Катрин Стоун
Пратеник на бурята (25)

Двадесет и четвърта глава

Лили беше стигнала средата на стъкления тунел на „Уинд Чаймс“, когато реши да се върне в Шведския медицински център, разбира се, не в „Педиатрията“, от, където току-що избяга.

С хирурга срещата приключи. По нейна вина, не по негова.

Не беше най-добрият й ден. Вярно, успя да се извини. Едва-едва. Въпреки грешката, тя имаше среща точно е човека, с когото трябваше да поговори за мозайките си — Питър Харт.

Трябваше да не пренебрегва случайното съвпадение и да се възползва от възможността да представи идеите си. Пък нека той да проявява неодобрение и пренебрежение.

Поне щеше да даде шанс на своето изкуство, на себе си.

На Питър Харт.

Защо ли си беше въобразила, че може да го разгадае що за човек е? Той се оказа съвсем нормален. Тя дори долови тъга.

Защо ли? И привързаност. Защо не?

По-логичният въпрос беше защо го попита дали е син на Робърт Харт. Знаеше, че не е. Хематологът вдовец нямаше деца.

Не можеше да си обясни кое провокира този въпрос. Несъмнено същото онова заблуждение, което я тласна към рецепцията, за да съобщи за някакъв потенциален убиец на свобода, и което я накара да си въобрази, че вижда в тихите води на тъмносивите му очи някакви необуздани емоции.

Дори Питър Харт да харесаше мозайките, украсили мрачния му кабинет, дори да ги заобичаше, тя просто не можеше да си представи как двамата ще работят заедно.

През целия си живот беше живяла уединено. Неколцината й познати мъже знаеха всичко за нея и също я бяха отделили от света. По време на Чудесното си Приключение тя откриваше колко затворен беше животът й във фермата „Убежището на лисиците“.

Не беше готова за подвизи, но и нямаше да бие отбой. Имаше намерение да се срещне с другия доктор Харт. Адреналинът й се беше покачил, докато разговаряше с Питър.

Не беше трудно да намери Робърт Харт, след като знаеше къде да го търси. Сектор „Вътрешни болести“ се помещаваше в сградата „Аскуит Тауър“ в медицинския център. От означенията на входната врата разбра, че кабинетът му е AT11-801. „Аскуит Тауър“, единадесети етаж, стая 801.

Приятният хематолог, който навремето пробиваше големи дупки в костите й, не беше в кабинет АТ11-801. Стоеше в коридора.

На Лили й се стори, че беше той. Легнала в болничното си легло и през погледа на болното дете, тя едва ли беше забелязала как изглеждат лекарите, които я лекуваха.

Обаче знаеше имената им. И гласовете им. И болезнените процедури, които предстояха с всеки един от тях. Доктор Нюман, газове в артериалната кръв. Доктор Мейтлин, гръбначна пункция. Доктор Фарли, ендоскопия. Доктор Ривърс, церебрална артериограма.

Доктор Харт, биопсия на костен мозък.

Мъжът пред АТ11-801 не говореше, той слушаше. Една млада жена, вероятно студентка по медицина, споделяше интригуващите си мисли, докато той разглеждаше лабораторните резултати, които тя му беше донесла.

Той успяваше да слуша внимателно и да преглежда данните. Също като баща.

Лили внезапно усети празнота. Баща й липсваше толкова много. Щеше да му го каже, ако знаеше, че го вижда жив за последен път, когато той вдигна качулката на якето й и й пожела да се забавлява, да се забавлява.

Лекарят в коридора беше на възрастта, на която щеше да е баща й, ако беше жив. Към средата на петдесетте. Единствено очилата за четене подсказваха възрастта му.

Друг един скъп спомен нахлу в мислите на Лили. Глупавата усмивка върху лицето на баща й, когато за първи път сложи очилата. Или радостта му, когато откри, че евтините очила от дрогерията вършат добра работа.

Джон Рутледж стана почитател на простите увеличителни стъкла. Убеди Фей да носи очила за четене, също Марла и Къртис.

— Лили?

Беше гласът на доктор Харт. Определено. Но за един вълшебен миг й се стори, че вижда лицето на Джон, усмихнатите му очи, надзъртащи над стъклата, закрепени на носа му.

— Доктор Харт. Здравейте. Не искам да ви прекъсвам.

— Няма нищо! — настоя младата жена. — Закъснявам за клинични упражнения. Благодаря за бързата консултация, доктор Харт.

— За теб винаги, Джули.

Робърт Харт се отправи към Лили. Тя го посрещна по средата на коридора.

— Изглеждаш чудесно, Лили.

— Благодаря. Аз наистина се чувствам, чудесно. А и резултатите от изследванията са в рамките на нормалното.

