Катрин Стоун
Пратеник на бурята (35)

Тридесет и четвърта глава

Спешно отделение

Шведски медицински център

Вторник, 17 април

Петнадесет минути след полунощ

— О, доктор Харт, не знаех, че сте все още тук — портиерът рече изненадано.

— Някой търсил ли ме е? — попита Питър.

— Не. Само дето пристигнаха тези медицински досиета и си помислих, че е добре да ви уведомя, в случай, че ги очаквате.

Питър не чакаше никакви медицински досиета.

Но определено очакваше вести от изпращача им. Лили Рутледж. „Убежище на лисиците“. 12222 Кентърфийлд Роуд. Форсайт, Вирджиния. 20118.

— Как пристигнаха?

— С такси.

— Кога?

— Към единайсет. Съжалявам, че не ви уведомих веднага. Реших, че е важно да ги намерите в кабинета си утре сутринта.

— Правилно си постъпил. Благодаря.

Десет минути по-късно, настанен във владението си в „Уинд Чаймс Тауър“ Питър прочете корицата на болничните архиви.

Архивите на Лили.

Чистичко подредената информация приличаше повече на сметка, отколкото на писмо. Мястото беше Шведският медицински център. Периодът обхващаше седемте години от детството и юношеството на Лили, от осмата до петнайсетата й година.

Имаше само едно действащо лице в драмата. Марла Блеър.

Изпълняваше ролята на втора майка на Лили, и като зловещ разказвач навсякъде се появяваше нейният почерк, закодиран в цветове.

Към корицата беше прикрепен един плик, съдържащ набор от хапчета, с надпис „Намерено в писалището на Марла“. Имаше и изрезка от вестник, кратко, но унищожително описание на случилото се във фермата „Убежището на лисиците“.

Това беше. Сцената беше готова.

А що се отнася до заглавието на пиесата от четири части?

Нямаше такова. Но в процеса на четене, Питър стигна до него.

Чудо. Подходящо заглавие за хоспитализацията на Лили, заради разкъсания апендикс. Но се наложи и подзаглавие: Смелостта на малкото момиче.

Докато четеше, заглавията се сменяха.

„Майка“. „Зло“. „Ярост“. „Ужас“.

Питър изчака до пет сутринта, за да й се обади. Рано беше, но ако почакаше още малко, можеше да стане твърде късно. В шест имаше операция, и после през целия ден.

Очакваше да му отговори тих и сънлив глас. Някъде дълбоко в него нещо се обърна, когато си представи, че гласът отвръща „Рейф“.

Гласът, който чу в слушалката, беше тих… и буден.

— Ало?

— Питър е на телефона.

— Здравейте.

— Не спиш.

— Не. В интернет съм и търся информация за синдрома на Мюнхаузен, описан от Прокси. Сега, когато вече имам диагноза, реших, че е добре да прочета нещичко за нея.

— Ти току-що си научила диагнозата?

— В събота. Досиетата били заключени в писалището на Марла. Когато ги откриха, Робърт ги прегледа и… сигурно се чудите защо ги изпратих на него.

— Чудя се, но не възразявам.

— Благодаря. Възнамерявах, сутринта да се обадя на Едит, да й дам по-подробни обяснения от тези в пакета, и да я помоля да помоли вас да ги прегледате, ако желаете и имате време.

— Имам време и желание. И вече го направих.

— Благода…

— На твоите услуги, Лили. Е?

— Е? Защо ги изпращам на вас ли? Не… знам. Минаха ми някои мисли през главата и най-логичната от тях ми подсказваше, че трябваше вчера сутринта да дойда при вас за мозайките на Седмо северно. Та това е начин да ви уведомя за причината, поради която не дойдох.

— Не се тревожи за мозайките.

— Не се тревожа много. Въпреки, че още преди да разбера за синдрома на Мюнхаузен, бях мислила и реших, че може би ще е по-добре децата сами да направят мозайките. Децата на всяка възраст биха могли да се справят. Всяко дете може да измисли свой собствен модел с необходимата помощ. Нали все още има такава програма за ръчен труд за лежащоболни в педиатрията?

