Катрин Стоун
Пратеник на бурята (29)

Двадесет и осма глава

Телефонът събуди Лили от дълбок сън.

— Рейф — отвърна тя в просъница.

— Аз съм Питър Харт, Лили.

— Доктор Харт.

— Питър.

— Питър.

— Съжалявам, че те събудих. И че не съм Рейф.

Часовникът на нощното шкафче показваше девет и петнадесет. Вечерта.

— Рано е. Почти целият свят е буден по това време.

— Но той не се е занимавал с бонбонени мозайки предната нощ. Чудесни са.

— Благодаря.

— Едит ми каза, че имаш желание да направиш няколко мозайки за Седмо северно.

Тя седна в леглото и включи лампата. Но адреналинът, необходим за това усилие, все още спеше като нея.

— Лили? Там ли си?

Успя да каже само:

— Да.

— Не съвсем. И може би нямаш вече желание?

— Едит каза, че ще пожелаете да се включите в проекта.

Да пожелае? Да. Но…

— Не е необходимо, Лили. Мога да се заема само с изчисленията, за да съм сигурен, че имаш всичко, каквато ти трябва. Едит с голяма радост ще се заеме с подробностите. Изглежда точно това предпочиташ и ти.

— А вие? Искам да кажа, че заради мен, нашите две срещи бяха…

Лили няма нужда от смущаващото ти присъствие. Споменът за думите на Рейчъл не беше нужен. Самата Лили, макар и тихо и в просъница, му предаваше това ясно послание.

— Смущаващи? — предположи той.

— О! Ами, аз… о, Боже!

— Време за лягане?

— Предполагам. Съжалявам.

— Това трябваше да го кажа аз.

— Съжалявам!

Питър чу усмивката й.

— Няма защо. Нали няма да забравиш, че съм се обаждал.

Сега Лили чу неговата усмивка.

— Откъде да знам?

 

 

Рейф се прибра във фермата в десет и половина.

Когато си тръгна от Лорейн, беше изтощен до смърт. По-мокър, и по-настинал не можеше и да бъде, може би само не толкова кален.

Той отклони всичките й предложения за горещ душ, сухи дрехи, храна, всичко.

Вторият кран беше пристигнал навреме. Измъкнаха Рейф и Дафни от шахтата здрави и читави, и ги сложиха върху земята, подгизнала, но солидна.

През целия път на връщане към фермата Рейф си повтаряше, че щастливият край е добро предзнаменование. Брук няма да е открила това, от което той се страхуваше.

Трупът беше почти изцяло изровен, освен неясните мисли в съзнанието му. Изглеждаше ужасяващо.

Но може би, той не спираше да си повтаря, това е зловещ плод на смразеното му въображението.

Докато тя спи, той щеше да разбере, щеше да направи финалните разкопки.

Късно… или рано.

Колата на Брук я нямаше.

А тази на Лили стоеше на паркинга.

Лили си беше у дома, и спеше, ако се съди по светлините в имението, които през последните дванадесет години светеха по едно и също време.

Къде ли беше Брук?

Във всекидневната в къщата нямаше никакви следи, само малко доказателства, които му вдъхнаха увереност. Изображенията, които той й беше нарисувал, бяха там. В спалнята също не откри нищо, само дето дрехите й бяха в стенния гардероб, куфарът й на пода, а паспортът й на тоалетната масичка.

Брук не беше си заминала. Просто беше излязла в дъждовната нощ. Защо? Къде?

На Рейф това не му харесваше.

Но той се опита да не се тревожи от отсъствието й като си внуши, че лошото му предчувствие е само един мираж, лош кошмар, илюзия от сънищата, която обаче, разкрива истинската си същност на неправдоподобна мешавица, в момента, в който се събудиш. Рейф беше готов да се събуди.

Той се върна във всекидневната и отвори писалището. Подвижният плот не беше пипан, откакто го видя за последен път. Кутията за бижута беше затворена. Пликът си стоеше в отделението. Кубчето с листи „да не забравя“ и писалката лежаха на една страна.

Рейф прокара пръсти по повърхността на най-горния лист, усети вдлъбнатините, но не успя да ги разчете. После поднесе кубчето на светлината.

Осветените сенки го плашеха.

Имаше ли друго обяснение? Може би. На всяка цена щеше да го потърси. Ами ако кошмарът беше действителен?

Земята щеше да преобърне, но нямаше да допусне Брук да разбере. Той започна да къса лист след лист, докато най-после не остана и най-малката следа от вдлъбнатина. След това насочи вниманието си към дясното чекмедже.

Беше празно. Медицинските досиета на Лили липсваха. Той се надяваше, така се надяваше, че са в имението… или у Брук, все някъде, в тази опасна нощ.

Нямаше смисъл да умува. Особено, когато в кухнята може би имаше бележка за него. Но не.

