Катрин Стоун
Пратеник на бурята (3)

Втора глава

В онзи априлски следобед Форсайт изглеждаше очарователен, някак древен и затрупан от снежен черешов цвят.

Тук щеше да приключи пътуването на Рейф. Трябваше да приключи. Но дали щеше да се намери работа за него тук?

Само ако се случеше чудо и някой коняр напуснеше мястото си.

Той спря в Садълри, където щеше да попита за работа. Нямаше да позволи на никой да го вижда в такъв опърпан и изнурен от пътя вид, освен на администраторката в странноприемницата „Сребърната лисица“.

Щом тя съзря Рейф, той веднага се извини.

— Глупости! — отвърна администраторката, която беше и съдържателка на странноприемницата. Хариет беше познавач на човешкия характер, както сама се изрази. Целият град беше на същото мнение. Беше се появил един млад мъж с характер.

Докато го регистрираше, Хариет отговори на въпроси, които Рейф дори не беше задал. Може би не е за вярване, отбеляза тя, че в петък има свободни стаи. Особено днес, когато започваше пролетната ваканция.

Но Форсайт, в действителност, не беше ваканционно селище. И слава Богу! Дори туристи не идваха тук. Можеше да бъде добра туристическа дестинация, но никой нямаше да направи ни най-малко усилие в тази посока. Жителите на Форсайт, мнозина, от които работеха през седмицата в окръг Колумбия, се настройваха войнствено, щом трябваше да запазят спокойствието на провинциалните си домове.

Странноприемницата „Сребърната лисица“, единственото място във Форсайт, където човек можеше да пренощува, имаше осемнадесет стаи. Не се предвиждаше разширение, нито сега, нито в бъдеще.

С изключение на тази пролука през април — какъв късмет, че пристигна сега! — странноприемницата беше резервирана за месеци напред. За посветените, най-вече жители на Вашингтон, Форсайт беше мястото, където се скриваха заради романтични забежки.

Градчето беше известно и с люляците, което обясняваше наличието на свободни стаи днес. Това беше спокойният период, предхождащ „лавината от цъфнали дървета и посетители“, която щеше да залее градчето след около две седмици, та чак до юли.

Градският съвет гласува празнуването на официален фестивал на люляците. Но тъй като хората, така и така, идваха да наблюдават цъфтежа, градският клуб започна да организира официални обиколки. Поне този благотворителен жест можеше да направи. Люляците бяха така прекрасни, че беше невъзможно да не им се наслади човек. Освен това, организираните обиколки внасяха ред сред задръстванията по тесните провинциални пътища.

— Струва си да дойдеш пак след около две-три седмици — рече Хариет. — Не че ще имам стая за теб, за съжаление.

— Надявам се, до тогава все още да съм тук. И да си намеря работа.

— Каква работа?

— С коне.

— Е, дошъл си, където трябва. Нямам представа какви са възможностите в момента, но все нещичко трябва да има. Знам как да разбера.

„Къщата на люляците“, компания за недвижими имоти, извършваше всякакви услуги, свързани със собственост. Собствениците на имоти одобряваха това улеснение. По-голямата част от тях бяха твърде заети, за да се занимават със задължителната поддръжка, още по-малко с непредвидените инциденти, та благодарение на Марла Блеър, предприемач в „Къщата на люляците“, работата не само, че вървеше, но при това беше перфектно изпълнена.

В „Къщата на люляците“ го очакваше молба за кандидатстване на работа на името на Рейф, чистичко напечатано. Хариет се беше обадила по телефона предварително. Тя посъветва Рейф да даде имената и телефонните номера на поръчителите си веднага, щом влезе. Докато Рейф попълваше това, за което и Хариет, и всички останали знаеха, че е общ въпросник, Лорейн, заместничката на Марла, понастоящем в Швейцария, имаше възможност да се обади по телефона на поръчителите.

Освен това, Хариет му даде много полезна информация за двайсет и осемгодишната жена, която държеше в ръцете си съдбата на Рейф. Лорейн беше много добра в работата си. Ненадминат професионалист. Но можеше да бъде и сдържана в случаите, когато изказваше отрицателно мнение.

Нежелание, достойно за възхищение. Ако човек не може да каже нещо хубаво, по-добре да не казва нищо. Но в бизнеса, това невинаги се оказваше практично, дори беше нежелателно.

Лорейн имаше напредък в усилието си да бъде пряма. Все пак, се учеше от най-добрата. Никой не умееше да бъде толкова любезен и същевременно толкова прям като Марла Блеър. Въпреки това, ако Рейф усетеше, че тя скрива нещо, щеше да я попита какво е то.

