено високо ли е?

— Не, съвсем не. Но е като барометър за болките в краката и таза — с увеличаване на болките, се покачва и налягането. Ортопедите стабилизираха фрактурите. Прекалено силните контракции на мускулите, които при него са очевидно много мощни, заплашват целостта на връзките, които те възстановиха. От гледна точка на Рейф, проблемът е, че дори една минимална доза морфин променя съзнанието му. Не желае никакви смущения, преди да говори с теб.

— Но…

— Знам. Не искаш да го боли. Разбира се, че не искаш. Съвсем скоро можеш да му го обясниш.

Съвсем скоро. Съвсем скоро.

Защо ли и се струваше, че не беше достатъчно скоро?

Защо ли не можеше да чуе уверенията и да им повярва?

Може би ако ги чуеше още веднъж, и то направо от човека, който й напомняше за Джон.

— Той ще се оправи, нали?

— Да, Брук. Ще се оправи. Обещавам ти.