Или в къщата на конярите. Не.

 

 

Брук все още не беше се върнала от среднощния се ангажимент, когато Рейф излезе от душа. Не се прибра и докато той се обличаше, нито докато говореше по телефона.

Мина още един час. Рейф беше неспокоен, нервен.

Когато най-после в полунощ Брук се появи, тя беше съвършено различна от младата жена, която той остави преди няколко часа. Вярно, че вятърът я беше разрошил, а дъждът измокрил до кости. Часове преди това нищо не можеше да я спре да отиде с него в шахтата при Дафни.

Но сега бурята й служеше за прикритие и тя почти не го погледна, докато излизаше от колата. Втурна се към багажника и извади един кашон с етикет „Кинко — Шантили“. Не му позволи да го занесе в къщата.

Отвън останаха вятърът и дъждът.

Но вътре се втурна бурята.

— Брук?

Тя постави кашона на пода сама, въпреки че той беше до нея, готов да помогне, и съблече палтото си.

— Как е Дафни?

— В безопасност. — Рейф последва Брук, която отнесе кашона на килима. — Ти как си?

— Добре съм. — Брук коленичи до кутията, отвори я, извади медицинските досиета на Лили, копията, които беше извадила, и два пакета оризова хартия. — Лили се върна.

Рейф също коленичи.

— Забелязах.

— Говори ли с нея?

— Не. Брук?

Тънките й пръсти разкъсаха целофана на единия пакет.

— Да?

— Какво има?

— Нищо.

— С изключение на това, че срещата ти с Лили не е минала, както очакваше.

Тя вдигна бърз поглед от купчините, които нареждаше в редички на пода.

— Напротив, всичко мина много добре. Благодарение на теб. Чудесно е, че се видях с Лили. Тя е чудесна, нали? Прекрасна, красива…

— Кажи ми какво има?

— Нищо! Всичко е наред.

— Пипала ли си пак в писалището?

— Какво? Не.

— Но си направила копия на медицинските досиета на Лили.

— О, да. Ами, защото доктор Робърт Харт, хематологът, лекувал Лили и младоженецът на снимката от сватбата, ще е тук утре сутрин, за да ги прегледа.

— Утре сутрин? Защо?

— За това, което обсъждахме, да разбере дали може да даде окончателна и окуражителна диагноза.

— Защо е това бързане?

Брук вдигна поглед. Тъкмо бършеше купчините от папки.

— Не мога да повярвам, че ми задаваш този въпрос! Колкото по-скоро Лили разбере, от какво е страдала, и по-важното, че вече е оздравяла, толкова по-добре.

Но не и за теб.

— Денят беше дълъг, Брук. Да си лягаме.

Гласът му я отведе в леглото, обгърна я с обещание за сънища, които не можеха да се сбъднат.

Гласът на Брук се зарея в пустинята, където тя трябваше да отиде. В попарената страна на древните фараони тя се справяше чудесно.

— Не мога — отвърна изтъкнатата египтоложка. — Трябва да подготвя досиетата на Лили за доктор Харт. Оказва се, че освен на листчета майка ми е писала бележки и коментари върху самите страници, също както в годишника от гимназията, преценки на предположенията на лекуващите лекари на Лили за диагнозата. Интересувам се от коментарите на майка ми, но тъй като те са лично мнение, не факти, имам намерение да ги изтрия от оригиналите. От научна гледна точка е справедливо да го направя. Не съсипвам доказателства от досиета, това е само нейният анализ на нещата. Имаш вид на човек, който не е съгласен.

О, но аз съм съгласна.

— Съгласен съм… с това. Но ме тревожи твърдението ти, че всичко с наред. Че си добре. Какво криеш?

— Нищо.

— Брук? Спомняш ли си как щяхме да прекараме остатъка от деня? Щяхме да говорим, да се любим и да си споделим всички истини.

— Да, разбира се. Има чудесна новина. Но се отнася до Лили. И нейното бебе. Бебето на Лили… и на теб. Но всичко се промени.

— Какво имаш пред вид под „всичко“?

— Домът на Лили.

— И?

— И това, че нашето време свърши. Настъпи нашият завършек. На нас нищо не ни предстои, нито ново начало, нито празник.

— Това ли е всичко, което искаш?

— Да.

— И ти щеше да ми кажеш същото нещо, независимо дали Лили се върна у дома един ден по-рано или не?

— Да.

— Не ти вярвам. — Гласът му беше нежен. Той се усмихна. — Но стига за сега. Ще ти помогна да изтриеш коментарите на майка си.

— Не, благодаря. Бих искала да ги прочета преди това.

— Нали направи копия?

— Да, но те са черно-бели. Забележките й имат цветен код. Ако е възможно, бих искала да открия кода, преди да го изтрия.

— Искаш да те оставя сама. — Усмивката му я нямаше вече.

— Да, моля те.