Катрин Стоун
Пратеник на бурята (34)

Тридесет и трета глава

Лили настояваше, че с наистина добре. Настроението й не се промени до края на домашното парти в „Убежището на лисиците“. Рейф, Робърт и Фей бяха все край нея и я оставяха да води разговора в желаната от нея посока.

Тяхната домакиня бъбреше за люляци, коне, внуците на Фей и сватбени торти. От време на време се спираше по средата ма изречението, внезапно припомняйки си за току-що направеното откритие за Марла. След секунди, дори минути, тя вдигаше рамене и се насочваше към други теми, тъй като не можеше да говори за това все още.

Фей и Робърт заминаха заедно в неделя следобед. И двамата предложиха да останат толкова, колкото на Лили й се иска. Но тя имаше нужда да остане насаме с Рейф, в познатата от дванадесет години компания.

Фей и Робърт не се познаваха от толкова много години, но и двамата очакваха пътуването до летището с нетърпение.

— Като заговорихме за това — започна Фей, — първото нещо, което аз правех сутрин, бяха шейковете на Лили, за да са охладени, когато тя слезе… и междувременно готови, за да може Марла да ги поръси с отровата си. Била съм в кухнята, когато го е правила. Сигурно съм била. Но дали обръщах внимание, когато отиваше до хладилника да си вземе прясно мляко за чая? Не, никога. Предполагам, че е изпитвала удоволствие да рискува.

— Сигурен съм, че е така.

— Приготвях шейковете всеки ден, дори когато Лили се оправяше. Бяха се превърнали в навик, за нея, и за двете ни, действаха успокояващо на слабия й стомах… и по този начин можех да й помагам.

— Със или без шейкове, Марла щеше да дава хапчетата на Лили. Можела е просто да ги слага в ръката на Лили с обяснението, че лекарите й се обадили, и да настоява да ги глътне. Вие поне сте била в течение, Фей. Живяла сте в една и съща къща с нея в продължение на седем години, без да се сближите. От друга страна, аз самият прекарах две години под един покрив с Марла и винаги съм я смятал за страхотна.

— Не съм била в течение, Робърт. Всички я смятаха за страхотна. Включително и аз. Несъмнено нейната „Къща на люляците“ имаше забележителен успех. Това прави поведението й още по-необяснимо. — Фей замълча. — Справяше се добре, нали? Блестящо?

— Страхувам се, че е така. От това, което знам за синдрома, тя е избягвала всичките обичайни грешки.

— Например?

— Повечето страдащи от синдром на Мюнхаузен правят всичко възможно да оставят детето в болница. Те самите желаят да останат там. В резултат на това, често пъти състоянието на децата се влошава по време на престоя им в болница, особено когато предстои изписване. Но Марла винаги се опитваше да прибере Лили у дома. И проявяваше достатъчно настоятелност. — Робърт се замисли. — Това не е типично за страдащите от синдрома. Те са неадекватно спокойни за болестта на детето, не се тревожат от силата на симптомите и дори изпитват смътно задоволство, когато се налагат болезнени процедури.

— Марла не оставаше ли спокойна?

— Да. Но не по-спокойна от обичайното за нея състояние, или в този случай, отколкото беше Джон през повечето време.

— Джон правеше всичко, за да е добре Лили.

— Винаги.

— И благодарение на Марла, най-доброто и необходимо за Лили лечение я караше да страда, и беше мъчение за Джон. И… — тихо добави Фей — за вас.

— Вярвах, че с Марла сме приятели. Добри приятели. Бях заслепен за истината, защото й дължах толкова много.

— Вие сте й бил задължен?

— Тя е причината Джоана да се върне отново в живота ми. С Джоана се познавахме от гимназията, но не бяхме излизали заедно. Въпреки това, имаше нещо общо между нас. Всеки следваше собствения си път — медицинското училище, училището по право, окръг Колумбия, Денвър, когато на една Нова година Джоана се обади в къщата в Джорджтаун. Бях в болницата, и щях да остана там през следващите тридесет и шест часа. Но двете с Марла си поговорили доста дълго. Тъкмо били поставили на Джоана диагнозата на болестта на Хочкин. Стадий 4Б. Прогнозите били мрачни. Не искала да умре, преди да сподели с мен някои неща. Марла я убедила да ми ги каже лично. След пет месеца с Джоана сключихме брак.

— И после, Робърт?

— Живяхме двадесет и девет години.

— Марла няма отношение към това — рече Фей. — Вие сте спасил живота на Джоана.

Бърза усмивка премина през лицето на Робърт, после той се намръщи.

— Няколко месеца преди да умре, на Джоана й направиха плеврална биопсия, която няколко часа по-късно получи усложнения поради недостиг на въздух. Аз бях дежурен и пристигнах секунди след като един друг доктор Харт, детски хирург на име Питър, поставил диагнозата напрегнат пневмоторакс и полагаше необходимите усилия да я спаси. Той наистина я спаси. Без никакво колебание заби една голяма игла в гърдите й. Това трябваше да направи всеки на негово място. Дори интернистите го знаят. Но когато я видях… успях единствено да си помисля „някой да я спаси, моля ви“.