— Да. Все още я има. — Изцяло подобрена програма в сравнение с онази от времето, когато Лили лежеше в болницата. Идеята й да оставят децата сами да създадат мозайките беше страхотна, проект, който програмният директор, ентусиастката Мери-Ан, с удоволствие би пожелала да води. Но… — Няма нужда да бързаш с решението си, Лили.

— Все едно, ще съм готова с него този уикенд, в събота. Тогава планирам да повторя сантименталното си пътуване до „Педиатрията“, особено в Седмо северно, за да разбера дали дружелюбните духове от миналия четвъртък са се превърнали в зли призраци. В този промеждутък, освен че ще мина бърз курс по синдрома на Мюнхаузен, описан от Прокси, ще прекарам известно време с духовете, един, от които призрак, във фермата. Трябва да се сдобря с нея тук, в моя дом. Всичко друго, което ме очаква в ШМЦ, е в някаква степен заменимо.

— Но разполагаш само с една седмица?

— Толкова време даде Рейф на Брук, дъщерята на Марла, и нека погледнем истината в очите, проблемите, които тя трябва да разрешава, са много по-сложни от моите. Освен това, години наред прекарах в притеснения за болестта си и в страх, че отново ще се възобнови. Вече имам отговор и в основната си част, той е облекчение.

— Но не и необяснимо.

— Не.

— Едва ли е изненадващо.

— Знам. Но аз твърдо съм решила да вляза в битка с него и да го победя. Още тази седмица. Знам, че поведението на Марла има отношение само към нея самата, не към мен. Сигурна съм. Но в момента го усещам твърде лично. След като науча някои неща за синдрома, надявам се да бъда по-обективна. Може би ако успея да проумея, че всички като Марла по света не могат да се променят, ще мога да се отдалеча от тази история.

— Смятам, че ще успееш, Лили. Защото си права, че не е лично. Да не би да изпращаш досиетата си на мен, защото искаш да научиш нещо повече за синдрома? Да не би да си мислила, че имам специални познания?

— Не. Това наистина не е причина. Дали е логично? Но… вие имате ли специални знания?

— Не. Въпреки, че съм виждал редица случаи. В детската хирургия, особено в травматологията, се сблъсквам с различни случаи на насилие над децата.

— Сам ли решавате да се сблъскате с тях? — попита Лили. — По ваш избор. Чудя се дали пък не съм го знаела? Определено то има връзка с една друга причина да ви изпратя досиетата.

— О?

— Изражението ви в кабинета на Рейчъл първия ден, поне това, което смятам, че видях, ми напомни за изражението на баща ми в онзи следобед, когато беше убит. Сега вече знам, че когато го видях, той току-що беше открил какво ми е причинявала Марла.

— В кабинета на Рейчъл — тихо рече Питър, — когато ти съвсем правилно постави диагноза на моя гняв. Тъкмо бях приел в интензивното едно съсипано дете. Беше бебе, което преди десет месеца Рейчъл изроди. Исках да се уверя, че тя ще свидетелства пред съда срещу родителите. Ти също беше права и относно потенциалната агресивност, която носех в себе си. В този момент си представях как безвъзвратно се справям, и то с удоволствие, с родителите на това бебе.

— Само си представяхте. Но нямаше да предприемете действия срещу тях. Колкото и голямо да е било желанието ви да защитите невинното дете.

— В онзи следобед баща ти е решил да действа. Дал живота си, за да те защити. Мислиш ли, че постъпката му е неправилна?

— Не. Но ми се иска, и винаги ще ми се иска, да ме беше защитил, както е възнамерявал първоначално. По законен начин, не… чрез смърт. Той не е знаел, че тя има пистолет. А когато разбрал, било твърде късно и я застрелял. Умирайки. Когато си помисля какво е направил, какво е жертвал, фактът, че си позволявам дори за една седмица да се занимавам с патологичния случай на Марла, изглежда невероятно егоистично.

— Не е така, Лили. Не мислиш ли, че баща ти би се съгласил?

— О, да.

