Катрин Стоун
Пратеник на бурята (24)

Двадесет и трета глава

Питър Харт не обичаше да закъснява. Но работата, която беше избрал да работи през целия си живот беше такава, свързана с грижа за пациента.

Никога не съжали за решението си. Съжаляваше само, че накара пациента си от срещата в единайсет часа да го чака до обед, още повече, че на Едит й се налагаше да излезе в единадесет и половина, за да не закъснее за официалния обяд в началното училище на внука си. Питър се извини, когато влезе в кабинета си.

— Съжалявам, че закъснях.

— Всичко е наред! — Лили стана от стола, където седеше, откакто Едит тръгна, и с усмивка се обърна в посока на гласа. — Вие?

— Вие — като ехо отвърна Питър. И с изненада съжали за усмивката, която така бързо изчезна.

— Тук съм, за да се видя с доктор Харт.

— Страхувам се, че точно него виждате.

Лили отмести поглед от сивите му очи, които изглеждаха някак тъжни на фона на бялата му престилка. Но днес на ревера му беше избродирано Доктор Питър Харт.

— Сгрешила съм. Мислех, че имам среща с друг доктор Харт.

— Има няколко. Знаете ли първото му име?

— Не. Като дете бях негова пациентка. На входа на „Педиатрията“ не видях друг Харт, очевидно съм го пропуснала.

— Тук съм единственият Харт.

— Знам със сигурност, че той все още работи тук. Педиатър хематолог.

— В хематологията има един Робърт Харт. Но той е интернист. Това означаваше, че лекува възрастни.

— Трябва да е той. Страхотен лекар и много свестен човек.

— И двете.

На Лили й се стори, че долови добронамереност в тихия му глас.

— Да не е баща ви?

Беше сгрешила. Сивите му очи потъмняха.

И гласът му стана по-тъжен.

— Не.

— Ами — измънка тя, — съжалявам за това, което наговорих вчера, и за недоразумението днес.

Трябваше да добави още нещо, да каже нещо за сбогом като всяка възпитана дама. Приятно ми беше, че се видяхме отново. Очаквай с нетърпение следващата ни среща. Или поне „Приятен ден“.

Но единственото, което Лили успя да направи, беше да избяга по най-елегантния начин. Все пак избяга.

 

 

— Очевидно майка ми доста се е потрудила да намери връзката между объркващите многоточия. — Брук се взря в медицинското досие в скута си. — Тя беше толкова умна, че е възможно да е открила доказателства за това, че Лили е напълно излекувана. Не мислиш ли, че някой трябва да погледне това?

— Да. Така е. Например ти. — Рейф премести поглед към тънките пръсти, които докосваха листчетата с бележките, и се канеха да отворят една папка. — Нали искаш?

— Да. Дори заради това, че мога да разбера нещо повече за майка си. От медицинска гледна точка няма какво да добавя.

— Мислех, че ще прочетеш всичко — тихо й каза Рейф, перифразирайки думите й от преди дванадесет години. — Не искам да кажа, че само ти трябва да ги погледнеш. Просто не желая да пропиляваме информация, която може да ти е полезна.

— Благодаря.

Той се усмихна на очарователната жена, която нямаше нужда да му благодари за нищо.

— Няма защо.

— Ще трябва да поискам разрешението на Лили първо.

— Знаеш, че ще се съгласи.

— Знам. Заради теб. Но аз сама ще я попитам, когато се видим утре.

Брук върна медицинските досиета на Лили в чекмеджето и измъкна плика от отделението.

Беше дебел, сякаш изпълнен с пожелания.

Самият плик съдържаше пожелание за майката, която беше предложила на дъщерите си да използват отделенията за пожелания: покана за сватбата на Каролин.

В поканата имаше снимки — не бяха пожелания, но все пак ценни неща.

Първата беше с дата осми ноември от първата година на Марла в колежа, четири години преди тя и Джон да се запознаят с Каролин.

Ето ги, Марла и Джон, щастливи един с друг, и може би влюбени? Ако страничен човек погледнеше снимката, несъмнено отговорът му щеше да е положителен. Но както при древните изображения, така и при съвременните албуми, най-същественото нещо беше да се изтълкува правилно историята.

Следваше снимка в спалното помещение на съквартирантите, които станали най-добри приятелки. После сватбата на Каролин и Джон. Любовта беше изписана по лицето на Джон Рутледж. Не беше нужно да се сравнява образа на съпруга на Каролин и онзи, сниман през първата година на Марла в колежа.

Нямаше място за сравнение.