— Като те виждам и като имам пред вид, че от дванайсетина години не си имала никакви симптоми, не се учудвам от това. Моля, заповядай.

Посрещна я усещане за уют, не враждебност. Уюта на дом, отдалечен от този, който той беше споделял със съпругата си Джоана. Нейният стил все още можеше да се почувства. Защо ли да го изличава?

Самата Джоана присъстваше там, на сватбената им снимка в сребърна рамка. Робърт искаше Лили да я види.

Гравираният надпис гласеше: „Джоана и Робърт“. Датата беше месец май, две години преди да се роди Лили. Декорът й беше много добре познат, свод от цъфнали люляци.

— Вие сте сключили брак във фермата.

— Да. Благодарение на родителите ти, които ни предложиха, и на Марла, която ги помоли за това.

Той обясни, че познавал Марла, защото заедно с още четирима лекари, настанени в Шведския медицински център, били наематели на една къща в Джорджтаун. Марла и Джоана доста се сближили през месеците, преди Марла да се премести във фермата, и щом разбрала, че Джоана и Робърт ще се женят, организирала официален обяд за приятелите си в „Убежището на лисиците“ и тези от Джорджтаун, по време на който сред цъфналите люляци им направили предложение за сватбеното тържество.

— Майка ти настояваше, че това е единственият начин да се направи сватба. Баща ти също се съгласи. Прави бяха. Беше единственият начин. — За миг Робърт се взря в сватбената снимка, после в осиротялото момиче. — След този ден никога повече не видях майка ти, Лили. А как ми се искаше. Беше така прекрасна. Но след сватбата се преместихме в Бостън. Джоана страдаше от лимфома на Хочкин, и тъй като семействата и на двама ни живееха в Бостън, решихме да продължим терапията там. Само Джоана беше сигурна, че ще отмине… и действително отмина. Живя двадесет и девет чудесни години. През първите десет останахме в Бостън, после се върнахме в окръг Колумбия. Започнах отново работа във факултета на Шведския медицински център около седмица преди да се разболееш. Нито баща ти, нито Марла знаеха, че съм в града, докато не се появих до леглото ти.

— Те не са ви молили да ме прегледате?

— В началото не. Твоите лекуващи лекари ме помолиха. Моята специалност е хематология при възрастните. Обаче, научната ми работа беше в сферата на разсеяна коагулопатия на кръвоносните съдове. РККС. От това страдат пациенти във всякаква възраст, и причините са всякакви потиснати процеси като травма, тумор, и както в твоя случай, септичен шок.

— Веднъж провокирано, не отминава.

— По-често да. Но обикновено, след лечение на потисната причина, РККС се лекува. Като при теб. Макар, че през следващите седем години, ще наминавам да ти правя биопсия на костния мозък.

— Не заради научната ви работа.

— Радвам се, че разбираш. Ти страдаше от някои други хематологични аномалии, които изискват периодични изследвания на костния ти мозък. Продължих да следя твоя случай, защото баща ти… лекуващите ти лекари и Марла пожелаха. Мразех да правя биопсии, Лили. Причиняват болка. Но няма друг начин да се вземе материя.

— Нито да се получи нужната информация.

— Страхувам се, че е така. И съжалявам.

— Аз не съжалявам. Как иначе щяхте да разберете какви медикаменти да ми предписвате? Вълшебните лекарства, които поддържаха живота ми, докато предателските антитела не бяха принудени да капитулират.

Лили се усмихна на мъжа, загубил любящата си съпруга, както баща й беше загубил Каролин. Мъжът, който й напомняше за Джон с емоциите си, по най-прекрасен начин.

— Бихте ли искал да посетите фермата?

— О! Аз… да. Благодаря, Лили. Бих искал.

— По кое време ще ви е най-удобно?

— Когато нямам прегледи. Това ще рече до края на този месец, после през юни, след което едва през септември.

Рейчъл Дейвис беше казала, че не е възможно да е на повикване непрекъснато, но той поемаше юли и август, летните ваканционни месеци, когато колегите му със съпругите и децата си предпочитаха да почиват.

— Можете ли да дойдете тази събота и неделя?

— Бих могъл. — Робърт се замисли над внезапно възникналото пътуване към миналото му. — Да. Тази събота и неделя е добре. С изключение на това, че ти не си сигурна?

— Сигурна съм, че Брук ще се радва да се запознае с вас, щом с Марла сте били добри приятели. Тя би искала. Не съм сигурна единствено за плановете й за уикенда. Най-добре е първо да я попитам.

 

 

— Говори ми, Брук.

— Сигурно се е чувствала така в онзи следобед, когато застреля Джон. Сигурно мълниеносно е потърсила пристан в това място на отчаяние. Джон никога не би я наранил. Нито би я уплашил. Но нещо сигурно е провокирало спомена. Искам само да я прегърна с ръце и да й кажа, че всичко ще е наред.