— Той беше чудесен човек.

— Да, беше.

Във Форсайт, навън от прозореца на ателието й, птиците вече поздравяваха идването на зората. Лили ги чуваше в тишината.

В окръг Колумбия, няколко етажа по-надолу от владението на Питър, се разпищя сирена.

— Напомням ли ти за него по някакъв друг начин?

— Какво? О, за баща ми ли? Не. Не искам да кажа, че вие не сте чудесен човек, но… се чудя какъв отговор дава човек на такъв въпрос?

— Истината. Както направи ти. Отговорът ти не беше лош, Лили.

— Ами… има един доктор Харт, който ми напомня за баща ми.

— Робърт.

— Да. Много и по различни начини. Включително и покровителството му над мен, и вината, която чувства. Сигурна съм, че и баща ми е чувствал такава вина, за това, че през всичките тези години му е убягвала диагнозата.

— Нито единият, нито другият щяха да могат да я определят, без бележките на Марла и скритите от нея хапчета. От клинична гледна точка, тази на Робърт, най-важната подробност за синдрома е, че болестта на детето не съществува. Да, твоето заболяване няма име. Но чудесно се вмества в цяла палитра от автоимунни болести, чийто брой се увеличавал навремето и продължава да се увеличава днес. Робърт не бива да чувства ни най-малка вина.

— Имате ли нещо против да му го обясните? — Лили очакваше отговор, но такъв не последва. Изчака още малко. — Имате. Защо?

— Няма по-добър лекар от Робърт Харт.

— Значи, струва ви се непривично вие да му го кажете? Самонадеяно?

— Да, и двете.

— О!

Отново настъпи тишина. Смущаваща тишина. Но имаше друго самонадеяно нещо, което Питър трябваше да свърши, и то скоро, преди да тръгне за операционната и преди Лили да научи всичко, което може, за синдрома на Мюнхаузен.

Той знаеше, че тя ще научи много неща, без да става от компютъра. Просто трябваше да влезе в официалния уебсайт, www.ashermeadow.com.

Часовникът отмерваше не само времето, през което Питър разговаря с нея сутринта, но и времето, което тя беше отредила на своите духове и призрака, както сама го определи.

Лили не знаеше, за разлика от Питър, че й предстояха и други натрапчиви открития.

— Как се чувстваше през тези седем години?

— Как се чувствах ли, Питър? Безпомощна. Предадена от собственото си тяло.

— Харесваше ли ти да те обграждат с внимание?

— Не.

— А съчувствието?

— Изобщо. Мразех да съм причина за всичките тревоги на баща ми. На Брук. На Фей.

— А на Марла?

— Да, разбира се. Прекарвах много повече време в притеснения за другите… в мисли за майка ми, колко разтревожена би била.

— Много жертви на синдрома на Мюнхаузен, особено по-възрастните, си втълпяват, че доколко са обичани зависи от болестта им. Колкото по-зле са, толкова повече любов се излива върху тях. Може да се развие причинно-следствена зависимост, при която децата сами предизвикват болестта.

— Чудя се дали съм го правила. Несъзнателно и по съвършено различна причина. Толкова много исках да оздравея, че скривах симптомите.

— Както през седмицата преди танците? От показанията на електролитите ти, когато те доведоха в спешното, очевидно си имала симптомите от известно време.

— Да, така беше. Имах и ги криех.

— На което Марла отговорила като увеличила дозите на лекарствата, които ти давала. Същата тази вечер си можела да умреш.

— Марла не се опитваше да ме убие.

— Не. Въпреки, че с времето желанието за насилие се увеличава. Превръща се в пристрастеност за извършителя. А с това се засилват желанията. Постепенно всичко, което в началото е изкарвало от равновесие пристрастения, трябвало да получи възмездие. Затова колкото по-болно било детето, толкова по-високо се вдигала летвата. За да постигне тези височини, родителят поемал по-големи рискове, които за детето водят до още по-големи поражения.

— Марла едва не причини най-голямото зло с помощта на моята непредпазливост.

— „Непредпазлив“ е дума, която си струва да се запомни. Боледувала ли си много през последните дванадесет години?