Джон обичаше Каролин. И Каролин обичаше Джон. И ако някога шаферката Марла е била влюбена в Джон, то влюбването отстъпило място на любовта й към най-добрата й приятелка й щастието й заради младоженеца на най-добрата й приятелка.

Дванадесет месеца деляха снимките от сватбата в люлякови цветове и Бъдни вечер, затрупан в сняг. Пастелносинята врата в колониален стил в Джорджтаун беше украсена с венец, а на стъпалата пред общежитието стояха шест квартиранти, облечени в различни дрехи и чието изражение издаваше умора.

Двама от тях носеха дънки и бяло маскировъчно облекло. Лицата им бяха потъмнели от преумора. Точно в този ден на декември не работеха, но през последните двадесет и четири часа, очевидно, бяха имали дежурство. Тримата, облечени в бели престилки под зимните си палта, които щяха да прекарат Бъдни вечер в Шведския медицински център, уморено се усмихваха в очакване на дългите часове пред тях.

Шестият квартирант, магистър по бизнес администрация, имаше стилно облекло за сезона. Тъмносиво палто. Мастиленочерни книги. И плетен шал на снежинки, сякаш за настроение. Изглежда Марла също се канеше да работи, след като половин ден беше прекарала в компанията за недвижими имоти и следобед в последния момент беше пазарувала.

Не беше написала имената на съквартирантите си върху снимката от Бъдни вечер. Подобно на Каролин и Джон, тези приятели никога нямаше да бъдат забравени. И също като тях лекарите от Шведския медицински център щяха да изтръпнат, ако знаеха какво готви съдбата на Марла само след една седмица.

В онзи снежен ден никой не можеше да предположи, че Марла ще бъде изнасилена в навечерието на Нова Година. Тя не беше запазила нето една снимка от самото празненство, от събирането на вечно уморените й съквартиранти и приятелите им медици, които трябваше да бъдат толкова безопасни.

Следващата снимка имаше дата четвърти януари. До някаква кухненска маса седеше Марла с още една жена, красива и русокоса. На пръв поглед, на Брук й се стори, че това е Каролин. Надяваше се, че е тя.

Но се оказа непозната. Не беше Каролин. Нито някоя от съквартирантките. Човек можеше да предположи, че Марла обсъжда с нея изнасилването, толкова сериозен изглеждаше разговора им. И напрегнат.

Но нали майка й не беше казала на никой за изнасилването?

— Изглежда добре, нали? Сравнително добре — поясни Брук, — пет дни след изнасилването. Дори няма вид на човек, който би искал да има пистолет в този миг.

— Може би вече те е усещала в себе си.

Това беше невъзможно, разбира се. Толкова невъзможно от научна гледна точка, колкото и съществуването на златен люляк, още по-малко, който цъфти пролет и есен.

Но щом вълшебникът на цветята й казваше, че е възможно, то майка й може би наистина е усетила тази толкова мъничка пъпка.

Брук повярва, че е така. Повярва на него.

Няколко секунди по-късно, разбра, че е грешил.

Вглеждайки се назад във фактите, Брук осъзна, че „сравнително доброто“ състояние на Марла непосредствено след изнасилването е всъщност шок, инстинкт за самосъхранение, който помага на жертвата да прехвърли случилото се през съзнанието си, за да може да се изправи лице в лице с травмиращите последици.

В деня на Свети Валентин Марла освободи спомените, които до този момент избягваше. Сама се беше снимала. Вероятно е поставила фотоапарата на нощното си шкафче, където в навечерието на Новата Година е трябвало да стои така необходимият пистолет.

Брук изобщо не откриваше външна прилика между себе си и майка си. Не съществуваше такава прилика между саможивата мъжкарана и енергичната бизнес дама.

Но в скръбта си сигурно изглеждаха като близначки. С нископодстриганата си рижа коса и потъмняло лице, Марла приличаше на Брук, шест седмици след смъртта й.

Когато няма какво да криеш, беше съветът на момичето, на чиято страна беше шансът за успех, не крий нищо.

А също и Тайната е лъжа.

Марла нищо не беше скрила в автопортрета си, нито дори пистолета, който запази в тайна от всички, освен от дъщеря си, до деня на смъртта й.

Показваше пистолета пред обектива, но не го насочваше по някакъв специален начин.

Въпреки това, дъщеря й, археоложката, успя да изтълкува образа от деня на Свети Валентин. Съвсем спокойно Марла е можела да изпрати куршум в сърцето на психопата… или в собственото си слепоочие… или в утробата си, бременна от шест седмици.