„Лорейн е много красива“, беше добавила Хариет, сякаш почувствала вина за отрицателните си забележки, въпреки че беше делова жена. Съдържателката на странноприемницата набързо добави и нещо друго. През юни Лорейн щяла да бъде красива булка на сватбата си с някакъв пилот от Делта Еърлайнс.

Двадесет минути след като попълнената молба на Рейф беше доставена в офиса на Лорейн, заведоха и самия него там.

— Бих искала да си изясня няколко въпроса — заговори ненадминатата професионалистка, след като той седна. — Пристигнал сте във Форсайт днес, и веднага афиширате, че търсите работа за една година поне.

— Така е.

— Въпреки, че нямате роднини в района?

— Въпреки това.

— А приятели?

— Нямам.

— Защо тогава избрахте Форсайт?

— Изглежда хубаво място за живеене.

— Така е. — Лорейн се усмихна. Тя наистина беше красива. — Написали сте, че се интересувате от всякаква работа, свързана с коне.

— Да, при положение, че не се вреди на конете.

— Няма нищо, което не бихме… Няма проблем. Нали не желаете да работите специално с понита за поло?

— Не.

— Или да участвате в лов?

— Не. Всъщност, бих предпочел да не участвам.

— Какво ще кажете, ако се грижите за възрастните коне? Онези, които са твърде стари за езда и изискват специални грижи?

— Да, бих искал.

— Имате ли кон?

— Не.

— Но можете да си вземете, ако смятате, че е важно за вас да яздите.

— Бих могъл, ако имаше значение, но няма.

— Е, имате отлични препоръки. Сигурна съм, че това ви е известно. Ед, управителят на ранчото в Тексас, ме помоли да ви предам, че му се иска да се върнете на работа при него.

— Бих желал да остана тук.

— Добре. Защото имаме свободно място във фермата „Убежището на лисицата“. Това е най-известната ферма във Форсайт. Ако искате, можете да живеете там, в помещението за файтони до конюшнята.

Дори Хариет да не беше споменала за сдържаността на Лорейн, Рейф веднага щеше да я забележи. Освен това, усети вътрешно напрежение у младата жена и зачака.

— Има един… малък проблем, за който трябва да ви уведомя. Необичайно е, защото е свързан с Марла Блеър, а тя е собственичката на „Къщата на люляците“ и живее във фермата. Но както тя би се изразила „Без изненади“. Разбира се — Лорейн се замисли, — това, което се случи, е изненадващо. Миналата седмица, преди да замине на дълго пътуване до Женева, Марла нае един мъж, Джаред, да се грижи за конете. Вчера той напусна. Не знам подробностите. Джаред не пожела да говори, с изключение на това, че е свързано с Брук.

— Коя е Брук?

— Седемнадесетгодишната дъщеря на Марла. Все още не съм говорила с нея. Тя е на училище. А Фей, която също живее във фермата, не знаеше за напускането на Джаред, докато не й казах. Така, че каквото и да се е случило си остава догадка в някаква степен.

Какви ти догадки. Рейф имаше осемгодишен опит с момичета с наследство.

— По-добре ми разкажете за Брук.

— Тя е ужасно умна. Като Марла. През юни ще се дипломира като отличничка на класа. До днес бих казала, че е… различна. Но не трудна. Не я познавам добре. Не съм сигурна, че някой изобщо я познава. По-голямата част от свободното си време прекарва с конете.

— Колко са конете?

— Шест. Трите възрастни, за които споменах. И два коня, отглеждани в „Убежището на лисицата“, които само Брук язди. И Рапсоди. Той е последният спасен екземпляр във фермата, единственият през последните седем години. Млад е, на пет години, мисля, и потеклото, което има, може да го направи най-добрият ефектен скачач в графство Лаудаун. Наистина скача до небето. Но не позволява на хора да скачат с него. Предишният си собственик го е хвърлял много пъти. Въпреки вложените пари, тя не го искаше. Днес всички спасяват обречените коне, но никой, освен Брук, не пожела да спаси Рапсоди. Марла склони, при условие, че Брук обещае да не го язди. Което означаваше, че Джаред получаваше правото да язди Рапсоди. Марла му го каза. И тази есен, когато Брук постъпи във Васар, той щеше да язди пълнокръвните коне в „Убежището на лисиците“ — Тя озадачено повдигна рамене. — Джаред е известен с класата си. Уважават го във Форсайт, и е шампион посвоему.

— Не и човек, който би напуснал, защото Брук решила, че не желае той да язди спасеното от нея конче.

— Не. Определено не. Е, това е. Прословуто имение. С три изключителни коня, включително и Рапсоди, които може би ще яздите, ала е възможно и да не яздите. Плюс малко тайнственост, която може да се превърне в проблем, но може и да не се превърне.

И, една разглезена тийнейджърка с наследство, на име Брук, мислено допълни Рейф думите на прекрасната Лорейн.