Катрин Стоун
Пратеник на бурята (30)

Двадесет и девета глава

Питър не пазеше съзнателни спомени от ранното си детство, когато масивната ръка на баща му сподавяше виковете му от глад.

Нито си спомняше как му крещяха и как го псуваха и едва не се задушаваше до смърт. Или пепелта от цигари, която ръсеха върху му, дори когато го хранеха. Или дима, който го задушаваше.

Питър нямаше понятие, че той вече може да ходи, докато другите бебета на неговата възраст едва пълзяха. Всъщност, при него нямаше ясно изразен етап на прохождане. Подобно на децата по време на война и глад, тънките му крачета бяха водени не от чудото на откритието, а от инстинкта за оцеляване.

Питър изобщо не си спомняше как майка му го сритваше, загдето е изял храната на кучето, а баща му го мяташе към зиданата камина с такава сила, че ребрата му пукаха.

Само сърцето му запомни пукота на кокалите. Само душата му познаваше болката. И само в съзнанието му живееше споменът, че нямаше смелост да заплаче.

В последствие детският хирург Питър Харт прочете собствените си досиета в държавния архив. Безспорно, детството му беше оказало влияние върху сегашния му облик. Но Питър знаеше, че това е само част от отговора. И досиетата също потвърждаваха това. На фона на издевателствата над деца, отношението към него, макар и ужасяващо, не стигаше до крайности. Родителите му не го пренебрегваха системно, а само по волята на капризите си. Те не можеха да се занимават с методичен тормоз, нямаха желание да си развалят спокойствието.

Синът им беше като трън в очите. Пренебрегваха го максимално, а когато раздразнението им прелееше, го пердашеха.

С всеки изминат ден те губеха интерес към Питър. На четири годишна възраст, когато родителите му го изоставиха, той можеше да се храни сам, да се мие, да се облича. Но той все още беше дете. Детето, което родителите дори не погледнаха, когато го напуснаха. Те се измъкнаха една нощ, няколко месеца след като просрочили изплащането на наема. Взели кучетата си убийци, а момчето си оставили.

След седмица го откриха, измит и облечен, но умиращ от глад. Нямаше храна. След още една седмица той постъпи в училище. В рая. Влюби се в училището, беше отличник и на деветгодишна възраст момчето от държавното сиропиталище получи учебна стипендия да учи в частно училище.

Питър си намери приятел в това училище за синчетата и внуците на бостънския елит. Беше първият му и последен приятел.

Самюел Ланкастър Тримейн беше обожаван внук, пътувал доста по света. Дядо му беше заемал поста на посланик в доста страни в продължение на почти три десетилетия, независимо от това коя партия властваше в Белия Дом.

Сам беше прекарал детството си в чужбина, Париж, Виена, Прага, в компанията на възрастни хора. И неговата цигулка.

Сам и Питър бяха невероятна двойка. Малкият лорд Фаунтлерой и Хък Фин. Но ги свързваше един съществен факт, и двамата не бяха изпитали сладостта на истинското детство.

Усмихнати, но с известна предпазливост, бабата и дядото на Сам му позволиха да покани приятеля си да прекара Коледните празници в дома им. Предпазливостта на семейство Тримейн беше оправдана. Те бяха чели досието на Питър, където се споменаваше за постоянната му затвореност. Момчето имаше остър ум, но беше необщително, не умееше да създава контакти в домовете за сираци, където беше живял… и където безвъзвратно се беше върнал.

Никога нищо лошо не беше се случвало, но в подтекста се подразбираше, че някакъв основоположен недостатък беше причина за неспособността му да се адаптира. Въпросът беше: колко опасен и жесток беше този недостатък?

Сам не откриваше никакви несъвършенства в приятеля си. Но тъй като забеляза, че баба му и дядо му бяха доста резервирани, той не сподели с тях, а с Питър намерението си да помоли приятеля си да остане да живее с тях, ако посещението за празниците мине добре.