— Не правиш ли точно това сега?

Рейф прегръщаше дъщерята на Марла, въпреки че те не се докосваха.

— Да — прошепна Брук, — да.

Тя подържа още малко снимката, която я разстрои, после нежно я сложи настрана. Треперейки, тя отправи поглед към следващата. Беше весела снимка. Сватбена снимка, направена десет седмици по-късно във фермата.

Младоженецът беше един от лекарите съквартиранти на Марла. Носеше смокинг. На снимката от Бъдни вечер беше с дънки, очевидно нямаше дежурство, но изглеждаше недоспал. Младоженката беше блондинката, която така съсредоточено говореше на Марла пет дни след изнасилването. В началото на януари изглеждаше здрава, но през май на сватбата си имаше нездрав вид… и беше много влюбена.

Марла отново беше същата Марла. Рижата й коса, пораснала с десет седмици, блестеше като ореол край усмихнатото лице.

Тя сияеше, всъщност цъфтеше, може би от бременността.

Или не.

— Не е възможно да е била бременна в пети месец тук.

— Не изглежда да е — съгласи се Рейф. — Но се случва. Всички, в това число и Хариет, разбраха, че Лорейн е бременна едва, когато тя беше в шестия месец. Нали знаем, че ти си се родила четири месеца след като е направена тази снимка? Съвсем определено?

Несъмнено. Снимките на новороденото, обозначени с дати, бяха наредени в албумите на Елиз. А Брук имаше копие на свидетелството си за раждане.

— Да. Знаем.

Следващата, всъщност последна, снимка беше още едно фактологично доказателство. Беше направена две седмици преди да се роди Брук. На нея Марла в напреднала бременност се радваше на някаква плетена люлка в бледоморав и кремав цвят в апартамента си в „Убежището на лисиците“.

— Изглежда много щастлива, точно преди да те роди.

— Надявам се, че е била щастлива.

— Знам, че е била щастлива. — Рейф й се усмихна и забеляза умората по лицето й, въпреки, че през нощта беше спала добре.

— Може би е по-добре да си направим почивка с кифлички и горещ шоколад.

— Може би. Но бих искала да приключа. Не остана много.

Брук остави плика обратно в отделението, после отправи поглед към предметите върху писалището.

Писалката и кубчето с листи „да не забравя“ бяха обичайните канцеларски консумативи в „Къщата на люляците“. Но правеше впечатление колко небрежно бяха оставени: писалката нямаше капаче, кубчето с листи беше изкривено, сякаш Марла беше драснала нещо набързо, после излязла.

На листите нямаше нищо написано. Но докато разглеждаше най-горния лист, опитните пръсти на Брук откриха вдлъбнатини. За да й стане съвсем ясно каква проблемна ситуация в „Къщата на люляците“ е занимавала за последно деловата жена, Брук можеше да направи тест с гума.

Археоложката в нея би извършила теста веднага на място. Но дъщерята имаше нещо по-належащо. Искаше да разгледа последната вещ, кутията за бижута, и да приключи с това занимание.

Брук се страхуваше да отвори кутията. Не й беше приятно, че Марла ценеше повече бижутата, отколкото медицинските досиета на Лили. Всички скъпоценни камъни, които Марла някога беше носила, се намираха в апартамента й в западното крило.

Може би в кутията имаше момичешки принадлежности, евтини бижута, слагани, докато компанията мие някоя кола или се забавлява край басейна. Или може би майката, забележителна в толкова много отношения, е била вдъхновена за изкуството, също както Брук. Може би и тя като Брук се е вълнувала от илюзията за собственото си творчество, при условие, че внимателно следва инструкциите в комплекта за изработване на бижута.

Брук се надяваше да намери ръчно изработени гривни.

Но откри много повече.

Куп таблетки. Те бяха прилежно наредени в кадифените си отделения по цвят и форма, подобно на най-любимите скъпоценни камъни на Марла.

— Таблетките на Лили. Допълнителните за Фей. Лекарите винаги предписваха няколко в повече, и Фей ги скриваше в шейковете.

В кутията за бижута имаше само таблетки. Накрая в най-долното чекмедже Брук откри шишенце с капки за очи, купено под щанда.

— Странно — рече тя, — Лили никога не е имала проблеми с очите. Вероятно в един момент са се появили. Беше заплашена от синдрома на Сьогрен. Предполагам мама ги е взела, за да са под ръка, ако се наложи.

Изглежда приемливо Марла да ги е запазила за всеки случай. Но може би имаше друга причина.

Може би жената, която беше влюбена в скъпоценните камъни, ценеше таблетките на Лили, защото бяха заменили съкровищата в кадифените отделения.

На кого му трябват диаманти, щом можеш да спасиш Светла Звездичка?