— В този момент сте бил съпругът, не лекарят.

— Но това, което не знам и никога няма да узная, е какво щеше да се случи ако го нямаше Питър. Щях ли да успея да направя това, което направи той? Той й спаси живота точно, когато трябваше, в единствения момент, когато можеше да бъде спасен. Ако беше блокирала… Питър ни даде шанс да се сбогуваме, а на Джоана възможност да ни сближи.

— Да ви сближи? — попита Фей.

— Мен и Питър. Когато на следната сутрин той дойде да я види, Джоана прояви по-голям интерес към другия Харт, отколкото към собственото си влошаващо се здраве. Питър бил изоставен на петгодишна възраст. Така че имал нужда от семейство, реши Джоана. От баща. А аз имам нужда от син. Лечението на болестта на Хочкин не ни позволи да имаме деца с Джоана. Тя много се тревожеше колко самотен ще съм след смъртта й. Само две секунди й бяха необходими, за да заключи, че и Питър бил самотен, и че двамата с него много сме си приличали.

— Така ли е?

— С Питър ли? Само Джоана виждаше приликата.

— Вие негов баща ли сте? Възможно ли е?

— Отрицателен отговор и на двата въпроса. Той е на трийсет и шест, значи аз трябва да съм бил на деветнайсет. Тогава учех в колежа, имах стипендия за научно-практическа работа и нямах връзка с никое момиче. Нито дори веднъж. А и Питър е също толкова сигурен, че аз не съм бащата, който го е изоставил. Той никога не се е интересувал от биология. Питър нямаше баща. Аз нямах син. Джоана вярваше, че сме предопределени да се сближим. Тя вдигаше голям шум около този въпрос. Включително — тихо рече той, — и когато умираше.

Гласът на Фей също беше тих.

— Питър с нея ли беше тогава? С вас?

— Беше в съседната стая, както го помоли Джоана. Тя умря в нашия дом, в нашето легло. Аз предварително знаех къде трябва да се обадя, на следователя, на погребалната агенция…

— Питър ви помогна.

— Да, Фей. Той отново ми помогна.

— Изглежда е свестен човек.

— Много свестен.

И вие също.

— И ваш доведен син?

— Не. След смъртта на Джоана се отчуждихме. Той е особняк. С мен… и към мен се чувства някак особено. Сигурен съм, че Джоана е забелязала. Но не е пожелала да се задълбава. Не е искала да прави нещата още по-трудни, тъй като е била сигурна, че между нас може да се получи, трябва да се получи истинска връзка.

— Вие задълбахте ли се?

— В кое, в особените отношения с Питър ли? Не.

— Мъже — измърмори Фей.

— Мъже?

— Да, Робърт, мъже.

 

 

Шест часа след полета на Фей от Далас, Рейф поздрави Лили в ярко осветеното й студио.

— Не успя да поспиш, нали?

— Опитах се.

— И с какво се занимаваш сега?

— Малко пролетно почистване.

Рейф огледа безупречно подреденото ателие. Хаосът беше изчезнал. Всички плочки, цимент, лепило и гипс бяха прибрани в съответни чекмеджета, а творбите, които все още се работеха, бяха наредени върху един рафт под стативите. Кошницата с идеи и снимки беше преместена в един далечен ъгъл, а плотовете на писалищата бяха затворени.

— Съвсем не малко.

— Налагаше се, а и аз имах нужда да го свърша. Рейф?

— Лили.

— Притеснявам се за Брук. Знаеш ли къде ще отседне?

— В „Нил-Хилтън“. Знам също, че е пристигнала благополучно.

— Говорил си с нея?

— Не. Само с рецепцията. — Рейф замълча за секунда. — Ще говоря с нея, Лили. — Две секунди. — След една седмица ще се срещнем в Лондон.

— Добре.

— Сигурен съм, че Фей с радост ще се съгласи да остане тук, докато ме няма.

— Мисля, че е по-добре да съм сама. Бих искала. В най-лошия случай, ще продължа приключението с пролетното чистене.

— Мислех да помоля Сара да се грижи за конете. Ще имат пролетна ваканция в училище, така че ще е свободна. Знам, че и ти ще се справиш, но…

— Това е един вид вот на доверие към Сара, която все още се чувства отговорна, въпреки че не бива, за инцидента с Дафни.

— Да.

— Ти ще бъдеш такъв прекрасен баща. — Лили се усмихна на внезапната тревога в сините очи срещу нея. — Брук ти каза, нали? За бебето?

— Да. Каза ми. Лили…

— Не казвай нищо.

— Но има толкова много неща да си кажем.

— Няма смисъл. Знам какво чувстваш към мен, Рейф, и ти знаеш какво аз чувствам към теб.

— Не съм сигурен, че знаеш, Лили, какво ми струва този твой въпрос.

— Преди време щеше да кажеш „да“, нали?

— Да, щях.

— Е, добре… защото преди време щеше да ми е необходим положителният ти отговор. Но сега, имам нужда само да пренаредя тези работни стативи. Бих искала да изпробвам как стоят в периметъра на стаята.