— Само веднъж. От настинка. И Рейф се разболя, даже много повече от мен.

— Така че не ти е мъчно, когато не боледуваш, нали!

— Не. Защо ми задавате тези въпроси?

— Защото ще откриеш две потенциално тревожни особености на жертвите на синдрома на Мюнхаузен. Въпросите, а още повече твоите отговори, ми се сториха добър начин да ти напомня предварително, че и двете тревожни неща не се отнасят за теб.

— Знаел сте отговорите ми, преди да ме питате?

— Почти бях сигурен, че ги знам. Съмнявам се, че се възприемаш като жертва на насилие с деца.

— Не. Наистина не се възприемам така. Нищо никога не е имало формата на насилие. Родителите ми толкова ме обичаха. Брук също. И не е правилно да употребяваме думата „жертва“ що се отнася до мен. Нито като дете, нито днес, не съм имала усещането, че ме тормозят. Мисля, че „залог“ е по-точна дума, била съм залог в играта, която Марла играеше.

— Как оценяваш шансовете си да станеш пациент с диагноза синдром на Мюнхаузен?

— Пациент със синдром на Мюнхаузен? Искате да кажете, да започна да предизвиквам различни заболявания на самата себе си ли? Нулеви шансове.

— И аз така мисля. Но някои жертви, каквато ти не си по думите ти, продължават и като възрастни да си измислят заболявания. Според теорията, липсва им вниманието, което са проявявали към тях в детството им.

— Не съм от тях. На мен ми липсваше доброто здраве, на което се радвах до осемгодишната си възраст. Кое е другото тревожно нещо?

— Една малка част от жертвите на синдрома стават извършители на синдрома.

— Нараняват собствените си деца? Не мога да си представя някога да нараня дете.

— Никога не съм мислел, че си способна на такова нещо.

— Благодаря. Също и за въпросите. Сигурно дълго щях да умувам над тези особености, ако бях попаднала на тях неподготвена.

— Четенето и без това ще бъде трудно. И обезпокоително.

— Защото има жертви и става въпрос за насилие спрямо деца.

— Точно така.

— Все пак, трябва да го прочета.

— И да поговориш по-късно с мен?

— Да, моля ви. Ако имате време.

— И имам, и нямам. След около три минути ще съм на разположение на капризите на пациентите. Може би чак довечера ще успея да ти се обадя отново. Може би късно вечерта.

— По всяко време. Аз пък предадох съня си на разположение на капризите на духовете и призраците. Късно си легнах, по обяд подремнах и на зазоряване сърфирах в интернет. Моля ви, Питър, обадете ми се. По всяко време. Ако пожелаете.

— Да, ще се обадя. Имам още един въпрос? Кой е Рейф?

— О! — Моят рицар в лъскави доспехи. Мъжът, който щеше да стане баща на децата ми. В главата й кръжаха познати описания. Но сега принадлежаха на миналото, чудесното безоблачно минало. Кое описание на Рейф щеше да ги замени? Лили не разбра, че сама беше формулирала обяснение. Без да се замисля, с усмивка на уста, тя отговори: — Той е чудесен мой приятел, влюбен в Брук.

В следващите дни и нощи те говориха по всяко време на денонощието, в продължение на часове понякога, а друг път само за едно „ало“, което изричаше Питър, преди да го повикат спешно.

С мълчалива тъга за жертвите, които нямаха късмета на Лили, те обсъждаха това, което тя беше научила: че носителите на синдрома на Мюнхаузен не могат да бъдат рехабилитирани, че тормозът приключва със смъртта на жертвата или когато заловят извършителя, или той намери по-малко дете, което да тормози.

Често пъти извършителите бяха добре образовани, произхождащи от висшата класа, и изключително жени. Повечето бяха биологичните майки на жертвата. Осемдесет процента имаха досег с медицинска среда или болница, като служители, пациенти или и двете. Също осемдесет процента имаха анамнеза за синдром на Мюнхаузен. Причинявали мними заболявания на себе си и тогава започвали да тормозят околните. Често пъти се прилагала психиатрична терапия, като при умишлените убийства, или в миналото, или когато се разкрие деянието им.