Питър знаеше, че това никога нямаше да се случи. Не и на момчето, което в собствения си дом беше отхвърлено.

За първи път в живота си Питър усети любов в дома на Сам. Любовта на Сам към баба му и дядо му, и тяхната любов към детето. Щедра любов като топлото отношение, което те проявиха към приятеля на Сам, който никога не беше получавал любов.

Семейство Тримейн бяха благодарни за това, че Питър, техният внук цигулар, играеше карти за развлечение, бридж, табла и шах, слушаше музика и четеше книги.

Но Сам Тримейн никога не беше ритал футболна топка. Питър също. Момчето, което проходи, без да пълзи, никога нищо не беше играло. Той, обаче, по природа беше физически здрав, защото животът го беше научил да се справя с болката.

Когато порасна, премина през болката, кълбо от напрежение, което нямаше нищо общо с играта. Както будният му ум жадуваше за знание, така и неспокойните му мускули жадуваха за физически катарзис.

Сам, не Питър, предложи да играят футбол. По природа физически здрав, с неспокойни мускули, Сам се влюби в спорта, който наскоро откри.

Не спираловидният пас, погрешно подаден от Питър в деня преди Коледа можеше да убие Самюел Ланкастър Тримейн. В изблик на ентусиазъм момчето само ритна топката и тя се завъртя, но падна зад него. Той се спусна след нея.

Шофьорът на колата беше тяхна съседка, която се връщаше от коледен пазар. Беше от внимателните шофьори. И тя имаше деца. Знаеше как измежду паркираните коли изневиделица може да изхвърчат топки, следвани от пъргавите крачета на малчуганите. Но нямаше опит с топки, които спираловидно падат от небето.

В безсъзнание и целият в кръв, закараха по спешност Сам в Масачузетс Дженерал Хоспитъл. След линейката тръгна колона от коли. Питър за малко да остане, ако не беше махнал на един съсед да го вземе.

Момчето остана изолирано от вниманието и любовта, с което обградиха дядото и бабата на Сам в чакалнята на спешното отделение. Беше се втренчил в двойната врата, зад което лекарите се опитваха да спасят живота на Сам.

Най-после се появиха двама лекари, облечени в бели престилки. Те отидоха при насъбралото се множеството. Питър също се приближи, но толкова, колкото да може да чува.

Нараняването на Сам на главата не беше толкова опасно, колкото изглеждаше на местопроизшествието. Само леко сътресение. Бил буден и в съзнание. Порезните рани и ожулванията вече не кървели, а счупената му ръка, която наместили, скоро щяла да оздравее. Основното им съмнение било за разкъсан далак. Вместо да чакат, по-разумно било да проверят, затова с разрешението на баба му и дядо му искали да направят диагностична операция.

След това лекарите и семейство Тримейн се отправиха към двойната врата. В последния момент един от лекарите се обърна, хвърли поглед към чакалнята и се приближи до Питър.

Клекна, представи се и попита момчето:

— Ти ли си Питър?

— Да.

— Сам каза да ти предам, че е добре.

— Добре ли е наистина? — Във въпроса на Питър прозираха девет години недоверие.

— Да, добре е. Не е в идеално състояние, но определено е добре. Ще мине малко време, докато отново се върне към нормалния начин на живот. Но и това ще стане.

— Наистина ли?

Лекарят и момчето се гледаха в очите.

— Наистина, Питър. Обещавам.

Питър повече не го видя. Лекарят в бяла престилка не излъга. Сам нямаше разкъсване на далака, а счупената му ръка щеше да оздравее без никакви последици за упражненията му по цигулка и играта на футбол.

Според обещанието Сам щеше да се възстанови напълно. Юношеските си години щеше да прекара в околосветско пътешествие, след което щеше да се върне да живее в Париж с баба си и дядо си.