Сведенията сочат, че най-младата жертва е била в утробата на майка си. Извършителката се научила да предизвиква смущения в плода, като хипоксия, чрез промяна на положението си, така че тежестта на корема й да спира притока на кръв към пъпната връв. Най-възрастната жертва била в старчески дом. Синдромът бил наблюдаван и във ветеринарната медицина.

Типичен начин за причиняване на болка било задушаването. В случаите, когато използвали медикаменти, обикновено това били лекарства, които лесно се намират: лаксативи и еметици, кофеин, лак за нокти, киселина. Ако нарушителите имали достъп до игли, веществата, които инжектирали били също толкова подходящи: пръст; въздух, киселина, телесни течности. Стигало се до хипогликемична кома, причинена от инсулин. В пресата се появил шокиращият случаи, при който бащата бил обвинен, че инжектирал HIV.

Нямаше никакво съмнение за деянията на Марла Блеър. Но какво е правила не беше описвано досега.

— Би трябвало да се опише случаят, нали? — попита Лили в десет и четиридесет и пет в четвъртък вечерта. — В интерес на останалите лекари, те трябва да знаят.

Преди Питър да отговори, го извикаха от спешното, последва едно разсеяно „довиждане“. Четири часа по-късно, когато сънливият глас му отговори, той тихичко каза:

— Да.

— Да. — Като ехо прозвуча Лили. Усмихна се и се събуди. — О, доклада за случая.

— Искаш ли да се обадя по-късно?

— Да, моля ви. Малко по-късно. Ще напишете ли доклада?

— С удоволствие, но преди това трябва да поговоря с лекарите, които в началото са се грижили за теб.

— Аз съм техен случай, не ваш.

— Това е за протокола.

— Много лекари са ме преглеждали.

— Знам. Ще трябва да поговоря само с двама-трима от тях, с онези, които са те поемали при постъпването ти в болница.

— Няма нужда да се консултирате със специалистите?

— Освен ако евентуалната диагноза не спада в тяхната специалност.

— Започвам да се тревожа, че диагнозата ми ще се разчуе из Форсайт. Предпочитам никой да не знае.

— Все още ли не се интересуваш от вниманието на другите?

— Все още не. А и не желая отрицателно отношение особено към Брук. От докладите за другите случаи разбирам, че пациентите никога не се споменават поименно. Но дори инициалите могат да създадат проблем.

— Дали аз или някой друг ще го напише, не е от значение, но ще внимавам, инициалите да нямат нищо общо. Ако желаеш можеш сама да ги избереш.

— Доверявам се на вас да ги изберете.

— Така или иначе ще ти ги съобщя.

Лили се намръщи от внезапния безизразен тон на гласа му, сякаш не желаеше тя да му се доверява. Или пък беше уморен, рече си тя. Или мислеше за някой пациент.

Въпреки това, нещо я накара да повдигне въпрос, за който не беше сигурна, че е разумно да говори.

Или трябва да говори.

Или искаше да говори.

— Рейчъл се обади днес. По-рано през седмицата отмених часа при нея, тъй като беше съвсем ясно, че резултатите от изследванията ще са нормални, но тогава за първи път говорих с нея направо.

— Каза ли й, че си ми дала досиетата?

— Да. — В този момент нейният глас, гласът на Рейчъл стана безизразен. — Тя подозира, че знаеш за синдрома на Мюнхаузен колкото всеки друг в ШМЦ.

— Тя предложи ли ти да поговориш с някого другиго?

— Не беше предложение. Просто се чудеше дали възнамерявам да говоря с друг.

— Защото тя вярва, че трябва да го направиш. Знае, че огорчавам хората.

— Наистина ли?

— Да.

— Но не пациентите си.

— Не. Само всички останали.

— Всички останали може би очакват твърде много.

— Не, не твърде много. Очакванията им са разумни. Те просто не разбират, че трябва да очакват от мен много малко, защото мога да им дам и имам желание да дам много малко.