За разлика от родителите на Питър, семейство Тримейн не изчезнаха през нощта. Не забравиха да се сбогуват. Дори се опитаха да убедят Питър, че инцидентът със Сам не е по негова вина. Те знаеха кой ритнал топката. Дори признаха на момчето, и на всички присъстващи, че са изменили на родителските си задължения. Трябвало е да обяснят на внука си опасността от топките и колите.

В кварталите, където пространствата бяха заградени и имаха врати, и където Питър прекара първите девет години от живота си, нямаше такава опасност. И въпреки, че случилото се не беше по вина на Питър, фактът си е факт: ако Питър не беше приятел на Сам, същия този ден преди Коледа момчето щеше да си стои у дома и да свири на цигулка.

Подобни мисли обсебиха съзнанието на Питър. Той нито веднъж не отговори на картичките на Сам, получавани в сиропиталището, и накрая едностранната кореспонденция престана.

В неспокойните часове след училище Питър тичаше бързо, полагайки сетни усилия. Все по-бързо и по-задъхано към болницата, където един лекар го погледна в очите и му каза истината.

Един ден Питър влезе вътре. Болницата се превърна в свещено убежище за момчето, нещо като катедрала и дом едновременно. Той чувстваше, че мястото му е там, където беше отворено денонощно и кипеше от напрежение, същото онова напрежение, което го караше да тича посред нощ. Мястото, където ранените деца ги спасяваха.

Момчето, което си остана неосиновено, завърши медицинското училище в Харвард сред първите трима зрелостници на име Харт. Но той беше единственият Харт сред лекарите стажанти детски хирурзи, настанени в „Мас Дженерал“. В другите общежития имаше още няколко на име Харт, също и в Далас, където Питър беше специализант стипендиант в областта на травмите в продължение на две години и в Сиатъл, където заемаше пост във факултета до момента, в който го назначиха шеф на детската хирургия в Шведския медицински център.

В центъра беше единственият педиатър на име Харт. Но шест месеца след неговото пристигане, лекарите с тази фамилия станаха четирима. Вторият, интернист-хематолог, беше вече на щат. Третият и четвъртият бяха семейство и щяха да се присъединят към персонала след края на стажа им по рехабилитация.

Питър беше започнал работа едва три дни по-рано, когато се отзова на едно дежурство на доктор Харт, липсваше първо име. Беше десет вечерта. Питър не беше дежурен. Чувстваше се неспокоен и кръстосваше коридорите.

Знаеше, че не него търсят в стая АТ14-222. „Аскуит Тауър“ беше медицинското крило, но безцелната му разходка го доведе в тази част, в близост до единадесетия етаж.

Онкологията на четиринадесетия етаж се намираше само на четири стълбищни площадки, които той с лекота изкачи. Питър и асансьорът пристигнаха едновременно.

— Какъв е проблемът? — тихо и спокойно попита Питър, докато преглеждаше пациента в стая 222. Крехката жена се задъхваше, задушаваше. Имаше присадена трахея. Устните й бяха станали сини. Очите й щяха да изскочат от орбитите.

— Сега сте с остра левкемия, от години страдате от болестта на Хочкин, имате и плеврална втвърдена тъкан, която може би е хлорома.

— Не направиха ли биопсия?

— Да, днес следобед.

— Дайте ми най-голямата игла. — Питър нежно се усмихна на задушаващата се жена и я погледна направо в очите, които изразяваха недоумение. — Вие ще се оправите, обещавам ви.

Той не спираше да говори и да я уверява, докато пое с протегната ръка иглата шестнадесети размер и опитните му пръсти опипаха кожата под ключицата. — Имате напрегнат пневмоторакс и след около две секунди…

— Джоана.

Питър не се обърна към гласа, който идваше зад гърба му. Но видя реакцията на пациентката. Облекчение, въпреки обзелата я паника.

Питър можеше да се обзаложи, че тя вече не може да говори.

Но успя да прошепне с лека усмивка:

— Робърт.